Том Егеланд
Краят на кръга (79)

10.

Унесъл съм се за момент, когато вратата се отваря и аз чувам леките стъпки на Даян зад паравана.

Трябва да оздравявам. Първата ми мисъл е, че е дошла за едно бързо чукане. Надигам се на лакти. Повече от готов съм да изиграя ролята на безпомощния пациент във властта на сладострастната сестра. Във фантазиите си съм запален почитател на повечето неясни фетиши.

Но лицето й е тъжно. Сяда тежко на стола. Отбягва погледа ми. Нещо я измъчва отвътре.

— Даян?

— Трябва да поговорим.

Изчаквам за кратко, докато продължи.

— Татко ми разказа, че… — започва. После спира.

С внимателни движения ставам и се обличам. Без да ме поглежда, тя хваща ръката ми, нежно, сякаш се бои да не ми причини болка и заедно излизаме от стаята, слизаме по широката стълба и тръгваме към горичката.

Тъмно е. Една лампа е примамила рояк насекоми и не иска да ги пусне. Бризът е хладен и успокоява кожата ми, която през цялото време пари и боде. Мисля си: „Иска да ми каже нещо, което аз не искам да знам“.

Тя ме води по пътека, постлана с чакъл, до пейка при декоративен басейн, в който зеленината отдавна е спечелила надмощие, а фонтаните са замрели. Водата мирише на гнило.

— Биорн — прошепва тя, — има нещо, което трябва да ти кажа.

В гласа й долавям нещо чуждо.

Сядам на пейката. Тя стои пред мен със скръстени ръце. Прилича на красивата бяла статуя „Самотната монахиня“ в градината в манастира „Верне“.

Изведнъж проумявам. Тя е бременна!

— Мислих за това — започва. Дишането й е крехко. — Първоначално се противях. Но така е правилно. Да ти го кажа, както е. Да разбереш.

Все още мълча. Никога не съм мислил за себе си като за баща. Мисълта е странна. „Тогава би трябвало да се оженим. Нали така?“ — мисля си. Ако тя ме иска. А тя би искала, нали? Представям ви щастливото семейство Бьорн и Даян, обградени от пълзящи, олигавени мъничета.

Тя бе пуснала ръката ми, но сега сяда и я хваща малко по-силно, отколкото би ми се искало. „В Осло ли ще живеем или в Лондон?“ — питам се. Чудя се дали ще е момче или момиче. Поглеждам към плоския й корем. Следващата мисъл: „Как би могла да знае, че е бременна толкова скоро?“.

— Понякога — подхваща тя, — научаваш неща, които никога не си искал да разбираш.

— И научаваш, когато е станало прекалено късно. Защото чак когато го чуеш, разбираш, че изобщо не си искал да го знаеш.

Не съм сигурен, че тя слуша какво й казвам. Пък и то прозвуча доста неразгадаемо.

— Става въпрос за майка ми — каза тя.

Вътре в застоялата вода една жаба се разквака. Опитвам да я видя. Но тя си остава само звук.

— Какво за нея? — питам.

Даян хлъцва. С надежда жабата във водата отговаря.

— Странно е, че трябваше да се запозная с теб, за да разбера коя е майка ми — казва.

— Какво общо имам аз с майка ти?

Тя затваря очи.

— Мислех, че тя е мъртва — казвам.

— Аз също.

— Но?

— Не са ми позволили да се запозная с нея. Тя не е искала да знае за мен.

— Не разбирам. Коя е тя?

— Може би можеш да се досетиш. Познаваш я.

Опитвам да разчета изражението й.

Първата ми мисъл е: „Мама?“.

След това: „Грете?“.

— Макмълин е имал връзка с Грете! — възкликвам. — В Оксфорд!

Тя мълчи.

Сега е ред на моето дишане да се ускори и пресече.

— Грете ли е майка ти?

Жабата се е преместила. Сега квакането идва от съвсем друг край. Или може би най-накрая е получила отговор от друга жаба?

— Има и още — казва. — Аз съм единствената дъщеря на татко. Неговото единствено дете.

— И?

Тя поклаща глава.

— Това не означава нищо, нали. Не и за нас — казвам.

— Означава всичко. Всичко!

— Трябва да ми обясниш.

— Разбираш, татко не е…

Пауза.

— Не е какво? — питам.

— Когато той умре, аз ще…

Пауза.

— Да? Когато той умре, ти какво?

Тя спира.

— Не знам нищо за това. Повярвай ми. Но е така.

— Не разбирам.

— Просто никога няма да се получи.

— Кое няма да се получи.

— Ти и аз. Ние.

— Глупости, няма нещо, с което да не бихме могли да се преборим.

Тя поклаща глава.

— Мислех, че говореше сериозно — казвам.

— Знаеш ли… Когато се запознахме, ти беше толкова различен, така освежителен, така напълно различен от всички мъже, които съм срещала. Това, което чувствах тогава, беше нещо истинско. Нещо, което не бях чувствала дотогава, не и по същия начин. Но после се появи татко и разруши всичко.

— Но ти продължи. Флиртуваше с мен.

— Но не за да им помогна. Напротив. За да им се противопоставя. Опитай да разбереш, Биорн. Ако съм те използвала, то е било заради самата себе си. Напук. Защото ти означаваш нещо. Защото исках да покажа на тях, че не съм част от играта им. Но… — Отново поклаща глава.

— Можем да се справим, Даян. Можем да загърбим всичко това.

— Няма да се получи. Те развалиха всичко между нас.

— Не можем ли все пак…

— Не, Биорн — изправя се рязко. — Приеми, че е така. — Не ме поглежда. — Съжалявам.

Среща погледа ми, усмихва се кратко, тъжно.

След това се обръща и бързо се отдалечава по пътеката. Последното, което чувам от нея, са стъпките, които хрускат по чакъла.

 

 

Когато татко умря, мама дълго спори с погребалното бюро дали ковчегът да бъде отворен по време на възпоменанието в храма. Погребалният агент ни посъветва да затворим ковчега. Така сме щели да запазим спомена за татко, какъвто е бил. Чак когато се разбра, че мама няма да се предаде, агентът се видя принуден да стане груб.

— Госпожо, той е паднал от тридесет метра, право върху насип от камъни.

Мама се правеше, че не разбира. Не бе съвсем на себе си.

— Не можете ли да го гримирате? — предложи.

— Госпожо, не разбирате. Когато едно тяло се удари в куп камъни след падане от тридесет метра…

Накрая ковчегът остана отворен.

Храмът бе украсен с цветя. Органист и цигулар изпълняваха псалми. Зад една задна врата стояха четирима мъже от погребалното бюро. Израженията им бяха професионални и те изглеждаха сякаш всеки момент ще избухнат в плач. Или в смях.

Ковчегът стоеше по-нависоко по средата на пода.

Адажио. Нежни тонове в тишината. Тихи хлипове. Тъгата се вплиташе в музиката.

Бяха скръстили ръцете му, които не бяха наранени, и бяха пъхнали букет полски цветя между пръстите му. Малкото, което се виждаше от лицето му, блестеше през една овална дупка, която бяха изрязали в копринения чаршаф, обграждащ главата му. За да ни предпазят. Трябва да бяха работили дълго върху маскировката. Опитвайки се да пресъздадат вида му с помощта на памук и грим. И все пак той бе неразпознаваем. Това, което лежеше там, не беше татко. Когато докоснах пръстите му, те бяха вдървени и леденостудени.

Спомням си, че си помислих: „Все едно пипаш труп“.