Метаданни
Данни
- Серия
- Бьорн Белтьо (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sirkelens Ende, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Зорница Савчева, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Том Егеланд. Краят на кръга
Норвежка. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2009
Технически редактор: Йордан Янчев
Редактор: Петър Величков
Коректор: Елена Спасова
ISBN: 978-954-942-085-2
История
- —Добавяне
15.
Частният реактивен самолет чака на летището в Тулуза. Бялата лимузина на Макмълин преминава през бариери и контролни постове. След двадесет минути сме във въздуха.
— Скоро ще стигнем края на пътя — казва той.
Седя в дълбоко кресло до голям овален прозорец с изглед право към небето. Непонятното взаимодействие между аеродинамиката и инженерното изкуство ни е издигнало на височина от 7000 фута. Под нас пейзажът напомня за килим от кръпки с размити нюанси и сенки.
В корпуса на самолета между мен и Макмълин е вградена плоскост, която трябва да служи за маса. В средата на тази масичка има купа с червени и зелени ябълки. Той задържа погледа ми.
— Сигурно не ти е съвсем лесно да проумееш? — казва.
— Не — отговарям многозначително, тъй като не съм сигурен дали има предвид всичко, което ми разказа, или за Грете. — Не е съвсем лесно.
Реактивните двигатели създават зад нас стена от равномерен шум. В далечината съзирам купчина облаци, напомняща на бяла боя, насред синьото небе.
Макмълин си обелва ябълка. С малкия нож за плодове той сваля червената кора в единствена дълга спирала. Разделя ябълката на четири и маха семките.
— Искаш ли? — пита, но аз поклащам глава.
— В края на краищата — подхваща той и пъха едно парче в устата си, — много неща в живота ни са изградени върху илюзии. Просто ние не го знаем. Или не искаме да признаем, че е така.
Отново прави така, че ми е трудно да отговоря конкретно. Не разбирам какво иска да каже.
— Всичко това, май е прекалено за мен… — промърморвам.
Той дъвче и кима.
— Не очаквам да ми вярваш — казва.
Първоначално не отговарям. След това признавам:
— Може би точно затова ти вярвам.
Той пъха още едно парче ябълка в устата си. Прави гримаса заради киселия плодов сок.
— Да вярваш, е избор — казва той. — Без значение дали става въпрос да вярваш какво ти разказва някой човек, или да вярваш на Словото.
— Не е лесно да знаеш на какво трябва да вярваш — отвръщам уклончиво.
— Несигурността и скептицизмът сами по себе си са ценност. Тъй като показват, че мислиш.
— Възможно е. Все още не знам какво да мисля за всичко, което ми разказа вчера.
— И това не очаквам от теб.
— Нещата, които ме молиш да приема, не са дреболии.
— Няма нужда да приемаш каквото и да било, Бьорн. Що се отнася до мен, можеш да отречеш всичко, което ти издадох. Само ми дай ковчежето — добавя с тих смях.
— Ти обезценяваш цялата Библия.
— Но какво всъщност е Библията? Сборник със стари разкази за духа на едно време. Заповеди, правила за праведен живот, етика. Записани предания, тълкувания и сънища, разкрасявани и променяни разкази, преминавали от уста на уста и накрая събрани между две корици и отпечатани с одобрение от духовенството. — Той схрупва последните парченца от ябълката и навлажнява устните си с език.
— А твоята версия? — питам. — Как свършва твоята версия на историята?
— Не е моя. Аз само я предавам.
— Знаеш какво искам да кажа.
— Не е много онова, което можем да твърдим със сигурност — казва той. — Не и след толкова много време. Достигналото до нас е оскъдно. Неясни фрагменти. Късчета информация.
— Така беше и за мен през последните седмици.
Макмълин се засмива леко и се размърдва в стола, сякаш не е седнал удобно.
— Знаете ли наистина какво е станало след разпятието?
— Знаем това-онова. Съвсем не достатъчно. Но все пак нещо.
