Том Егеланд
Краят на кръга (74)

5.

Очите му са топли. В погледа му се таи мило разбиране. Зениците му са като тъмни горски езерца. Да погледнеш в тях е, като да се потопиш в хладката вода и да се оставиш на бавната смърт на удавянето. Сякаш единственото, което искаш от този живот, е да се изгубиш в тези очи и да доставиш удоволствие на този, който показва своята благосклонност, оставяйки те да се взираш в зениците му.

Спал съм. И съм се събудил. Срещнал бях този поглед. Част от мен е все още в лудостта на съня.

Майкъл Макмълин казва:

— Е, значи отново сме ние, двамата.

Той стои до леглото ми със скръстени ръце и ме наблюдава с поглед, излъчващ нещо, което не мога да опиша по друг начин, освен като нежност. Опитвам се да се събудя, да възвърна нормалното си състояние след съня.

— Предполагам, носиш със себе си нова кошница с изненади? — проговарям.

— Костелив орех си ти, Бьорн Белтьо!

Някъде вътре в мен нещо се свива.

Той изрича тържествено:

— Дойдох, защото трябва да поговорим.

Навън е вечер. Или нощ. Прозорецът е тъмен. Повърхността е толкова черна, че мракът можеше да е нанесен с четка по стъклото. Все още не знам къде съм. Дали се намирам в болнична стая в института. Или в болница в някой град.

— За какво искаш да говорим? — питам го.

Макмълин се обръща и отива бавно до прозореца. Лицето му се отразява в него. На стъклото бръчките изчезват, чертите се размиват и смекчават. И той изглежда като млад мъж.

— Някога носил ли си тайна — пита той, — толкова тежка, че да искаш да я занесеш със себе си в гроба?

Сещам се за татко. За мама и професора. За Грете.

Той все още стои с гръб към мен и говори на собственото си отражение.

— Своята съдба аз получих в наследство — продължава.

Трябва да е немалко бреме, мисля си, може би затова е станал толкова надут с годините.

— Моят баща, както и всички мъже в рода преди него са бранели тази тайна с живота си. — Той се обръща към мен с обезоръжаващо изражение. — Прости ми, ако звуча мелодраматично. Но не ми е съвсем лесно.

— Ако може да е някаква утеха, и на мен не ми беше никак леко.

С усмивка той сяда тежко на стола до леглото.

— Докъде си стигнал в догадките си? — ме пита.

— Не особено далеч.

— Разбирам, че си говорил с Питър?

Мълча.

— Всичко е наред — добавя бързо. — Той не е направил нищо нередно.

— Какво има в кивота?

Устата му се събира в тънка черта. В очите му има нещо дълбоко, неопределено.

— Аз все още мисля, че е Q — казвам.

— Дали? Нека разгледаме по-надълбоко един от фактите, които Питър несъмнено ти е разкрил. Когато йоанитите се разделят през хиляда сто деветдесет и втора година, това се дължи на една реликва, на която идните поколения дават името Кивот на свещените тайни. Самите те я наричат кивотът. Свещена реликва, която мнозина са се опитвали да проследят. Тогавашните и бъдещи царе и владетели, князе и духовници, кръстоносци и папи.

— Тъй като е съдържала нещо ценно?

— Странното е, че никой или във всеки случай малцина са знаели какво съдържа кивотът. Освен, че то би било нещо фантастично. Нещо свещено. Много от тях са имали своите предположения. Някои го смятали за Ковчегът на завета. Който, ако трябва да сме точни, е чиста измислица. Нищо друго, освен средновековна митологизация.

— Това ли намерихме при манастира „Верне“ — Кивота на свещените тайни?

