Том Егеланд
Краят на кръга (6)

4.

Когато през май професор Трюгве Арнцен ме попита дали бих приел да бъда инспектор при разкопките в манастира „Верне“, по-късно същото лято погледнах на предложението като на 1/10 предизвикателство и 9/10 радостно приветстван повод да се махна от кабинета си. Няма нужда да страдаш от някакъв вид психоза, за да си втълпиш, че четирите стени, подът и таванът през нощта са се доближили един до друг с още няколко сантиметра.

Професор Арнцен е мъжът на мама. Предпочитам да не използвам израза „доведен баща“.

Годините, прекарани със студентите, са го направили сляп за уникалността на отделния човек. Възпитаниците му са се превърнали в маса без индивидуалност и поставен пред тази тълпа от академично еднообразие, у професора се е развило едно лишено от търпение раздразнение. Бащиното наследство го е превърнало в доста състоятелен човек, а също и малко арогантен. Малко от студентите го харесват. Подчинените му говорят зад гърба му. Мога да ги разбера. Никога не съм го харесвал. Всички си имаме своите причини.

Пристигам в Осло в средата на следобедния пиков час. Лятото наближава своя край. Въздухът е жарък и задушен.

Барабаня с пръсти по волана. Чудя се накъде ли са тръгнали всички останали. И кои са. И какво търсят тук. Дявол да ги вземе! Поглеждам часовника си и изтривам потта от челото си. Искам пътят да е само за мен! Всички това искаме. Всеки от нас е обхванат от колективната лудост на масовия автомобилизъм. Само дето самите ние не го осъзнаваме. Именно това отличава лудите от останалите.

Вратата на професор Арнцен е затворена. Някой е махнал шест от буквите на табелката му и с детско удивление стоя отпред и чета: „ПРО ЕС Р ЮГВЕ АР Ц Н“. Изглежда като някое тибетско заклинание.

Тъкмо се каня да почукам на вратата, когато чувам гласове отвътре в кабинета. Затова изчаквам. Леко отстъпвам до прозореца. Первазът е покрит с лепкав прах. Долу на улицата колите се бутат пред светофарите, пешеходците се движат в жегата с размекнати движения. Служебният паркинг зад музея е празен.

Трябва да съм бил разсеян, когато съм паркирал Бола. Непривично е за мен. Но отгоре го виждам. Сигурно така е и с Всевишния: винаги цялостен поглед над всичко. Между тъмносивия мерцедес 190 на професора и виолетов сааб 900 турбо е паркиран ягуар XJ6 с цвят бургунд.

Предпазливо доближавам ухо до вратата.

— … precautions^[1]! — произнася един глас. Гласът на професор Арнцен.

Говори на английски. Гласът му е покорен. За да стане професорът покорен, нужен му е властен събеседник.

Подозирам кой е това.

Друг глас измърморва нещо, което не разбирам. Иън.

Арнцен:

— Кога ще дойде той?

— Утре рано сутринта — отвръща дълбок глас. Професор Лайлуърт.

Знаех си.

Арнцен:

— Лично ли ще дойде?

Лайлуърт:

— Естествено. Но си е вкъщи. Самолетът е в сервиз. Инак да е пристигнал още тази вечер.

Иън (смеейки се):

— Доста е нетърпелив и възбуден!

Лайлуърт:

— Не е толкова странно.

Арнцен:

— Той самият ли смята да го изнесе извън страната?

Лайлуърт:

— Разбира се. През Лондон. Утре.

Иън:

— Все още смятам, че би трябвало да го вземем с нас в хотела. Докато той дойде. Не ми харесва идеята да го оставим тук.

Лайлуърт:

— Не, не, не. Мисли тактически. Именно при нас би търсила полицията. Ако албиносът измисли някоя глупост.

Арнцен:

— Бьорн?… — Смях. — Спокойно. Аз ще се погрижа за Бьорн.

Иън:

— И все пак не е ли редно…

Лайлуърт:

— Ковчежето е на най-сигурно място тук, при професора. Въпреки всичко.

Арнцен:

— Никой няма да търси тук. Гарантирам!

Лайлуърт:

— Така е най-добре.

Иън:

— Щом настоявате…

Лайлуърт:

— Абсолютно.

Настъпва тишина.

Арнцен:

— Значи той е имал право. През цялото време. Имал е право.

Лайлуърт:

— Кой?

Арнцен:

— Де Уит.