— Като това, че Исус е тръгнал към Рен льо Шато?
— Знаем много за бягството. Чисто и просто, защото притежаваме ръкописи от двама от участниците в него. Те описват бягството от Светите земи към Рен льо Шато.
— Да?
— Когато Исус вече бил достатъчно силен след разпването, той избягал заедно с група от най-близките си ученици с кораб, който ги чакал. Първо тръгнали към Александрия в Египет. Оттам на север към Кипър, след това на запад към Родос, Крит, Малта и накрая отново на север към Вьо Пор, старо пристанище в Марсилия. Оттам те пътували известно време на югозапад и се установили в Рен льо Шато.
— Трудно е да повярва човек.
Макмълин стиска устни и се заглежда навън през прозореца на самолета. Двигателите жужат. След това разперва ръце със самоуверено изражение.
— Но ако трябва да се направи равносметка, по-достоверно ли звучи версията на Библията?
В продължение на няколко секунди обмислям именно този въпрос.
— Наистина си убеден, че е истина — казвам.
Той ме гледа. Дълго.
— До колко години е доживял? — питам.
— Това не знаем. Но заедно с жената, за която се оженил, Мария Магдалина, имал няколко деца.
— Исус се е женил? И е имал деца?
— Защо не?
— Просто звучи… не знам.
— Родили им се седем деца. Четирима сина и три дъщери.
Стюардеса, която е стояла в тясното помещение отзад и е приготвяла храна, се появява и ни сервира закуска в затоплени чинии. Усмихва ми се. Аз й се усмихвам в отговор. Макмълин оглежда храната и млясва доволно с устни. Разрязваме хлебчетата на две, сипваме портокалов сок в тесни чаши с кубчета лед, отваряме малките стъклени бурканчета с домашно приготвен мармалад.
Макмълин отхапва парченце от хлебчето и избърсва уста със салфетката с неговия монограм.
— Децата на Исус пазели в тайна своя произход. Не самият Исус, а неговите синове и внуци подготвили почвата за онова, което хиляда години по-късно щяло да се развие в рицарски ордени, движения на франкмасони и тайни общества. Малки заговорнически обединения, чиято главна задача е да запазят една тайна, която днес те дори не знаят каква е. — Той замислено поклаща глава. — Съществуват стотици такива. Секти. Клубове. Движения. Ложи. Всяка една от тях се докосва само до повърхността на истината. Написани са стотици книги. Съчинители са развивали псевдонаучни теории и митове. В интернет има отделни форуми и страници, посветени на размишления и догадки. Но никой от тях не вижда целостта. Никой не притежава правилното разбиране. Те са като мухата, която не знае, че пред нея има стъкло, в което се удря.
— Или земната пчела — добавям бързо, но това, разбира се, не говори нищо на Макмълин.
— Или земната пчела — повтаря той неразбиращо.
Вземам в ръка хладната чаша. Портокаловият сок е прясно изстискан и свеж.
— Какво се е случило накрая с наследниците на Исус? — питам. Смуча и премятам в устата си ледено кубче, което трака и скърца между зъбите ми.
— Това е въпрос без отговор.
— Защо не?
— Защото нищо „не се е случило накрая“ с тях. Те са живели своите животи. Родили са своите деца. И продължават да живеят между нас. Могъщ и горд род. Точно сред нас.
— Те самите знаят ли кои са?
— Единици знаят истината. По-малко от хиляда. А сега и ти.
— Наследниците му живеят все още! — казвам благоговейно и замислено.
— Ами, да. Разбира се. Но са изминали две хиляди години. Не бива да забравяш, че и този род се е разводнил. Все пак говорим за много поколения. Най-големият син на Исус станал първият Велик магистър. Той направил и запечатал златния кивот. Когато първият Велик магистър починал, отговорността за кивота поел неговият най-голям син. Така Кивотът на свещените тайни е предаван през вековете от баща на първороден наследник. Докато не изчезнал.
