Том Егеланд
Краят на кръга (51)

7.

Когато бях малък, винаги успявах да усетя кой ден от седмицата е, преди да се събудя напълно. Тихата сънливост на неделите, отегчената въздишка на срядата, петъчният трепет. С годините изгубих тази си способност. Както и много други. Сега се случва по средата на деня да се хвана, че се чудя кой ден е. И коя година.

Заключеният прозорец е разделен на шест квадрата, които слънцето разчупва на малки парчета.

Издърпвам одеялото над главата си и отделям няколко минути, за да се съвзема. Не е съвсем лесно. Но след малко мога да погледна пред себе си.

Стаята е гола. Също като мен.

Върху гърба на един стол дрехите ми лежат спретнато сгънати. Прилошава ми: някой ме е съблякъл! Някой непознат ми е свалил дрехите и ме е оставил гол-голеничък в леглото!

Има врата и шкаф. Офорт на Исус с агнетата. Литография на каменна крепост. И фотография на Бъкингамския дворец.

Главата ми бумти и ме боли.

На нощното шкафче до очилата ми има чаша вода. Пускам крака на пода. Движението кара мозъка ми да се издуе двойно. Слагам си очилата. Поглъщам водата наведнъж, но оставам все така жаден.

Ръчният ми часовник лежи с каишки, разперени на две страни, и изглежда като нещо мъртво. Но той тиктака и върви, показва десет и половина.

Изправям се и се доклатушквам до прозореца. Вие ми се свят. Трябва да се държа за перваза. Той е бял и мирише на прясно боядисано.

Градината не е голяма. Няколко коли стоят, паркирани на асфалтова ивица по протежението на къщата. Кестените пречат на видимостта надолу към улицата, където чувам трамвая. Значи все пак съм в Осло. На втория етаж на къща с градина.

Обличам се. Трудно ми е да си закопчая ризата. Пръстите ми треперят дяволски.

Не са ми взели нищо. Портфейлът ми е все още в задния джоб. Както и парите.

Вратата е заключена. Опитвам да я разклатя. От външната страна чувам гласове и стъпки. Започва да се дрънчи силно с връзка ключове като в затвор. После ключът се превърта.

— Hello, my friend!^[1]

Майкъл Макмълин. Или Чарлз де Уит. Или който си е избрал да бъде днес.

Секундите се проточват.

Накрая казвам:

— За човек, мъртъв от двадесет години изглеждате изумително добре.

Обикновено не ме бива толкова в импровизацията на подобни нахакани реплики. Тази измъдрих по време на полета от Лондон. През цялото време предусещах, че ще се срещнем отново.

— Ще ви обясня.

— Къде е Даян?

— Тя е в сигурни ръце.

— Какво сте направили с нея?

— По-късно, друже, по-късно. Наистина съжалявам!

Странното е, че изглежда сякаш наистина го мисли.

— Бихте ли били така добър да ме последвате? — пита той.

Да бъда така добър!?

Коридорът е облицован с червени кадифени тапети и малки лампи между стари портрети на крале и кралици, благородници, рицари, кръстоносци и папи. Всеки един от тях ме „дебне“ с поглед.

Меката пътека ни води по дълъг коридор и нагоре по широки стълби, напред към тежка врата. Не знам дали трябва да се нарече конферентна зала или салон за пушене, или може би най-добре салон за приеми — ослепителен и преобзаведен официален салон от бук и палисандрово дърво, тежки завеси и полилеи. Мирише на пури и препарат за полиране на мебели.

Първото, което привлича погледа ми, е огромна картина с маслени бои на двама друиди при Стоунхендж. Второто е тъмната, полирана дълга маса с подложки за писане от зелен филц до всеки от дванадесетте стола с високи облегалки. Третото е двамата мъже, седящи на гарнитурата в ъгъла. Тях откривам чак когато съзирам облака дим от пурите им. И двамата са се извърнали и ни наблюдават напрегнато.

Греъм Лайлуърт и оглавяващият Дирекцията за управление на културното наследство Сигюр Лолан.

Те се изправят. Лолан не е много сигурен къде точно да спре поглед. Първо Лайлуърт ми подава ръка. След това Лолан прави същото.

— Приятно ми е да се видим отново — казва той неловко. Все едно помни кога е бил последният път.

Никой от нас не казва нищо.

На масата има порцеланова кана с кафе и четири чаши.

— Захар? Сметана? — пита Лайлуърт. Пурата мъждука между показалеца и средния му пръст.

Не обичам кафе.

Обръщам се към Лолан, на норвежки:

— Не съм много запознат с наказателното право. Но подозирам, че отвличането на чужда гражданка и упояването и отвличането на норвежец отговарят средно на присъда от пет до седем години затвор. Освен ако не планувате да ме пуснете в морето с крака, потопени във варел с цимент. В такъв случай веднага можем да говорим за двадесет и една години.