Лайлуърт замълчава, преди да отговори:

— Добрият стар Чарлз.

Арнцен:

— Имал е право през цялото време. Ирония на съдбата, а?

Лайлуърт:

— Трябваше да е тук сега. И все пак! Най-накрая го открихме!

Тонът му говори за приключване на разговора и край на срещата.

Стряскам се и се отдалечавам от вратата. Измъквам се бързо на пръсти по коридора.

Върху син филц на табелката на вратата на кабинета ми бели пластмасови букви съставят думите: АСИСТЕНТ БЬОРН БЕЛТЬО. Неравните букви напомнят за ред зъби, нуждаещи се от изправяне.

Заключвам вратата отвътре и притеглям зеления нестабилен офис стол до прозореца. Оттук мога да наблюдавам ягуара.

Не се случва кой знае какво. Уличното движение се движи в бавен поток. Една линейка се мъчи да си проправи път през колоната.

След няколко минути виждам Иън и професор Лайлуърт долу на паркинга.

Иън има пъргава походка. Гравитацията не упражнява абсолютно същото влияние върху него, както върху останалите от нас.

Лайлуърт цепи вълните като супертанкер.

И двамата са с празни ръце.

Малко след това се появява професор Арнцен. Носи палтото си, преметнато през лявата ръка. В дясната държи чадър. Той също не носи ковчежето.

На последното стъпало от стълбите той спира и поглежда нагоре към небето. Както винаги. Съществуването на професора се крепи на ритуали.

До мерцедеса той започва да търси ключовете за колата. Много го бива да губи ключове. Преди да ги намери, поглежда нагоре към моя прозорец. Не се помръдвам. Отражението от прозореца ме прави невидим.

 

 

След половин час му се обаждам вкъщи. За щастие вдига той, а не мама. Трябва да е седял до телефона и да е чакал.

— Сигюр? — извиква.

— Бьорн е.

— Бьорн? О! Ти ли си?

— Трябва да говоря с теб.

— От Йостфол ли се обаждаш?

— Попаднахме на нещо.

Пауза.

Накрая проронва:

— Така ли?

— Ковчеже.

— Аха? — Пауза. — Наистина? — Всяка дума е потопена в катран.

— … С което професор Лайлуърт се измъкна.

— Измъкна… се? — Професорът не е добър актьор. Дори не звучи изненадан.

— Мислех, че може би ще се свърже с теб.

Нова пауза.

— С мен? — После прави опит да поеме контрола в свои ръце: — Видя ли какво е ковчежето?

— От дърво.

— Старо?

— В земен пласт от дванадесети век. Може би и по-стар.

Той задържа въздуха си.

— Не успях да го разуча — продължавам. — Но сме длъжни да протестираме.

— Да протестираме?

— Не чуваш ли какво ти казвам? Той се измъкна с ковчежето! Това вече не засяга само нас и Дирекцията за управление на културното наследство. Ще се обадя на полицията.

— Не, не, не прави нищо прибързано, успокой се. Всичко е под контрол. Просто забрави, че това се е случвало!

— Те изчезнаха с ковчежето, чуваш ли? А теренното проучване беше под всякаква критика. Възнамерявам да напиша доклад! Лайлуърт можеше със същия ефект да проведе разкопките с багер и динамит.

— Ти… предприел ли си вече нещо?

— Не.

— Добре. Остави на мен.

— Какво ще направиш?

— Успокой се, Бьорн! Ще оправя всичко. Не мисли повече за това.

— Но…

— Ще звънна на няколко телефона. Отпусни се. Всичко ще се нареди. Обади ми се утре.

 

 

Може би не е нищо особено. Едно ковчеже. При условие, че е лежало под земята в продължение на осемстотин години, то за благополучието на човечеството има малко значение дали то ще бъде изнесено контрабандно от страната. Все едно никога не сме го намирали.

Вероятно професор Лайлуърт има големи планове. Може би възнамерява да го продаде на някой арабски шейх за цяло състояние. Или да го дари на Британския музей, който би си приписал още един академичен триумф за сметка на някоя чужда култура.

С пълната подкрепа на професор Арнцен.

Не разбирам нищо. Нямам нищо общо с това. Но съм бесен. Трябваше да бъда инспектор. Измамиха ме. Ангажирали са ме, защото са вярвали, че ще е лесно да ме заблудят. Бьорн, късогледият албинос.