— А какво ще кажеш за всички слухове, че Исус е родоначалник на европейските кралски родове?
— Както толкова много други неща и това е преувеличение. Но не и без известна доза истина. След няколко столетия, наследниците на Исус сключили бракове с династията на Меровингите, която задържала кралската власт във френското кралство до седемстотин петдесет и първа година. Но почти никой, с изключение на няколко владетели и сменящите се велики магистри и техните най-приближени кръгове, не узнали за важната взаимовръзка. Тайната. Тоест знанието за бягството на Исус и за неговите наследници. А постепенно това също се превърнало в мит, нещо, на което дори посветените не били сигурни дали трябва да вярват.
Изяждам хлебчето си и изпивам сока. Започва да ми идва в повече.
— И какво — питам съучастнически, — съдържа кивотът?
— Мислим — колебае се, — мислим, че съдържа две неща.
Поставил е ръцете си на плоскостта, която ни служи за маса. Преглъща. Не иска да предаде тайната. Мълчанието в него е рефлекс на централната нервна система. Да издаде тайната на външен човек е нещо, което никога не е извършвал. Вътрешно се съпротивлява. Но разбира, че няма друг избор. Аз съм костелив орех.
Наблюдава ме умоляващо.
— За последен път, Бьорн… няма ли да ми предадеш кивота?
— Да, разбира се.
Отговорът го учудва.
— Да?
— След като ми разкажеш какво има в него.
Усещам как последните, упорити остатъци от съпротивителна сила се прекършват в него.
Той затваря очи.
— Упътване — казва. — Вероятно карта.
— Карта?
— Упътване, което води до гроба на Исус. Може би пещера, където е бил положен да почива. Земният му гроб. Но по-важното е…
Отваря очи, но не ме поглежда.
Мълча.
Гледа покрай мен.
— Евангелие от Исус. Разказът, който Исус сам написал за своя живот, своите дела, вяра и съмнения. И за годините след разпятието си.
Макмълин се извърта и поглежда през прозореца — към небето, пейзажа под нас, меката светлина, облаците.
С кратки, забързани вдишвания и издишвания той изпуска навън всички малки демони, които бушуват в момента в него.
Давам му времето, от което се нуждае.
Не след дълго той се обръща към мен. Очите му са празни.
— Това е — казва.
— Ръкопис — повтарям аз. — Ръкопис и карта.
— Така мислим.
За кратко седим и мълчим.
— Звучи като някаква еврейска конспирация.
— Доста си обзет от мисълта за конспирации.
— Ами ако ти предвождаш еврейска мрежа, която иска веднъж завинаги да покаже на света, че Исус не е Божи син?
— Всичко е възможно.
— Ако ръкописът доказва, че Исус не е умрял на кръста, както и че не е възкръсвал, това ще доведе до срив в религиозния свят.
— Съвсем правилно. Но аз не изповядвам юдаизма.
— От друга страна, ако си християнин, в твой интерес би било да унищожиш доказателството, според което християнството е изградено върху една лъжа.
— Отново точен анализ. Но аз нямам някаква скрита причина да твърдя, че светът го очаква нещо добро от узнаването на истината. Казвам го директно. За всички би било по-добре това да бъде запазено в тайна. Алтернативите са прекалено плашещи. Никой, абсолютно никой няма да бъде облагодетелстван да разбере истината. Нямаме право да разкъсваме историята. Нищо добро няма да излезе от това. Бихме погубили милиони животи. Бихме отнели вярата от цели нации. Не си струва. Нищо не струва толкова.
— Ръкопис, създаден от самия Исус… — изричам тихо. — Карта към земния му гроб…
— Така вярваме.
— Вярвате?
— Никога не можем да бъдем напълно сигурни. Не и преди да сме отворили кивота и да видим сами. Но независимо от това какво съдържа той, ние знаем, че първият Велик магистър — първородният син на Исус, го запечатал и го пазел, докато не го предал на своето собствено първо дете, следващ Велик магистър във веригата. Всеки от тях посвещавал живота си да пази кивота. Чак докато сме го изгубили в манастира „Верне“ през хиляда двеста и четвърта година. — След това добавя: — Да, и след това, разбира се, в твоите ръце. Осемстотин години по-късно.
