Том Егеланд
Краят на кръга (57)

4.

Вечер е.

Питър Леви седи в един фотьойл и пие кафе и коняк в тъмно, препълнено заведение, наричано „Читалнята“. Модерно оборудван библиотечен бар, изпълнен от тежко стелещ се цигарен дим. Като в британски клуб за джентълмени. Прозорците са затъмнени, за да се създаде илюзията за вечна нощ. Свещи на масите. Приглушена музика от пиано. Гласовете са ниски, заредени. Някой се изсмива шумно и му правят забележка. Разгорещени дискусии на чужди езици. В момента, в който Питър ме вижда, той ми маха с ръка да отида при него. Ентусиазмът му и радостта му, че ме вижда, ме учудват.

Питър прави знак на един сервитьор, който се приближава, забързан с поднос с чаша чай и друга, с формата на лале, с коняк. Чаят е със силен аромат. Не знам дали ролята на коняка не е всъщност да го разреди. В главата ми се вбива една дума: „Чай?“.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — казва Питър.

— Да съм успял?

— Трябва да сте изтощен след пътуването.

— Трудно ми е да откажа, когато някой ме изкушава с коняк.

Засмиваме се леко, за да прикрием всичко неизказано.

— Имаме да говорим за много неща — казва Питър.

— Така ли?

— За вашето изследване — пояснява той полувъпросително. — За интереса ви към Ордена на хоспиталиерите, мита за Свещения кивот. Както и за това, с какво ние можем да ви помогнем.

Питам дали Питър познава Ури, изпратен от института „Шимър“ на разкопките при манастира „Верне“. Познавал го. Ури все още пътува по работа.

Питър запалва къса пура. Вдишва с наслада. Наблюдава ме с любопитство през облака цигарен дим.

— Защо — пита той, въртейки пурата между пръстите си — всъщност дойдохте при нас?

Разказвам му. Много повърхностно във всеки случай. Не споменавам за всички лъжи и мистични епизоди, свързани с кивота, но си давам вид, че искам да изуча специалната археологическа находка. Обяснявам му, че искам да получа информация за Ордена на хоспиталиерите. И за всичко, което би могло да има връзка с манастира „Верне“ и Кивота на свещените тайни.

— Знам всичко това. Попитах: защо всъщност?

Преценяваме се взаимно с поглед.

— Ако искате да кажете, че крия някаква тайна, то значи знаете и каква е тя — отговарям многозначително.

Питър мълчи. Само се взира в мен и вдишва дълбоко. Огънчето на пурата се приближава към него.

За да запълня тишината, разказвам за разкопките при манастира „Верне“, които не го интересуват особено. Докато говоря, той започва да върти чашата коняк в ръката си. Взира се в златистокафявата течност, сякаш мислите му кръжат в коняка. Очите му са уморени. Точно в този момент той прилича на тип, когото би очаквал да откриеш седнал на щъркел на бара от „Респатекс“^[1], в заведение в някоя странична улица в Ню Йорк сити. А до него — фигура в черни мрежести чорапи и натежал поглед.

Когато най-накрая млъквам, той ме поглежда с изражение, което носи чертите на снизходителност, но което навярно е чисто и просто любопитство.

— Вярваш ли в Исус? — пита ме накрая.

Въпросът идва изненадващо за мен. Следвам неговия пример: вдъхвам аромата на коняка.

— В историческия? — питам в отговор. Леко опиянение е започнало да щипе в кръвта ми. — Или божествения?

Той само кимва, сякаш съм му дал отговор. Което аз всъщност нямах предвид. Питам го как е стигнал дотук в института. Тихо, сякаш не иска някой друг да чуе, той ми разказва за детството си в беден квартал на Тел Авив, за един фанатично-религиозен баща и жертвоготовна майка, за търсенето си на вяра и за годините на учене. Питър се занимава с история на религията. Специалист по сектите, разцъфтели и замрели около времето на Христос, и на начина, по който те са повлияли на християнството.

— Интересувате ли се от ранното християнство? — пита по начин, който ясно намеква, че трябва да отговоря положително.

— Абсолютно!

— Хубаво! Знаех си, че ние с вас имаме много общо. Много, за което да говорим. Знаехте ли — подхваща, навеждайки се над масата с накривена усмивка, — че хоспиталиерите имат много общи черти с гностичната секта на мандейците^[2]?

— Не съм съвсем сигурен — отговарям бавно, докато поглъщам мъничко от силния чай, — че съм запознат.

