Том Егеланд
Краят на кръга (54)

1.

Слънцето свети. Небето е безцветно.

Току-що съм отворил очи. По-добре да не бях го правил. Слънчевите лъчи се разбиват на парчета зад главата ми. Светлината пробожда зениците и прави дупка през черепа ми. Когато заспах с чело, опряно на хладния прозорец, беше все още тъмно. И леко студено. Изминали са четири часа, откакто самолетът се приземи. Слънцето е използвало времето ефективно. Наоколо е като в тенджера под налягане. На пълна пара.

Извръщам глава от светлината на пустинята и измъквам чифт слънчеви очила, които купих на „Гардермуен“ за 745 крони. Намалени. Ray Ban. И все пак 745 крони? С намаление? Ако продавачката не беше толкова сладка, щях естествено само да изсумтя презрително и да оставя очилата на щанда. Но сега ги намествам върху носа си.

Пътят преминава по права линия през златен хълмист пейзаж. Асфалтовата ивица се губи в маранята, която размива блестящия хоризонт.

В автобус с климатик съм. Преминаващ през каменна пустиня. Или може би през друга планета. Например Юпитер. Скалите на хоризонта са ръждивочервени. Измежду камъните около канавката расте някое и друго опърничаво растение, напомнящо на нещо, което човек очаква да срещне в терариум. Или в хербарий. Или между плочите на забравена и запустяла градина. По хребета се вижда редица кипариси. Като библейски пейзаж, избродиран на възглавничка за украса в дома на някоя прекалено религиозна леля от югозападните части на Норвегия.

За петхиляден път от началото на пътуването изваждам писмото от Даян и го чета; дума по дума, ред по ред. Знам го наизуст. Но все още се опитвам да открия някакъв смисъл.

Само аз и шофьорът на автобуса сме. Без да пророним и дума, преминаваме през пустиня без край. Видът на шофьора ме кара да се чудя дали не е седял здраво монтиран зад волана, още когато автобусът е излязъл от поточната линия. Дали не е проектиран и разработен от екип специалисти по биоинженерство и генетика и след това конструиран внимателно и с усърдие в отделно крило на производствения комплекс. Носи риза с къси ръкави и има космати ръце. Петна пот около подмишниците. Рядка коса, небръснат. Буйни вежди. От време на време поглежда към мен в огромното огледало за задно виждане. Но не показва, че е забелязал присъствието ми дори и с кимване на глава.

Никога не ми е било лесно да се сближавам с хората. През годините прикривах смущението си с камуфлажна мрежа от престорена веселост и сарказъм. Има хора, които щяха да използват възможността да въвлекат смуглия шофьор в непринуден разговор. За евреите и арабите. Или спортни коли и европейски футбол. За християнството и исляма. За риболов на муха в Намсен^[1] или за курвите в Барселона. Но не и аз. А по изражението на лицето му мога да заключа, че и той е доволен така.

Завиваме около издатина в скалата; в долината пред нас се разгръща тучен оазис. Райска градина от маслинови дръвчета, тамян, сандалово дърво, камфор и кедрови дървета. Смокинова горичка покрива склона в бледозелено. От кладенец, с помощта на помпа, задвижвана от шумен дизелов агрегат, тече изворна вода по усърдно изработени канали.

В този оазис са избрали да разположат института „Шимър“. Не ме питайте защо. По-далеч от хората трудно би могъл да отидеш.

Но пък получаваш спокойна работна атмосфера.

Институтът е поразяващо доказателство за това как хората винаги ще се стремят да обединят древното с хипермодерното. С променлив успех. Преди седем столетия монасите са разположили своя манастир насред оазиса. Здание, издигнато с камъни от пустинята, изсечени с геометрическа прецизност, издялани и напаснати, и подредени в един комплекс от килии, коридори и зали. Едно убежище за религиозни размишления и вглъбяване. Около този вековен манастир в пустинята през първата половина на 70-те години на миналия век архитекти и инженери построяват мастодонт от стъкло, огледало и алуминий. Крясък на съвремието насред безвремието. Сградата на института не се издига нависоко, а се разстила, подобно на нещо, набъбващо и растящо, което проблясва и премигва на слънцето.