Том Егеланд
Краят на кръга (66)

13.

Във фоайето на рецепцията е топло и уютно, пълно със звуци. Пианото и жуженето на гласове от „Читалнята“. Някакъв телефон звъни нетърпеливо. Зад рецепцията електронната аларма пиука ниско, интензивно.

Питър ме побутва към бара и ме моли да поръчам, докато той свършел някаква належаща работа.

— Пикочният мехур — прошепва и поглежда театрално към небето.

Кафето и чаят са току-що сервирани, когато той се връща. Лицето му е придобило странно изражение.

— Нещо не е наред ли? — питам.

— Абсолютно не.

Снишавам глас.

— Питър. Знаеш ли за Общността за международни изследвания в Лондон?

— Разбира се.

Признанието ме изненадва. Мислех си, че ще продължи да се прави на неразбиращ.

— Защо? — пита той предразполагащо.

— Какво знаеш за тях?

Той повдига вежди:

— Какво искаш да знаеш? Финансират голяма част от научната ни работа. В тясно сътрудничество сме по няколко проекта.

— Някой от тях включва ли и мен?

— Не знаех, че си предмет на изследване.

— Във всеки случай съм предмет на внимание.

— От страна на ОМИ?

— Абсолютно.

— Странно. През уикенда те организират конференция тук. Нова светлина върху етимологията на етруския език.

— Странно — повтарям аз.

— Защо се интересуват от теб?

— Предполагам си наясно. Искат кивота.

— Аха. — Не казва нищо друго.

— И аз започвам да разбирам защо.

— Замислял ли си се, че те може би имат право да го искат?

Очаквах го. Сигналът, който ще покаже, че и Питър е повече от случаен сателит в орбита около моя свят.

— Може би — съгласявам се.

— Та и те искат само да изследват онова, каквото и да е то, което се съдържа в него.

— Сигурно.

— Толкова си скептичен?

— Те се опитват да ме заблудят. Всички. Ти също, обзалагам се.

Устните му се извиват в усмивка:

— Значи е лично, всичкото това?

— Несъмнено.

Келнерът, който ни донесе кафето и чая, идва с една бележка, която подава дискретно на Питър. Той й хвърля един поглед и я пъхва в джоба си.

— Какво става? — питам.

Той се взира надолу в чашата си.

— Костелив орех си ти, Бьорн Белтьо — казва.

В гласа му прозвучава възхищение. И за първи път той почти успява да произнесе името ми правилно.

— Не си първият, който го казва — отбелязвам.

— Харесваш ми!

Когато оставя празната си чаша, очите му са уморени и отнесени. Изненадва ме, изправяйки се с пожелание за лека нощ. Мислех, че ще остане и ще ме разпитва. Или че ще излезе с предложение за пари. Може би някоя загатната заплаха. Наместо това той ми подава ръка и я стисва силно.

Когато си тръгва, аз допивам хладкия чай, докато наблюдавам хората около себе си. Леко шумящи, обвити в дим и смях.

Понякога имаш чувството, че всички други са статисти в живота ти, наети по всяко време да бъдат там, където си и ти. А къщите и пейзажа са кулиси, стъкмени набързо, за да подсилят една илюзия.

Чаят има силно отводнителен ефект върху мен. След двете чаши трябва да се промъкна през тъпканицата, покрай аварийния изход, в мъжката тоалетна, която е искрящо чиста и мирише на антисептици. Опитвам се да избегна образа си в огледалото, докато пикая.

Чиста случайност е. Когато излизам, забелязвам измежду рояка от ръце и глави келнерът да говори с трима мъже. Вцепенявам се. Ако някой ме погледне в този момент, сигурно би решил, че съм се превърнал в статуя от сол. Съвсем бял и съвсем неподвижен.

През навалицата виждам Питър. Виждам Кинг Конг. И моя добър стар приятел Майкъл Макмълин.

 

 

Пред главния изход намирам статив с велосипеди, модерни планински бегачи за придвижване между сградите на комплекса. Не са заключени. За общо ползване са. На кого би му хрумнало да открадне колело в пустинята?