— Но е така! Мандейците отричали Исус и считали Йоан Кръстител за свой пророк. И вярвали, че спасението идва чрез познание, манда.

През главата ми минава мисълта, че мама навярно трябва да е била мандеец, докато аз ходех на училище.

Питър продължава:

— Свещените книги на мандейците, „Съкровище“ и „Книга на Йоан“ са били на петстотин години, когато Орденът на йоанитите бил основан. Мандейците си имат свой Цар на светлината. Най-важното, бедни ми приятелю, идва сега. — Колебае се за кратко, преди да пусне бомбата. — Исус и неговите съвременници са познавали в детайли книгите на есеите^[3]!

Поглежда ме триумфиращо и предизвикателно.

— Е, и? — питам аз.

Глух за липсата ми на разбиране и ентусиазъм, той изпразва чашата с коняк на една-единствена, дълга глътка. Поема си дъх. После продължава.

— Имате право. Не ви казвам нищо ново. Вече знаете всичко това.

Увъртам:

— Ммм… но не и в детайли.

Той ме поглежда въпросително и ме побутва по рамото с тих смях. Опитвам пак да отпия от чая и трябва да положа усилие да не направя гримаса. Някъде в бара пианистът засвири отново. Така и не бях забелязал, че е спрял. Един келнер се появява от нищото с нова чаша коняк за Питър.

— Изглежда умирате да ми разкажете за есеите — казвам аз.

— Наистина е интересно!

Той вдига чашата. Казваме си „Наздраве“.

Оставя я настрани и прочиства гърлото си.

— Есеите или назореи, както още били наричани, имали вяра, белязана от вавилонската религия. Те вярвали, че душата се състои от частици светлина, които идвали от светлинния образ, разпръснат от зли сили. Тези частици светлина са затворени в човешкото тяло, докато човек не умре. Тогава частиците могат да се слеят със светлинния образ.

— Питър — търся подходящите думи, — защо ме занимаваш с това?

— Мислех, че се интересуваш?

— Интересувам се. Стига само да разбера какво се опитваш да обясниш.

Той се накланя напред и слага почернялата си от слънцето ръка върху моята. На път е да каже нещо. Но едно или друго го кара да замълчи.

— Утре ще съм забравил всичко — казвам аз.

Той кимва. Засмиваме се.

След това казва:

— Може би е все тая. Говоря прекалено много.

— Ако само ми обясниш връзката, със сигурност ще разбера, че е интересно.

— Разбира се, че е! — Предпазливата ми похвала го ентусиазира. — Идеята е, че влиянието на есеите върху ранното християнство изглежда е било много по-силно, отколкото се приема.

— Изобщо не знаех, че е имало някакво влияние.

Понижава глас, сякаш иска да разкрие някаква тайна.

— Много учени смятат, че части от Новия завет представят изопачена и идеализирана представа за религиозния фундамент на християнството.

— Ами… — изричам провлечено, правя се, че разбирам. — Минало е доста време. Може би не е толкова фатално.

— И все пак продължаваме да живеем в съответствие с духа на Библията!

— Тъй като много хора мислят, че това са думите Божии — казвам.

— Както и защото Библията е най-вдъхновяващата книга, писана някога.

— И най-неповторимата.

— Ръководство как да се живее и как да се умре, по морал и обич към ближния. АБВ-то на човешкото достойнство и уважение.

— Силни думи…

— Силна книга — изрича Питър с благоговение.

И двамата гледаме в празното пространство пред себе си. Скритите прожектори в тавана прорязват със сребърни лъчи мъглата от цигарен дим. Гласовете, смехът, музиката — всичко се превръща в стена от звуци, които някак не успяват да ни достигнат. Питър загасява угарката от пурата в пепелника и спира поглед върху мен.

— Но дали Библията наистина съдържа Божиите думи? — изрича изненадващо яростно.

— Не питайте мен.

— Бог не е написал и ред! Двадесет и седемте книги в Новия завет са били избирани в продължение на дълъг и болезнен процес.

— С божествена намеса?

— Имам предвид чисто и просто с караници.

Засмивам се, но се спирам, когато виждам, че той не се шегува.

Той доближава коняка до устните си, вдъхва и отпива. За момент притваря очи. След това внимателно оставя чашата на масата.

— Все пак не се е случило така — продължава той, — че група свещени автори да седне и да напише Библията веднъж завинаги. През годините Църквата е разполагала с много ръкописи, между които да избира. Някои били отхвърлени, други приети. Важно е да се знае, че канонизирането на Новия завет се е случило едновременно с, и като част от, една борба за власт както вътре в самата Църква, така и извън нея, в отслабналата и замираща Римска империя.

