Том Егеланд
Краят на кръга (7)

5.

Зад старата полупорутена къща, в която израснах, се намираше обрасло с бурени поле, което наричахме Хестельока. През зимата правех скокове със ски от скалите. Когато през пролетта се топяха снеговете, организирах си преминавания през пресечена местност с колело по разкаляната пътека. През лятото се катерех по дърветата и седях невидим като катеричка, за да шпионирам младежите, които идваха да пият бира, да пушат хашиш и да се любят под прикритието на високата трева. Бях на единайсет, но вече непоколебим шпионин.

На 17 май^[1] 1977 г. младо момиче бе изнасилено и малтретирано зад храсталак офика. Случи се посред бял ден. В далечината звучаха хоровете, виковете „Ура“ и гърмежите на фишеци. През следващата седмица бе изнасилено още едно момиче. Вестниците подеха темата.

Един следобед, два дни по-късно, някой запали сухата трева. Не беше нещо необичайно. Децата от квартала горяха сухи треви и листа там. Но този път я нямаше групата младежи, която да ограничи пламъците. Пожарът опустоши парцела и части от горичката. Огънят остави след себе си изгоряла и пушеща пустош. Напълно неприспособима за изнасилвания. Предположиха, че е съвпадение.

В училище говорихме за това със седмици. Полицията разследва случая. Измислихме прякори на подпалвача: Лудият пироман, Кралят на пламъците, Отмъстителят.

И до днес никой не знае, че аз бях онзи, който запали пожара.

 

 

Много са местата, на които професорът би могъл да скрие ковчежето. Изключвам повечето от тях. Знам как мисли.

Можеше да слезе в главното хранилище. Или да заключи ковчежето в някоя от огнеупорните метални каси. Но не го е направил. Всички имаме достъп до хранилищата. Той не би искал да дели ковчежето с никого.

Един от парадоксите в живота е, че оставаме слепи за онова, което е най-явно. По този начин мисли професорът. Знае, че рискува най-малко, действайки привидно рисковано. Ако искаш да скриеш една книга, постави я на лавицата до другите книги.

Скрил е ковчежето в кабинета си. В някой заключен шкаф. Зад няколко кутии или папки. Представям си го точно. Интуицията ми е безпогрешна. В главата си мога да извикам картини, толкова ясни, колкото и на киноекран. Тази си способност съм наследил от баба.

 

 

Професорът е заключил вратата на кабинета. Няма значение. Когато през 1996 г. отсъстваше, за да ръководи разкопки в Телемарк^[2], той ми повери един ключ и след това забрави. Както толкова много други неща.

Кабинетът му е два пъти по-голям от моя. И несравнимо по-тузарски. По средата на стаята, върху имитация на персийски килим, се е разположило бюрото с компютъра и телефона, и кутия за кламери, която моят полубрат е измайсторил в час по трудово възпитание. Столът е с висок гръб и хидравлични ресори. До стената е офис гарнитурата, където той пие кафе с гостите си. Лавицата за книги до южната стена се е наклонила напред, натежала от познание.

Сядам във фотьойла, който посреща тежестта ми с мекото си, потъващо гостоприемство. Във въздуха още натежава острият мирис от пурата на Лайлуърт.

Затварям очи и се взирам навътре в себе си. Към интуицията си. Оставам така няколко минути. След това отново ги отварям.

Погледът ми попада на шкафа с архивите.

Сив алуминиев шкаф с три вертикално разположени чекмеджета и ключалка най-отгоре вдясно. Отивам до него и издърпвам най-горното чекмедже.

Заключено е. Разбира се.

С ножица или тирбушон мога да разбия ключалката.

Но не мисля, че ще има нужда.

Под кламерите в кутията на бюрото намирам ключа. Професорът оставя резервни ключове навсякъде. На спираловидната пружина на настолната лампа висят ключовете за мерцедеса и вилата.

Отключвам и издърпвам най-горното чекмедже. Зелените папки са пълни с документи, писма и договори. В средното чекмедже намирам изрезки от чужди списания, систематизирани по азбучен ред и по теми.

Ковчежето лежи най-навътре в най-долното шкафче. Зад папките. Увито в парче плат. В найлонов плик от Lorentzen. Те от своя страна са сложени в пазарска чанта на сиви райета. Под купчина книги.

С чантата подръка подреждам след себе си. Затварям чекмеджетата с архиви и заключвам. Оставям ключа под кламерите. Избутвам стола до бюрото. Хвърлям последен поглед: „Всичко ли е на мястото си? Нещо забравено?“, преди да се измъкна навън и да хлопна вратата след себе си. Коридорът е тъмен. И безкраен. Оглеждам се в двете посоки, преди да тръгна.

„Но, господин Белтьо, каква работа имахте в кабинета на професора? И какво е това в ръцете ви?“

Стъпките ми отекват. Както и ударите на сърцето ми. Поглеждам назад.

„Господин Белтьо? Къде сте тръгнали с артефакта? Откраднахте ли го от професора?“

Задъхвам се, опитвам се да вървя колкото се може по-бързо, без да се затичвам.

„Спрете на място! Спрете незабавно!“

Стигнах! Гласовете звънтят в главата ми. Блъсвам вратата на собствения си кабинет и се втурвам вътре. Облягам се на вратата, докато си поема дъх.

Внимателно изваждам ковчежето от чантата и свалям найлоновия плик и плата. Ръцете ми треперят.

Ковчежето е изненадващо тежко. Две тънки ленти крепят червеникавото, гниещо дърво. То е на път да се разпадне. Процепите разкриват какво има вътре. Друго ковчеже.

Не съм специалист по металите. Не е фатално. Няма нужда да нося ковчежето долу в лабораторията, за да определя от какво е направено вътрешното ковчеже. Злато.

Дори и след толкова векове то свети топло, със златни отблясъци.

Предвкусвам нещо неизбежно.

Докато чакам сърцето ми да се успокои, вторачвам се през мръсното стъкло на прозореца надолу към улицата.