— След разделението, контрол над кивота получила онази част на ордена, която останала в нелегалност. Но къде можели да го скрият? На кого можели да се доверят? Всички го търсели. Трябвало да го скрият възможно най-добре. И тогава направили гениален ход. Присъединили се към братята, изпратени в манастира „Верне“. Трима монаси — наречени Пазителите на кивота, тръгнали към далечния север. В пълна тайна. Никой не знаел за истинската им задача. Били трима високопоставени, уважавани монаси. Единият бил Великият магистър. Монасите, с които отпътували, не знаели, че спътниците им принадлежали към крило, откъснало се от ордена на йоанитите. Били тръгнали на свещена мисия. И никой не задавал въпроси. Всички приели мълчаливо, че тримата ги придружили чак до Норвегия и заживели откъснати от останалите монаси в манастира. Единствената им заслуга, както смятали другите монаси, била, че построили един октагон, на който присъдили свещена сила.

Макмълин поглежда надолу. В мен нещо се надига. Доближаваме се до нещо съществено.

— Но в целия план имало малка уловка. Тримата монаси били единствените, които знаели къде бил скрит кивотът. — Той прехапва устни. — Щяло да се окаже съдбоносно. Единият от тях умира от болест през есента на хиляда двеста и първа година. Другият бил нападнат и убит от разбойници по пътя към Нидарос две години по-късно. А на следващата година Великият магистър потегля обратно, за да предаде на сина си — следващият велик магистър, знанието за кивота и мястото, където е скрит.

Макмълин задържа въздух. Като по рефлекс, той сресва сивата си коса с пръсти.

— Какво станало с него? — питам аз.

— Великият магистър бил повален от болест по пътя. Под своите грижи го взел един свещеник в планинско селце в Северна Италия, където той умрял след няколко седмици. Тук историята прекъсва. Някои твърдят, че е оставил писмено послание. Според други, посланието, което оставил, било занесено на ордена и предадено на сина му от пратеник. Но то било, меко казано, неразбираемо. Той обяснявал, че реликвата била скрита в октагона. Но никой не знаел откъде идва великият магистър. Разбираш ли? Никой не е предал нататък факта, че той е бил в Норвегия. Никой не е знаел! Никой не успял да подреди цялата тази информация в една логическа последователност. — Макмълин поклаща глава и поема дълбоко въздух. — В един или друг момент от хода на историята знанието за мисията на тримата монаси изчезнало. Всичко придобило оттенъка на мит, на мистика. Единственото, към което тайният орден можел да се придържа през всичките тези столетия, е знанието за това, че изчезналият кивот се намирал в някакъв октагон.

Мълча. Чувствам, че най-накрая чувам истината. Във всеки случай части от нея. Онези части, които Макмълин иска да узная.

Той се изправя. Отново застава до прозореца.

— Велик магистър все още има — казва той.

— Откъде знаеш?

Той не отговаря директно.

— Никой не знае кой е той. Или къде се намира.

— Тогава как знаят, че съществува?

— Съществува, тъй като обратното е немислимо.

— По същия начин един вярващ аргументира съществуването на Господ.

— Великият магистър не е божество. Той е само човек.

— Но едва ли какъв да е.

— Както и Великите магистри преди него, той е потомък на първия Велик магистър.

— А кой е бил той?

— Корените на Великия магистър могат да бъдат проследени назад до библейската история. До стар френски благороднически род. До династията на Меровингите, френската владетелска фамилия, основала великото френско кралство и задържала кралската власт до средата на седми век.

— Това би било страшно…

— Но никой, Бьорн, практически никой не знае кой е той. Тайната секта има съвет, включващ дванадесет мъже. Те са единствените, които знаят за неговата самоличност и са му засвидетелствали лоялността си. Самите места в съвета се унаследяват. Кръвните връзки водят стотици години назад. Да, дори повече! Хиляди години!

Обръща се към мен. Аз не казвам нищо.

