Том Егеланд
Краят на кръга (53)

9.

Викът продължи само секунда или две. Но в моята глава ехото кънти вече 20 години.

Вечерта преди злополуката татко беше мълчалив и разсеян, сякаш предугаждаше, че е надвиснало нещо ужасно.

Когато се свечери, Трюгве запали лагерния огън. Цепениците бяха изправени под ъгъл и обградени с кръгли камъни. На един прът над пламъците висеше катраненочерно джезве. Хитра малка конструкция за в пустошта. Като на картинка от книжката за Уди Кълвача.

 

 

Трюгве седеше с китарата си и пееше: „Blowing in the wind“.

Гората ухаеше на кафе и борови иглички, и на маминия парфюм. Татко бе изнамерил една спирала против комари, която димеше и миришеше ужасно, но която изглежда не ги тормозеше с нищо повече от това. Той се бе отпуснал назад, опрял гръб в един пън. Мама седеше между краката му, облегната на тялото му. Татко разказваше за откриването на голямо количество перли, злато и сребро, и произведения на изкуството в могилата при Голос в Нес, Хедмарк, по-рано същото лято. Мама не слушаше съвсем. Но аз седях като омагьосан и се опитвах да си представя безценното съкровище.

Трюгве имаше дълбок ясен глас. Когато пееше, затваряше очи. Пламъците караха дългата му светлоруса коса и наболата брада да блестят. Силните предмишници държаха нежно китарата. Мама му изпращаше погледи, пълни с невидими малки целувчици.

Тоновете от китарата летяха между дърветата. Небето бе побеляло от звезди. Езерото проблясваше измежду листата на дърветата. Горе на планинския склон един брезов певец приключваше деня. Гората се затваряше около нас, магическа и могъща.

По-късно вечерта татко отиде да провери екипировката. Той бе както винаги притеснен. Все още го виждам пред себе си. Бе занесъл раниците зад палатката, стоеше приведен напред и бърникаше сред екипировката, когато го изненадах. Той се обърна настрани с глупаво изражение. Сякаш го бях хванал в нещо нередно. Веднага след това съм забравил за случката и образът на татко, приведен над саковете с екипировка, се е превърнал в драскотина във времето, искра, която засвети отново 20 години по-късно.

Трюгве му отвори една бира. Но той не беше жаден. По-късно изпразни цялата бутилка на екс.

Татко си легна рано. Мама и Трюгве останаха — весели и потайни, всеки със своята бира и ниския си глас, да пекат бонбони от ружа на огъня.

Когато допълзях вътре в палатката си, беше тъмно, а небето беше ясно. Бях леко замаян и неспокоен. Преди да заспя, лежах, заслушан в нощта. И в ниския мамин смях.

 

 

Когато татко падна, аз седях на един пън и дялках върбова свирка. Не бях толкова далеч.

Втурнах се през храсталака, надявайки се с цялото си сърце викът да е дошъл от Трюгве. Но дълбоко в себе си знаех, че не е от него.

В подобни моменти съзнанието ти се разчупва на фрагменти — замръзнали картини и откъслечни звуци, които се вдълбават в спомените.

Синьото небе.

Една птица.

Крещящи гласове.

Блестящата сива скала, издигаща се нагоре от сипея.

Трюгве, едно цветно петно високо горе на терасата в скалата.

Вик: „Бьорн! Махни се! Махни се! Махай се оттук!“.

Отвесният силует на планината.

Въжето, навито по сипея.

Писъкът на мама.

Кръвта.

Купчината дрехи в основата на скалата. Не дрехи. Татко.

Стволът на дървото зад гърба ми. Кората, която дере кожата на врата ми, докато падам.

 

 

Чак на другата сутрин спасителните екипи успяха да помогнат на Трюгве да слезе долу. При падането татко бе повлякъл въжето със себе си.

Имаше разследване. Написаха доклад.

Като по-опитен Трюгве бе отговарял за осигуровката. Затова той бе останал на терасата. За да внимава всичко да е наред. Но то не беше. Рапелът се беше измъкнал по време на спускането. Износеност на материала, бе заключението на доклада. Въпреки че никой не можеше да обясни как се бе стигнало дотам. Беше от грешките, които не би трябвало да се случват. Татко не бе имал шанс.

Но никой не искаше да обвинява Трюгве Арнцен. Нито мама, нито комисията по разследването. Той понесе злополуката много тежко.

 

 

Половин година по-късно се ожени за мама.