Том Егеланд
Краят на кръга (73)

4.

Тази нощ спя лошо. Лицето ми гори и щипе. Всеки път, когато се унеса, се стряскам от сънищата, които блъскат и искат да влязат.

Лежа в тъмното и мисля за баба. Тя живееше на първия етаж на старата къща. През нощта приличаше на превит призрак, тършуващ в най-тъмните ъгълчета на къщата. Държеше зъбите си във водна чаша на нощната масичка и носеше бяла нощница, която се влачеше по пода. Когато мама и татко излизаха вечер, никога не исках да остана в нейната тежка тъмна спалня, сред мириса на камфор и балсам. Предпочитах страховете в собствената си стая и увереността, че тя ще ме чуе, ако извикам.

През деня тя бе сладка и мила, и сивокоса. Като млада била красива и ухажвана певица. Трудно ми беше да приема, че сбръчкалото се тяло някога е будило страсти у мъжете. Но се случваше на улицата към нея да се приближи един или друг старец и да попита дали не е пяла в театъра на „Тиволи“^[1] след войната. Те имаха предвид Първата световна.

В спалнята си, в нощното шкафче, баба държеше програма на театрално ревю от 1923 година. Там имаше нейна овална снимка. Човек не можеше да я познае. Сияеше срещу мен от жълто-кафявата хартия като звезда от ням филм. Под снимката стоеше моминското й име: Шарлот Викборг. И ако скриех с пръсти всичко, с изключение на очите, виждах, че това е тя. В едно друго време.

Не знам много за дядо. На човек все му се струваше, че е потиснат или пиян. Беше много слаб и носеше прекалено широки панталони, които тирантите издърпваха нагоре, чак до гърдите. Дъхът му миришеше на капки камфор и снус^[2]. А под всичко това бе и острият дъх на „Еу дьо ви“, което той пиеше от бутилки, разположени в скривалища, за които той си мислеше, че не знаем. Животоподдържащи депа в съществуването на дядо.

Не знам кога най-после съм заспал. Но денят бе напреднал, когато започнах отново да си проправям път през жилавата мембрана на съня.