Том Егеланд
Краят на кръга (71)

2.

„Бьорн Белтьо, костелив орех сте вие!“

Светлината е приглушена. Предпазливо поемам въздух, изпускам го, вдишвам. Болките се разгарят.

— Лилебьорн… трябва да се събудиш… Бьорнеман… малки принце…

Лежа в стая с безкрайно високи стени. Помещението мирише на старо. Стените са варосани. Тънка пукнатина прорязва тавана, който влагата е направила на петна.

— Събуди се! — казва гласът.

Полупрозрачна светлозелена завеса обгражда леглото.

Когато навлажнявам устните си с върха на езика, кожата се напуква от ъгълчетата на устните чак до слепоочията. Лицето ми е порцеланова маска, стояла прекалено дълго в пещ, истинска фина мрежа от пукнатини, ако някой чукне по нея с пръст.

— Лилебьорн… събуди се вече!…

Вкарали са катетър в долната част на ръката ми. От инфузионната банка над леглото ми виси маркуч. Течността се просмуква бавно по спиралата в кръвта ми. „Серум на истината? — мисля си. — Натриев пентотал, който смазва спирачките на съзнанието с олио и масло.“

Гласът:

— Буден ли си?

Не знам дали не сънувам. Може би се намирам в болница. Изглежда сякаш са натъпкали някоя случайна стая догоре с медицинско оборудване. За да се грижат за мен. Или може би, за да ме мамят.

Повдигам превързаните си ръце. Все едно да повдигнеш две горящи оловни тежести. Простенвам.

— Слънчево изгаряне — изрича гласът.

Има нещо познато в него.

Оставям главата си да падне настрани.

Виждам коленете му.

Ръцете, които лежат, скръстени в скута.

Като някой угрижен дядо Майкъл Макмълин седи на стол до леглото. Очите му пробягват търсещо надолу-нагоре по тялото ми.

— Изгаряния от втора и трета степен по ръцете, главата и врата — съобщава той. — Топлинен удар, естествено. Дехидратация. Можеше да завърши наистина зле.

Простенвам отново. Внимателно изправям глава. Всъщност се чувствам сякаш е завършило зле. Опитвам се да се изправя с вдървени движения. Вие ми се свят. Хващам се здраво с двете ръце за стоманените тръби на леглото.

— Едва те намерихме — казва той.

Не носи оръжие, което, разбира се, не означава нищо. Със сигурност имат по-хуманни начини да се отървават от досадни албиноси. Например със спринцовка. Или може би ни завързват голи за стълб в пустинята и свирват на мравките.

Зад завесата, като сива сянка, различавам силует — леко приведен напред, слушащ.

Едва ли са изминали много денонощия. Времето лети, когато се забавляваш. Зад прозореца шумолят листа. Дъб? Трепетлика? Лежа прекалено ниско, за да мога да видя. Но по себе си чувствам, че вече не съм в пустинята. Слънцето е по-мило, светлината по-мека. Въздухът мирише на тор и растителност.

— Къде съм? — изхриптявам. Пустинята е поръсила гласните ми струни с пясък.

— На сигурно място си тук, Бьорн. Не се страхувай. — Гласът му е приятен, мек, топъл.

Не мога да сваля поглед от сянката зад завесата.

— Дават ти морфин срещу болките — казва той. — И един мек мехлем от алое вера. От морфина ще си сънлив и замаян.

Прорязва ме ледена болка.

Той поставя леко ръце на завивката ми.

— Бьорн, мой храбър млад приятелю! Стигнахме до кривата круша. Моля те. Няма ли да кажеш къде скри кивота?

Докато го гледам, без да отговоря, очите ми сами се затварят. Малко по-късно чувам, че той си тръгва.

Сянката я няма.

 

 

През нощта изпивам сигурно поне хиляда литра вода. На равни интервали от време идва медицинска сестра и проверява как съм и дали морфинът действа. Действа добре, благодаря, фантазиите са прекрасни, повечето включват Даян.

Бълнувайки, чакам следващия им ход.

Даян е.

Призори леко почукване на вратата ме изважда от просъницата. Търся правилните думи, докато не се сещам, че „Влез“ звучи по същия начин и на английски.

Един светъл глас казва:

— Как си днес? — Тонът е едновременно топъл и хладен — стеснителен, официален, търсещ, все едно съм бил на война две години и сега съм докаран вкъщи при любимата безрък и безног.

Даян отива право към прозореца. Остава да стои там, наполовина обърнала ми гръб. Свила е юмруци и ги притиска към гърдите си. По гърба й личи, че диша забързано и тежко. Или плаче.