— Съветът не се състои от религиозни фанатици — продължава. — Той е много по-силен. Това са могъщи мъже. Също както и Великия магистър, много от тях произхождат от кралски родове. Някои са благородници. Притежават разкошни дворци, огромни земи. Всички са богати. Неописуемо богати. Богатствата на фамилиите произтичат първоначално от средновековната съкровищница на Църквата. Някои от тях са известни. Със своето богатство. Със знанията си. Но никое странично лице не знае кой членува в съвета, никой не знае какво е той, нито пък какви тайни крие. Малцина знаят, че съветът съществува.

— Тогава ти откъде знаеш всичко това?

— Именно съветът е този, който през хиляда и деветстотната година основава и финансира Общността за международни изследвания. Искали да засилят търсенето на кивота. На път бил да се роди нов век. Ново време. Разбрали, че имат нужда от инструмент, с който да координират цялото онова познание, намиращо се в изследователските среди, университетите, сред учени и аматьори. Общност за международни изследвания.

Той прочиства гърло, потрива ръце. Подозирам, без да мога да обясня защо, че той ми разказва истината и едновременно с това я прикрива.

— Така ние най-накрая достигнахме до решението — продължава. — След осемстотин години. Отдавна знаем, че съществува предание за октагон в манастира „Верне“. Но въпреки десетилетните изследвания и полеви проучвания от 30-те години на миналия век, та допреди няколко години, бе невъзможно да се открие и най-малката следа, която да покаже къде би могъл да се намира октагонът. Докато на помощ не ни дойдоха съвременните технологии. Така да се каже, за една нощ. Поне в историческа перспектива. Археологическият сателитен спектроанализ. Миналата година получихме достъп до сателитни фотографии, които ясно и отчетливо ни показаха къде в манастира „Верне“ се намира октагонът. Just like that!^[1] — Той щрака с пръсти. — На дълбочина метър и половина в едно поле. — Той се засмива тихо. — Можеш ли да си представиш колко бяхме нетърпеливи? След осемстотин години най-накрая имаше възможност да открием реликвата. Да я отворим. Да махнем дървения сандък и да открием кивота от злато. Да отворим златния кивот и да видим какво има в него.

Той диша тежко през носа.

— Останалото бе дребна работа — продължава. — Уредихме си разрешително за разкопки. Имай предвид, че съветът разполага с неограничени ресурси. Пари, контакти… Норвежката Дирекция за управление на културното наследство е приятел на ОМИ. Такъв беше и твоят баща. Такъв е и професор Арнцен. Но дори и те не знаят частица от това, което разказах на теб тази вечер. Ти си привилегирован:

— Хиляди благодарности.

Някаква мисъл го кара да се засмее, но смехът е насочен навътре към него. Аз не помръдвам. Чувствам се сякаш нямам правото да бъда тук. И че най-лекият шум, най-дребното движение ще го накара да се стресне и замръзне.

— Искахме да подходим коректно — казва той. — Затова естествено, не се противопоставихме разкопките ни да бъдат контролирани от норвежки инспектор. Някой научен работник. Като цяло изобщо не мислехме за него. Контактите ни увериха, че той не би създавал проблеми. Някой сговорчив и добронамерен млад мъж. Някой, за когото нямаше нужда да мислим.

— Но сте сгрешили.

Макмълин ме поглежда сериозно. След това прави нещо неочаквано: намига ми и ме побутва леко с юмрук по рамото.

— Така си е, приятелю. Там сгрешихме.

Една сестра влиза с подлога в ръка, но се връща рязко, когато вижда Макмълин.

— Все още не разбирам, какво е това нещо вътре в кивота, което е така неописуемо ценно — казвам. — Или златото го прави толкова желан? Толкова ли е просто?

— Кивотът е само амбалаж. Опаковка.

— Тогава…

— Съдържанието му, Бьорн! Съдържанието му!

— Което е?

— Познание.

— Познание? — повтарям.

— Познание. Информация. Думи!

— Ръкопис?

— Който е ценен само ако попадне в правилните ръце.

— А това са твоите?

