Том Егеланд
Краят на кръга (55)

2.

Bjorn! My friend! Welcome!^[1]

Автобусът зави около разточително засадената градина, спря и изпусна въздух след дългото пътуване.

Той стои и чака на павирания тротоар пред рецепцията на института. Малък и дебел е, очите му са будни и топли, има голо теме и кръгли бузи и само да беше облечен в монашески одежди, щеше да изглежда като истинска пародия на монах.

Името му е Питър Леви.

Институтът „Шимър“ е изследователски център, който привлича студенти и учени от целия свят. Можеш да наемеш стая в хотела на института за седмици или месеци, докато същевременно си се заровил в богатата му библиотека. В отделно крило се реставрират ръкописи и тълкуват думи, свързани с пергаменти или папируси отпреди хиляди години. Блажена смесица от теолози, историци, лингвисти, палеографи, философи, археолози и етнолози. Всички те искат да хвърлят разяснителна светлината върху миналото.

Питър Леви ме посреща с въодушевление, което ме кара да се чувствам сякаш ме е взел за някого другиго. Но още веднъж той възкликва „Биорн!“, стисва ми ръката, докато ме гледа в очите, и се усмихва широко.

— Добре дошли при нас! Надявам се да можем да сме ви от полза! — Той говори английски със силен акцент и завалено „р“.

Говорили сме вече веднъж. Преди два дни. Позвъних му от апартамента на Тоштайн Авнер, след като бях избягал от Макмълин. Тогава той беше само едно име върху писмото с покана от института. Просто едно име, случаен човек за връзка. Ще ми бъде гид и наставник. На всеки новопристигнал му бива разпределен наставник, живеещ в института. Но Питър Леви се държи сякаш ние двамата сме стари бойни другари, които са се спасили взаимно в окопите, докато снарядите са профучавали над главите ни и ипритът^[2] се е стелел, гъст като каша, докато ние братски сме си делили единствения противогаз. Който пропускал.

Не знам дали да му имам доверие. Но го харесвам. Настоява да носи куфара ми, който шофьорът е извадил от търбуха на автобуса. С лявата си ръка на рамото ми Питър ме въвежда в рецепцията, където вземаме магнитна карта за мен и ме регистрират:

ИМЕ: Бьорн Белтьо

СТЕПЕН: научен асистент/археолог

ПРОИЗХОД (ГРАД/ДЪРЖАВА): Осло, Норвегия

АКАДЕМИЧНА ИНСТИТУЦИЯ: Университет в Осло

СПЕЦИАЛНОСТ: археология

ЦЕЛ НА ПОСЕЩЕНИЕТО: изследователска дейност.

Питър ме завежда до стаята ми, номер 207, която се намира в отделно крило и която изглежда като стая в „Холидей Ин“^[3]. Тук той ме оставя сам да „изчакам душата да настигне тялото след пътуването“. Разопаковам куфара и закачвам дрехите си в гардероба. С въздишка, дължаща се по-скоро на изтощение, отколкото на отегчение, сядам на малкото зелено канапе. В скута си държа всички разпечатки, дадени ми от Тоштайн Авнер.

Свършил е доста работа. Въз основа на ключовите думи и имената, които му дадох, той се е разтърсил из интернет и е разпечатил всички страници, съдържащи информацията, която търся. Сведения, в които ми е трудно да намеря някаква логическа връзка. Като например това, че за рицарите хоспиталиери е намерил 30 резултата с търсачката AltaVista, но 17 с MetaCrawler. Исторически и псевдонаучни интернет страници, посветени на хоспиталиери, масони и херметически секти. Прелиствам разпечатките с нетърпеливо раздразнение. Не знам какво търся и съм бомбардиран с информация, от която нямам нужда.

Не съм прав да насочвам раздразнението си към Тоштайн. Той свърши това, за което го помолих. Това, което проклинам, е собственото си безсилие.

Къде е Даян? Каква е нейната роля в тази игра? Какво означават загатванията в писмото й?

Защо те лъжат за абсолютно всяко нещо? Защо ме упоиха, за да ми сервират после най-прозрачните лъжи? Може би се опитват да ме объркат?

Какво има в ковчежето? Каква мистерия крият те?

Дали се опитват да запазят една тайна като съчинят друга, още по-невероятна? Подобни въпроси се въртят и въртят в главата ми. Но не съм дори близко до какъвто и да е отговор.

Тоштайн настояваше да отида в полицията с всичко, което знам. И да взема със себе си ковчежето. Изкушавах се да го послушам. Но всеки, който се бори срещу нещо голямо и не дотам явно, развива лека параноя, че е преследван. Нямам доверие на полицията. Те биха последвали наредбите и логиката и биха предали ковчежето обратно на Отдела за старини. А мен биха обвинили в обикновена кражба. С това нямаше да стигнем по-далеч.

И как полицията би могла да открие Даян? Не знам нищо за нея. Освен името й. Че живее в един небостъргач в Лондон. Че работи за Общността за международни изследвания. Че бях ужасно наивен да й повярвам. Въпреки че знам, че никога не се е преструвала, докато правехме любов.

В продължение на час седя и прелиствам дебелата купчина с разпечатки. Чета за хоспиталиери и френски благородници, за световната репутация на института „Шимър“, за манастира „Верне“, за Рен льо Шато и Беранже Соние, за свитъците от Мъртво море и Манастира на Светия кръст, за плащаницата от Торино, за Ръкописа Q и Наг Хамади. Дори се натъквам на статия, подписана от Питър Леви, за влиянието на нехристиянски секти върху мандеите, намирам тридесет и четири страници, извадени от сайта на ОМИ, включително кратки биографии на Макмълин и Лайлуърт.

Но нищо не ме завежда по-надалеч в разследването ми.