— Кивотът никога ли не е бил отварян?
— Разбира се, че не.
— Тогава какво ще се случи с него сега?
— Аз лично ще го занеса в института „Шимър“.
— Не ме учудва. Може би Питър е един от хората, които го чакат?
— Питър? Разбира се! Дейвид, Ури, Моше… И няколко дузини от водещите изследователи в световен мащаб, наети от Общността за международни изследвания. Историци. Археолози. Теолози. Лингвисти. Филолози. Палеографи. Философи. Химици.
— Поканил си всичките си приятелчета, както разбирам.
— Построихме ново крило, което е готово да приеме кивота. Не можем да рискуваме ръкописът да се разпадне заради влажен или сух въздух, студ или горещина. Нашите учени са разработили метод, който постепенно ще пригоди две хиляди годишната атмосфера в кивота към въздуха в лабораторията. Само отварянето на кивота ще отнеме месеци.
— Така погледнато, изглежда е добре, че не го отворих в кабинета си.
Макмълин потръпва.
— Когато най-накрая отворим кивота — продължава той, — трябва да извадим съдържанието внимателно. Лист по лист. Може би папирусът е започнал да се разпада, така че да се наложи листовете да се слепят, парченце по парченце, като пъзел. Трябва да фотографираме фрагментите и да ги консервираме. Не знаем в какво състояние ще ги намерим. Но по същия начин, по който може да се разчете текст върху изгоряло парче хартия, така и ние ще можем да разчетем знаците. Работата е взискателна. Първо технически, после езиково. Трябва да разтълкуваме текстовете. Да ги преведем. Да ги разберем, изхождайки от сбор от обстоятелства и контекст. Ако ръкописът е дълъг, работата ще отнеме години. Много години. Ако намерим карта или упътване към гроба на Исус, професор Лайлуърт е в готовност да реагира незабавно със своя екип от археолози. Всичко е подготвено. Единственото, което липсва, е кивотът.
Погледът ми не може да се спре никъде.
— Даа — въздъхва той, — сега всичко зависи от теб.
— Така беше през цялото време.
— Наясно съм. — Поглежда през прозореца. Преминаваме през куп облаци. — Бьорн — обръща се към мен, — моля те. Ще ми дадеш ли кивота?
Погледът му тежи тонове. Поглеждам го. Разбирам кой е той. Не знам колко дълго съм го подозирал, но вече нямам съмнение.
Вътре в мен нещо се освобождава. Дори и в най-упорития човек съпротивителните сили трябва в един или друг момент да спрат да действат. В мислите ми преминава преживяното през последните седмици. Лъжите. Заблудите. Хората, които ме мамиха. Наредени са в редица пред мен. Плочките си дойдоха на мястото. Принуден съм да приема обяснението на Макмълин. Защото му имам доверие. Защото вече нямам друг избор.
— Разбира се — отговарям.
Той поклаща глава, сякаш не осъзнава напълно чутото.
— Ще получиш кивота — потвърждавам.
— Благодаря.
Мълчи. След това казва отново:
— Благодаря. Наистина ти благодаря.
— Имам един въпрос.
— Това не ме изненадва.
— Защо ми разказа всичко?
— Имах ли избор?
— Можеше да измислиш някоя лъжа, на която да повярвам.
— Опитах. Няколко пъти. Но не се получи. Ти си мнителен дявол. — Последното изрича с усмивка.
— Представи си, че разкажа всичко това на някого?
Изражението му е замислено.
— Такава възможност, естествено, съществува.
— Мога да отида при журналистите.
— Да.
— Мога да напиша книга.
Той се сепва.
— Разбира се, че можеш.
Настъпва кратка пауза.
Тогава той добавя дяволито:
— Но дали има някой, който би ти повярвал?