— Съвсем не моите. Аз имам само ключа към разбирането.

— Все още не разбирам какво загатваш.

— Помисли сам. Ръкопис!

— Значи е Q? — Въпросът излиза от мен като въздишка. Така разочароващо. След всичко, през което преминах, надявах се на нещо по-конкретно. Тръненият венец на Исус. Парченце от кръста.

— Ръкопис — повтаря той тихо, благоговейно. — Едно ръкописно предание. Но без правилното разбиране, ръкописът не е нищо повече от две хиляди годишен исторически артефакт. За да бъде разбран, ръкописът трябва да се чете с правилните очи.

— Две хиляди години! — казвам само.

— За ръкописа са се грижили добре през хилядолетието, преди да бъде поверен на йоанитите. Великите магистри го съхранявали лично в своите крепости и църкви до тринадесети век, когато той бил скрит в Манастира на Светия кръст. Знаем, че са правени редица опити да бъде присвоен кивотът. Страхът, че някой може да го открадне, най-вероятно е бил причината да бъде замесен Орденът на йоанитите. Разногласие сред тях относно съдбата на ръкописа довело до разделението в ордена.

— Ръкописът? За какво се отнася той?

От мястото, където е седнал, лицето на Макмълин изглежда почти прозрачно. Мога да видя мрежата от фини кръвоносни съдове под кожата му. Струва ми се, че ако светлината падаше по различен начин, щях да мога виждам направо през него. Той отваря уста, за да диша по-леко. Носи тайна, от която има болезнена нужда да се освободи.

Казвам:

— Две хиляди години… Може ли да отгатна? Има нещо общо с Исус? С историческия Исус.

Устните му се изкривяват в усмивка:

— Определено си говорил с Питър.

— И сега ти искаш да ме накараш да повярвам, че Питър не е действал по твои инструкции?

Макмълин се взира в мен.

— И че не ми е разкрил точно онова, което ти си искал да ми разкрие? — продължавам. — Да ме натъпче с факти и полуистини?

С кокетство в изражението Макмълин поклаща глава. Млясва с език. Но все още не отговаря на обвиненията ми.

— Мисля, че тази игра ти харесва — казвам. В тона ми се е промъкнала ядна нотка.

— Игра?

— Лъжливи следи! Лъжи! Намеци! Плашещи тайни. Всичко това е някаква игра за теб. Състезание.

— В такъв случай ти си достоен опонент.

— Благодаря. Но ти никога не ми разясни правилата.

— Така е. Но ти не се оставяш да бъдеш заблуждаван. Това ми харесва.

Притиска върховете на пръстите си едни към други.

— Млади ми момко, някога задавал ли си си въпроса: „Кой е бил Исус Христос?“.

— Не — отрязвам го.

— Кой е бил той в действителност? — Той ме гледа. — Единственият син на Господ? Спасителят? Месията? Царят на евреите? Или е бил философ? Етик? Революционер? Обществен критик? Политик?

Едва ли очаква да отговоря. Затова и не го правя.

— Според някои той е бил всичко това и много повече — отговаря си той.

— Не разбирам накъде биеш! Питър ми прочете тази лекция до края. Рисува и обяснява. Не е нужно да повтаряш. Давай направо към същността!

Нетърпението ми не му прави впечатление.

— Защо според теб — пита той, — разпятието е събитието в човешката история, оставило в нас най-дълбок отпечатък?

— Нямам идея! — почти изръмжавам. — И да си кажа честно, не умирам да узная.

— Но замислял ли си се някога? Дали е заради бруталността в самото разпъване на кръста? Или защото Бог е пожертвал сина си? Или защото Исус се е оставил да бъде пожертван? Заради човечеството? Заради теб и мен? За спасението на душите ни?

— Макмълин, аз не съм вярващ. Никога не съм разсъждавал върху това.

