Том Егеланд
Краят на кръга (67)

14.

Луната блести. Около мен всичко е тъмно и няма край. Долавям присъствието на планините в далечината не с очи, а като усещане за извивките на тъмнината. Всичко е голямо, равно и черно. Сякаш карам колело във въздуха. Вниманието ми прескача между небето, извило се в купол над мен, и снопа светлина от фара, който, треперейки, пропуска колелото след себе си по асфалта.

Замръзвам. Страх ме е. Точно така би трябвало да се чувства астронавтът, носейки се все по-надалеч и по-надалеч от кораба си.

Няма звуци. Няма вой на койоти или далечно изсвирване на влак, или пеещи щурци. Всичко, което чувам в този купол от тишина, е скърцането на колелото.

Нощта няма край. Луната свети празно и студено. В черния мрак светлината от фара на колелото поглъща метър по метър от осовата линия.

На зазоряване една жълта ивица се промъква по протежението на хоризонта. Опитах да се поизпотя от въртене на педалите, но зъбите ми тракат от студ.

Спирам до ръждивочервен скален блок, без дъх и треперещ. Оставам на твърдата седалка на колелото и се наслаждавам на зазоряването.