И двамата чакаме другия да каже нещо.

— Къде съм? — питам.

Тя се обръща бавно. Очите й се зачервени и пълни със сълзи.

— Как изглеждаш само! — казва.

— Направих си разходка. В пустинята.

— Можеше да умреш!

— Точно от това се страхувах. Затова избягах.

Тя казва:

— Той ми е баща. — Толкова е сладка както стои там. Като ангел. — Чуваш ли? Баща ми е! — повтаря.

— Кой? — питам аз.

— Майкъл Макмълин!

Стягам се. Нито едно чувство не достига до повърхността. Нито една дума не се изплъзва. Гледам я. Тя чака да кажа спасителните думи. Не го правя. Само се опитвам да разбера.

— Не ме разбирай погрешно — казва тя тихо. Приближава се. Притиска свитите юмруци към гърдите си. — Не е каквото си мислиш.

Мълча.

— Това, че се запознахме стана случайно. Ти и аз. Това, че… се харесахме. Беше случайно. Бях привлечена от теб. Съжалявам… Открили са търсенията ми в компютърната система — обяснява тя и се покашля. — Татко помоли за помощ.

Накрая срещам погледа й.

— И ти им помогна? — питам.

— Не бива да мислиш, че… — Не продължава, думите засядат в гърлото й.

Аз самият също имам проблеми с дишането. Това, което блъска така, е сърцето ми.

— Разбирам защо искаше непременно да дойдеш с мен в Норвегия — казвам.

Тя прави крачка към мен и спира.

— Биорн, не е така! Не е каквото си мислиш. Всичко е толкова трудно. Нямах намерение… Не съм искала… Има толкова неща, които не знаеш. Толкова много, които не разбираш.

— Права си.

— Не беше планирано. Не означава, че съм работила за тях. Ти и аз… щеше да се случи, независимо от всичко. Татко просто развали всичко между нас.

— Това той ще го каже.

— Не можеш ли просто да го върнеш? Кивотът? Той не ти е нужен.

Стоейки така, Даян прилича до голяма степен на мама. Както фигурата, така и начинът, по който жестикулира. Странно, че не съм го забелязал преди.

— Мразиш ли ме? — Тя сяда на ръба на леглото и ме поглежда дълбоко в очите.

— Не.

— Не чуваш ли какво ти казвам? — казва тя възбудено. Прозвучава сякаш не може да понася мисълта за направеното от нея. — Помогнах им, за да се сложи край. Заради теб!

Поглъщам думите една по една. Като неустоими сандвичи, напоени с бавнодействаща отрова. Изучавам очите й. За да видя дали мисли онова, което казва. Или разполага с цял арсенал от клишета и фрази за ситуации като тази.

— Но има и нещо друго — започва тя.

— Да?

— Ние…

— Какво?

— Ти и аз… — опитва отново.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Биорн, ние…

Тя стисва очи толкова силно, че изглежда сякаш се опитва да изстиска сълзи от тях.

Изпитателно:

— Даян?

— Аз! Не… издържам… повече! — Всяка дума се изтръгва от нея.

Слагам превързаната си ръка отгоре върху нейната. Заедно слушаме дишането си. Жуженето на апарата. Някъде отвън се чува далечен трактор. Вятърът преминава нежно през короните на дърветата. Някой удря с чук. Мотопед с дефектен ауспух профучава и бива бавно погълнат от тишината.

— Не можеш ли просто да приемеш, че това е прекалено голямо за теб? — пита тя тихо.

— Какво правиш тук, Даян?

— Те ме доведоха.

— От Лондон?

— Доведоха ме със самолет.

Ударите на сърцето отекват в дишането ми.

— Какво всъщност се случва?

Тя прави нещо странно. Започва да се смее. Весели, високи хълцания. На границата е на истерията. Не разбирам какъв е този пристъп. Но смехът е заразителен. Засмивам се и усмивката подпалва лицето ми в болка, която ме хвърля в полусънено състояние.

Когато се събуждам, тя си е отишла.

 

 

По-късно идва сестрата с една гигантска спринцовка. Тя се засмива, когато вижда ужасеното ми изражение, и помахва укорително ръка.

— Medicine! — извиква тя на развален английски и сочи към банката. — God for you, oui?^[1]

— Where am I?^[2]

Тя вкарва спринцовката в тройния разклонител на маркуча и кимва успокоително, докато инжектира течността.

— Please… Where? Am? I?^[3]

— Yes, yes!^[4]

Проследявам с поглед жълтеникавата струйка, която бавно се стича надолу към катетъра в долната част на ръката ми и изтрива болките и въпросите ми.