— Борба за власт? От израза лъха хлад.

— Спомни си, че Църквата е била ревностен участник в борбата за културна, политическа и икономическа власт в онзи вакуум, който Римската империя оставя след себе си. — Питър се оглежда наоколо, полуусмихнат. — Ако залезът на Римската империя не бе съвпаднал с разделението на евреите и раждането на една съвсем нова религия, светът днес щеше да изглежда другояче.

— Никога не съм се замислял — признавам. — Цивилизацията ни е салата от римски, гръцки и християнски ценности и нрави.

— Ако се върнем назад към мястото и ролята на Библията в този процес, то трябва да отбележим, че били изминали почти четиристотин години от раждането на Христос преди тази Библия, която познаваме днес, да бъде призната. Но дори много от текстовете, които били включени в Новия завет и които днес са централни в него, по онова време били много оспорвани.

— Кой е решавал тези въпроси?

— Духовенството, разбира си. Древната църква.

— Свещениците…

— По-точно казано епископите. Получили авторитета си директно от апостолите.

— Подобно на папата?

— По същия принцип. Епископите водели жестоки спорове какво трябва да намери място в Библията. Сборникът с текстове, представляващ днешната Библия, бил одобрен на съборите — в Рим през триста осемдесет и втора година, в Ипон през триста деветдесет и трета година и в Картаген през триста деветдесет и седма година. Съвсем не Бог е бил онзи, който е редактирал Библията. Били са епископите. А по-късно общностите на вярващите. Протестантите, например, не признават, както католиците, някои от текстовете от Стария завет. Протестантската църква се придържа към един старозаветен канон, съставен от еврейски учени в Ямния през деветдесета година след Христа. Те одобрили само тридесет и девет книги, написани на иврит и на палестинска територия. Канонът на Римокатолическата църква бил преведен на гръцки в Александрия, Египет, двеста години преди Христос и съдържа четиридесет и шест книги. Именно на тази версия Новият завет се позовава на над триста места. А все още не сме докоснали свещените книги на евреите!

Не успявам да сдържа усмивката си:

— Представям си дебели духовници, които небрежно включват и отхвърлят библейски книги.

Питър поема въздух през предните си зъби, издавайки противен звук.

— Вулгарна и опростена представа. Но все пак с доза истина в себе си.

— Властни мъже!

— Властни, пресметливи и целеустремени. Какви са били мотивите им? Вярващи ли са били? Били ли си християни? Или са били шарлатани, използващи новата вяра като трамплин за собствените си амбиции.

— Защо си задавате тези въпроси? Било каквото било.

— Защото въпросът е дали текстовете в Библията представят достоверна картина за учението на Исус.

— Трябва да е така! Все пак са част от Библията.

— Хмм. Но помислете, че изборът и редакцията на текстовете в Новия завет може да е бил политически процес. Част от борба за надмощие. Съвсем скоро след смъртта на Исус Църквата вече е била разделена на общности и секти с дълбоки различия в теологическите си възгледи. И представете си също така, че текстовете, избрани накрая, са били онези, които са пасвали най-добре на амбициите на епископите и Църквата. Само разсъждавам.

Опитвам се да асимилирам казаното. Едно растящо подозрение се е загнездило в диафрагмата ми. Не успявам да го осъзная напълно. Но имам чувството, че Питър е евреин. Че институтът „Шимър“ е еврейски. И че нещо в ковчежето, намерено в манастира „Верне“, би затвърдило еврейското разбиране за библейската история.

— Искате да кажете, че Библията изопачава онова, което наистина се е случило? — питам.

Той издава продължителен и хъмкащ звук.

— Разсъждавам… Питам се дали изборът от библейски текстове дава пълна и точна представа за учението на Исус. Питам се дали някой не е имал полза да пригоди така новата религия, че да отговаря на личните цели на Църквата и епископите.

Свивам рамене.

— Независимо от всичко, много хора твърдят, че Библията е книга за начина, по който евреите са възприемали живота си и своето съвремие.

Питър посяга към чашата с коняк, но се отказва.

— Както да не забравяме, че е и кодекс с правила как би трябвало да се живее — добавя.

Изпразвам собствената си чаша и се изправям. Уморен съм. Получих достатъчна доза библейска история. Сега искам да поспя.

— За себе си — казвам аз, — съм склонен да гледам на християнството като на две хиляди годишна система от суеверия от Средния запад.