Метаданни
Данни
- Серия
- Бьорн Белтьо (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sirkelens Ende, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Зорница Савчева, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Том Егеланд. Краят на кръга
Норвежка. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2009
Технически редактор: Йордан Янчев
Редактор: Петър Величков
Коректор: Елена Спасова
ISBN: 978-954-942-085-2
История
- —Добавяне
Краят на кръга
1.
Тя изглежда все едно, че е мъртва. Малката глава, като на врабче, е положена на една голяма възглавница. Кожата е прилепнала към черепа. Устата й е полуотворена, устните са сухи и безцветни. Зелен маркуч, снабдяващ я с кислород, е пъхнат в едната й ноздра и прикрепен към бузата с лепенка. Слабите ръце на синкави петна са скръстени върху завивката. От инфузионната банка, закачена на статива, се влива течност във вена в предмишницата й.
Настанили са я в единична стая. Направили са го за добро. Но аз си спомням как тя веднъж сподели, че най-големият й страх е да не умре сама.
Стаята прелива от мека светлина. Вземам стол в близост до мивката. Стоманените му крака стържат в пода.
Грижовно вземам ръката й в моята. Чувството е все едно вдигаш хладна кожена торбичка, пълна с кости. Галя ръката й и вплитам отпуснатите й пръсти в моите.
Звуци. Дишането й. Цъкането на електронен апарат. Форсирането на автомобилен двигател на улицата долу. Въздишка. От нейните устни.
На стената над вратата виси часовник, изоставащ с пет минути. С насечени движения, секундарникът се бори да върви в крачка с тиктакането. Нещо в механизма е на път да се пречупи.
На нощното шкафче в лъскавата болнична ваза има букет. Картичката виси полуотворена. Текстът е написан с писалка със закръглен, аристократичен почерк:
„Peaceful journey, Grethe!
Eternally Yours, MM“[1]
Макмълин ми поднесе частица от истината. Нищо повече. Частица от истината. Възможно е и нищо да не знам. Не знам на кое обяснение да вярвам. Не знам изобщо дали трябва да вярвам на което и да е от тях. Но знам едно: предам ли кивота на Макмълин, той ще изчезне заедно със съдържанието си завинаги. Ако са пазили тайната си в продължение на 2000 години, то най-вероятно ще успеят да я запазят за още толкова. Манастирът „Верне“ никога няма да се превърне в международен туристически център. Полетата около него никога няма да станат препълнени паркинги. Американските туристи никога няма да се редят в нетърпеливи опашки, за да надникнат в открития октагон през бронирани плексигласови прозорци или да разгледат копията — в превод на шест езика, на ръкописа от кивота. Тъй като никой никога няма да узнае затова.
Ще бъде, сякаш нищо никога не се е случвало.
Клепачите й потрепват. Тя поглежда нагоре през полуотворени очи. Погледът й е тежък, замъглен, заключен в мрак без сънища. Бавно тя успява да ме разпознае.
— Лилебьорн — прошепва.
— Грете…
Очите й опитват да фокусират и да задържат картина от една реалност, от която тя вече не е част.
— Как изглеждаш! — промърморва.
Първоначално не отговарям. След това разбирам какво е имала предвид.
— Само слънчево изгаряне — обяснявам.
Погледът й изчезва. След това тя отново идва на себе си.
— Откри ли нещо? — пита.
— Да — отвръщам аз.
После й разказвам всичко.
След като приключвам разказа си, тя не казва нищо. Само поклаща глава сама на себе си. Сякаш нищо не я изненадва.
— Значи било каквото било — проронва накрая.
Тишината около нас е изпълнена със звуци.
— Как е той? — пита тя внезапно.
— Кой?
— Майкъл? Добре ли е той?
— Добре е. Дойде в Осло заедно с мен. Но не искаше да… пречи.
— Той е с мен. По свой собствен начин.
— Ще му го предам.
— Винаги по свой собствен начин — продължава тя и поглежда нагоре към цветята.
— Има още нещо — казвам.
— Да?
— Ти и Макмълин… — помагам й.
— Да — шепне. Сякаш смекчава болките, говорейки тихо. — Макмълин и аз. В Оксфорд. — Очите й ме гледат нежно. — Той е толкова добър мъж. Като теб. Такъв добър мъж.
Поглеждам настрани към часовника, проследявам упоритата борба на секундарника с механизма.
