Том Егеланд
Краят на кръга (78)

9.

На Коледа мама винаги ме влачеше със себе си на черква. По средата на Доналд Дък по шведската телевизия тя идваше, тананикайки си, обута в лъскави найлонови чорапи и в облак от парфюм и смях, и започваше да се гласи за ходенето на черква. „Имаме нужда от традиции“ — имаше навика да казва. Бива я с клишетата. Така и не разбра, че анимационните филмчета за мен бяха по-важни от черквата. Ако валеше сняг и камбаните биеха, а в гробището вятърът люлееше пламъците на фенерите, то тогава, не мога да отрека, изживяването събуждаше някакво коледно настроение в мен. Но не толкова, колкото Доналд.

Същото се повтаряше преди всяка лятна ваканция. Но тогава по училищна линия. По класове ни замъкваха на служба. Никога не съм бил християнин, но под огромния олтар, на който Исус стои, разтворил ръце, хипнотизиран от бръмченето на органа, монотонното пеене и поученията на свещеника, аз послушно скръствах малките си ръчички за молитва. В подобни моменти вярващият в мен се събуждаше; малко уродливо създание, търсещо утеха навсякъде, където би могло да я открие.

Религиозният екстаз продължаваше около петнадесет минути. След това на преден план идваше лятото.

По-късно търсех други начини да успокоя нуждите на уродливото. Когато станах възрастен, започнах да намирам същата утеха между бедрата на някоя жена. Исках да бъда обграден с топлина и нежност от някой, който го е грижа за мен и ми желае доброто. В цялата си патетична простота.

Излежавам се неподвижно. Тъмно е. Лицето и ръцете ми парят и ме сърбят.

Стаята е голяма, празна и тиха.

В главата ми се върти една мисъл. Като муха, която не може да намери покой. Мисълта е следната: възможно ли е да съществува само една истина?

Не искам да вярвам в конспирациите на Макмълин. Всичко това е прекалено много за мен. Прекалено нереално. Разпятие, кръстоносци, рицари тамплиери, средновековни крепости, догми, мистични франкмасони, неизмерими богатства, скрити съкровища, тайни отвъд времето. Това не са неща, които принадлежат на реалността. Поне не на моята. Наистина ли са успели да запазят нещо в тайна в продължение на 2000 години? Не мога да проумея как е било възможно.

Някъде в крепостта, почти недоловимо, хлопва някаква тежка врата.

Пласт след пласт Макмълин сваля лъжите и заблужденията и оголва едно ядро. Но дали и самото то не е някаква илюзия?

Не знам дали Макмълин лъже. Не знам дали само не си мисли, че говори истината. Или наистина е така.

Същото си мислех винаги и за свещеника. Докато седях долу на коравата скамейка и зяпах нагоре към амвона, чудех се дали наистина вярва във всичко, което ми говори. Или съмнението се е прокраднало дори и в свещеника и му е оставило една проядена от червеите надежда, че всичко, на земята и на небето, дай боже, е така, както той в момента стои и го описва.