— И все пак може би би могъл да споделиш мислите си с мен. Какво е било онова нещо в акта на разпятието, което е създало цяла религия?

— Може би това, че Исус е възкръснал от мъртвите?

— Именно! Точно така. Всичко започва с разпятието! Културното наследство на нашата западна цивилизация започва с него. И завършва с възкресението.

Опитвам се да разтълкувам изражението му: какво има предвид, какво иска да каже.

— Разпятието… Опитай се да си представиш всичко това, Бьорн… — Гласът му е чуплив, шепнещ. Погледът му се изпълва с картини, които само той може да види: — Исус е воден към Голгота от своите римски пазачи. Изтощен е. Кожата на гърба му е разкъсана от ударите на камшиците. Тръненият венец раздира челото му и кръвта се смесва с потта, която чертае светлорозови вадички надолу по страните му. Зяпачите ликуват и плюят. Остри гласове крещят след него, плюят го. Някои плачат състрадателно, извръщат се настрани. Миризмите… Уханието на полета и горички се смесва с острата воня от клоаките на урина, пот, миризма от козите, магарешки тор. На раменете си той носи напречната част на кръста, за която са вързани ръцете му. Олюлява се под тежестта. От време на време пада по колене, но войниците грубо и нетърпеливо го изправят на крака. Когато срещат Симон от Киринея, войниците го карат да носи кръста му. Малко по-късно преминават край група плачещи жени. Исус се спира, утешава ги. Представяш ли си го? Можеш ли да се вживееш в онова, което се е случило? Атмосферата е заредена, електрическа… Близо до Голгота Исус получава вино с успокояваща, упояваща смирна. Но той отпива само малка глътка.

Макмълин спира, погледът му е далечен.

Лежа неподвижно в леглото.

— След това го приковават към кръста.

— Да — казвам накрая, за да запълня тишината.

Макмълин прочиства гърло, преди да продължи:

— Някой е издълбал името му на кръста. „Исус, цар на юдеите“. Докато той все още виси разпнат, с лице изкривено от болка, войниците поделят с жребий дрехите му помежду си. Представи си го. Поделят си дрехите му! Докато той виси там, прикован като жертвено животно и следи всичко с поглед. Поделят си дрехите му! След това остават да седят и да го пазят. По едно време той извиква в отчаянието си към своя баща и го моли да им прости. Изтощен, с едва доловим глас, той говори на майка си Мария, утешавана от три жени, сред които е Мария Магдалина. Зяпачи, свещеници и книжовници — дори двамата разбойници, разпнати от двете му страни, започват да го плюят и да го предизвикват да си помогне сам в това изпитание. Тогава, Бьорн, тогава над земята пада мрак, може би са облаци, дошли светкавично, може би слънцето потъмнява. Исус извиква: „Боже мой! Боже мой! Защо си ме изоставил?“. Над земята преминава вятър. Или може би жегата трепери безжизнено над земята. Не знаем. Някой донася гъба, напоена с оцет, прикрепя я към тръстикова пръчка и му дава да пие. Исус казва: „Татко мой, предавам душата си в твои ръце!“. И издъхва.

Макмълин поглежда часовника. Без да срещне погледа ми, той се изправя и тръгва към вратата. Тя е масивна.

Дървото е декорирано с издълбани редици цветя.

— Къде отиваш? — извиквам след него.

Той отваря вратата и се обръща към мен.

Объркан питам:

— Няма ли още?

— Още?

— Защо ми разказа всичко това?

— Бьорн, задай си следния въпрос… — Колебае се, оглежда стаята. — Представи си, че Исус не е умрял на кръста.

Една част от мозъка ми разбира казаното от него. Друга се вкопчва в секундите преди думите да паднат и не успява съвсем да проследи неочаквания обрат.

— Какво? — проронвам. Въпреки че схванах какво казва.

Безмълвен, той затваря вратата след себе си и ме оставя на въпросите и на нощта.