— Как умря татко, Грете?
Тя затваря очи.
— Беше толкова нелепо.
— Но как?
— Ревнуваше! Ревнуваше майка ти и Трюгве.
— Значи и той е знаел за това.
— Не можеше да понесе да гледа как майка ти се влюбва в Трюгве.
— Мога да го разбера.
Но това дори не биваше да има значение. Не и изцяло. Тя щеше да се върне при него. Но той не можеше да гледа как жена му се отдава на друг.
— Но какво се случи?
— Не е моя работа. Нито пък твоя.
— Но ти знаеш.
Тя въздъхва.
— Моля те, Грете. Какво се случи?
— Не ме измъчвай с това сега, Лилебьорн!
— Моля те!
— Попитай доведения си баща, Лилебьорн. Той знае.
— Той ли уби татко?
— Не.
— Мама знае ли какво се е случило?
— Не.
— Но как.
— Недей да питаш повече.
— Защо не искаш да ми разкажеш?
— Защото така е най-добре.
— Най-добре?
— За теб.
— Защо?
— Не искай да знаеш! — Очите й са уморени, безжизнени.
— Моля те!
С усилие тя сплита пръсти над завивката си, крехко и немощно движение.
— Имай ми доверие! Не искай да знаеш!
— Напротив!
— Както кажеш… — въздъхва тя.
Изчаква мъничко, преди да продължи:
— Знаеш всичко за майка ти и Трюгве, нали…
Свеждам поглед. Сякаш се срамувам от майка си. Което си е така.
— Разбрах го още тогава — отвръщам.
— Те се влюбиха един в друг.
— Чудно как всички са се влюбили във всички други.
— Подобни неща се случват.
— И татко, следователно, бил пречка.
— Както се получава винаги, когато двама човека се намерят един друг, но единият принадлежи другиму.
— И затова са го убили?
Учудвам се колко всекидневно прозвучава въпросът ми.
Тя обръща поглед към мен.
Аз продължавам:
— Съучастници ли са били? Само професорът ли е бил? Или и мама е участвала?
Тя стисва зъби.
— Не — произнася толкова тихо, че почти шепне. — Не беше така!
— Кой от тях беше?
— Никой не е убивал баща ти.
— Но…
— Не можеш ли да се отървеш от тази мисъл? Никой от тях не е убил Биргер.
— Значи е било злополука?
— Не.
— Не разбирам.
— Замисли се, Лилебьорн.
Замислям се. Обаче не помага.
Тогава нещо в нея се разкъсва. Сълза се търкулва надолу по бузата й.
— Приятелче — казва, — Трюгве беше онзи, който трябваше да умре през онзи ден. А не Биргер!
— Какво?
— Разбираш ли сега? — Гласът й е раздразнителен. — Трюгве трябваше да умре!
Опитвам да събера мислите си, опитвам да разбера какво дебне под повърхността.
— Разбираш ли какво казвам?
Свивам рамене. Отговарям:
— Не.
— Биргер беше направил нещо с протриващото устройство на рапела. Та Трюгве да падне.
Извърта се настрани. Не може да срещне погледа ми. Сякаш тя носи вината, за всичко.
— Трюгве трябваше да умре онзи ден — казва отново. Кратко, студено. — Точно преди да заминете, Биргер сподели, че мисли да… — Спира. — Нещо с рапела! Не знам какво! Така, че той да… Но аз не вярвах, че той наистина… Никога не повярвах — никога. Никога! — Обръща се към мен, търси с ръка моята. — Баща ти беше този, който се опита да убие Трюгве. И после нещо се е объркало.
Дълго седим и се държим за ръце. Думите са ме напуснали. Само разпокъсани картини: лъскавата, сива скала, въжето, което се нави по насипа долу, воят на мама, купчината дрехи в подножието на скалата, кръвта, стволът на дървото по гърба ми, кората, която ме одра по тила, докато падах.
Чудя се дали мама и професорът са знаели за това през всички тези години.
Грете се унася. Аз излизам в коридора. Сривам се на един стол точно до вратата. Мислите ми са се събрали.
На отсрещната стена, между две врати, преброявам петдесет плочки по вертикала и сто и четиридесет по хоризонтала. Две хиляди и сто сиви плочки. На една алуминиева маса на колела са събрали хербарии от увехнали букети.
Малко по-късно се връщам при нея. Очите й са затворени. Тя лежи неподвижно.
— Грете?
Невидими конци подръпват клепачите й. С усилие те се повдигат.
— Аз съм една стара жилава пръчка — казва тя.
— Родила си дете.
Гледа ме с полузатворени очи. Погледът й претърпява бърза промяна.
— Аз я срещнах — казвам.
Грете се взира нагоре в тавана.
— Тя е добре. Даян. Красива млада жена — продължавам.
Усмивката й идва от дълбочината вътре в нея.
— Най-красивото малко момиченце на света. — Гласът й е така крехък, така тънък. Усмивката й губи от силата си. Тя въздъхва дълбоко: — Аз не бях майката, от която тя имаше нужда. — Тих стон се промъква през устните й. — Нямах любов в себе си. Майкъл — при него беше различно. Мислех, че така ще е най-добре. Тя да остане… при него. И никога да не узнае… за мен.
Започва да кашля болезнено. Иска да каже нещо. Казвам й да мълчи. Устните й се движат. Безмълвно ми разказва нещо.
— Ще остана с теб — казвам тихо.
— Така съм уморена — прошепва.
Милвам ръката й. Тя стене. И ме гледа. Опитва да каже нещо, но тялото й отказва. Продължава да кашля. Дори и кашлянето е без сила. Диша пресекливо и затруднено.
Опитва се да се повдигне на лакти, но пада.
— Почивай си! — прошепвам й и я галя по челото. То е студено и лепкаво.
Минава час…
Държа ръката й. Тя ту се изгубва, ту се връща от съня. От време на време ме поглежда.
Колебливо поставям ръката й на завивката и слизам в столовата, където изяждам един сандвич, опакован в целофан и със същия вкус. Когато се връщам обратно, ръката на Грете лежи по същия начин, по който я оставих. Хващам я отново и я стисвам леко. Усещам, че тя се опитва да стисне моята в отговор.
Така оставаме за дълго. Към края тя диша толкова тихо, че не чувам. Звуците от коридора се процеждат в стаята при нас. Тихи стъпки, приглушен смях, хленчещо дете. Една медицинска сестра вика по друга.
Ръката на Грете лежи отпусната в моята. Стискам я. Тя не успява да стисне моята в отговор. Можехме да седим така с часове. Ако не беше апаратът. Няколко кабела, които излизат изпод болничната пижама, са свързани с осцилоскоп с прекъсвачи и с прозорчета със светещи цифри. В този момент апаратът започва да пиука. В същото време с тикане една хартиена лента с две бледи мастилени дъги излиза от апарата. През Грете преминава тръпка. Тя ококорва очи и отваря уста.
Аз галя ръката й.
Медицинска сестра идва забързана. След това един лекар.
Пускам ръката й. Тя пада върху завивката. Изправяйки се, отстъпвам назад и бутам стола, който се удря с трясък на пода. Правя крачка встрани, за да пусна лекаря.
Първото, което прави той, е да изключи апарата. Звуците от него отмират. Тишината е оглушителна. Той притиска пръсти до гърлото й и кимва на сестрата. Тя внимателно разкопчава пижамата на Грете и допира стетоскопа до гърдите й.
— Няма ли да направите нещо? — питам аз.
— Така е най-добре — отвръща лекарят.
Медицинската сестра погалва ръката ми.
— Син ли сте й?
Лекарят затваря очите на Грете.
Навън, през прозореца, виждам мъж, който балансира върху едно скеле.
— Донякъде — отговарям.
Никой не казва нищо.
— Сега тя е добре — казва сестрата и стисва ръката ми.
Поглеждам към Грете.
— Искате ли да останете насаме с нея? — пита сестрата.
— Сам?
— Преди да я приготвим? И да я свалим долу?
— Не знам…
— Ако искате малко време само с нея?
— Няма страшно.
— Можем да излезем за няколко минути.
— Много мило. Но не, благодаря.
— Само кажете.
— Благодаря. Много мило от ваша страна. Но няма страшно.
Все пак те излизат и ме оставят с нея.
Опитвам се да открия на лицето й поне някакво разбиране, някаква топлота, някакъв изпълнен със спокойствие мир. Но тя изглежда просто мъртва.
Излизам от стаята, без да се обърна. Когато напускам болницата, започва да вали, леко и тихо.