Лолан се прокашля нервно и поглежда към Макмълин.

Макмълин се засмива бащински, сякаш е разбрал всичко, което казах.

— Извинете, не предпочитате ли чай?

— Къде е Даян?

— Няма нужда да се притеснявате. Тя е добре.

— Какво сте направили с нея?

— Абсолютно нищо. Моля, не се тревожете. Всичко има своето обяснение.

— Вие я отвлякохте!

— Съвсем не.

— Кой сте вие?

— Аз съм Майкъл Макмълин.

— Странно. Последният път, когато говорихме, се представихте за Чарлз де Уит.

Греъм Лайлуърт го поглежда учудено.

— Така ли направи? — Той едвам успява да задържи напиращия си кратък смях.

Макмълин прави изкуствена пауза.

— А, наистина ли? Така ли беше? — Той ме поглежда игриво, сбърчва чело. — Може би. Когато получихме съобщение от нашите приятели от Лондонската географска асоциация, че Бьорн Белтьо от Норвегия е питал за Чарлз, съставихме малък глупав план. Имате пълно право, оставих ви да мислите, че аз съм good old Charlie boy^[2]. Но ако трябва да бъдем честни, аз така и не ви се представих.

Питам:

— А защо сега да повярвам, че сте Майкъл Макмълин?

Той ми подава ръка. Поемам я рефлексивно.

— Аз съм Майкъл Макмълин — повтаря той, като натъртва на всяка дума.

Аурата му, излъчваща сигурност и добронамереност, ме обърква. Лайлуърт, Лолан и аз напомняме на плашливи кучета, ръмжащи около кокал, който всички искат. Макмълин е различен. Той сякаш кръжи над всички ни, издигнал се над дребнави караници и недоверие. Цялото му същество — топлият поглед, дълбокият глас, спокойствието, излъчват меко и приятелско достойнство.

Лолан издърпва стол за мен. Сядам на ръба на седалката. Поглеждаме се взаимно.

— Костелив орех сте, Белтьо — подхваща Макмълин.

Другите двама се засмиват нервно. Лолан ми намига. Изглеждат така, че все едно вярват, че всички ние сме пречупили една невидима бариера и изведнъж сме се оказали от една партия, че седим тук и се забавляваме над нещо, което вече е минало. Не ме познават добре. Аз съм костелив орех.

— Всъщност съм щастлив, че сте така лоялен — казва директор Сигюр Лолан. Лицето му е мазно-мило. — Би трябвало сред нас да има повече такива хора.

Макмълин усеща моята резервираност. Свива рамене.

— Господа, моля ви, дължим на нашия приятел обяснение.

Понякога се оказва разумно да помълчиш. Мълча.

Те се споглеждат. Като че ли всички се надяват някой друг да започне. Отново Макмълин е този, който взема думата.

— Откъде да започнем? — пита той.

— Нека започнем с Де Уит — предлагам аз.

— Де Уит… Беше глупаво от моя страна. Подцених ви. И то сериозно.

— Какво се надявахте да постигнете?

— Представяхме си, че всичко ще мине по-леко, ако ви оставим да мислите, че аз съм Чарлз. Че бихте му се доверили. Тоест на мен. Надявахме се, че ще поверите ковчежето на Де Уит, ако той ви даде отговорите, които търсите. Бяхме наивни. Моля за извинение.

— Така че да не открия, че сте го убили.

— Какво? — питат се двамата един друг.

— Същото лято, когато умря татко? — Поглеждам всеки един от тях. — Да не би да искате да ми кажете, че е била чиста случайност, че двамата са умрели, така да се каже, едновременно?

Изумените изражения имат толкова достоверен вид, че за момент обмислям дали да не им се доверя. Но само за момент.

— Какво ви кара да мислите нещо друго? — пита Макмълин.

Лолан се намесва:

— Стига глупости!

— Просто съвпадение? — питам.

— Разбира се! — възкликва Макмълин.

— Ние не сме варвари — казва Лайлуърт.

Лолан поклаща глава:

— Четете прекалено много трилъри! Баща ви загина при злополука. Чарлз умря от инфекция. Че си отидоха през едно и също лято е случайност.

Лайлуърт подхвърля:

— Животът е пълен с подобни случайности.

— Да не говорим за смъртта — парирам аз. Оглеждам ги. Един по един. — Нека оставим това — казвам накрая, — за по-късно. Все още не разбирам защо не можете да ми кажете истината? Ковчежето е у мен. Всичко, което искам, е да узная какво съдържа то. Узная ли истината, ще го върна. Всички тези лъжи и заблуди… за какво са?

— Истината. Ах… но какво всъщност е истина? — пита Макмълин. Той ме наблюдава полуусмихнато, полупредизвикателно, докато изчаква въпросът да попадне на точното си място.

Свивам рамене с безразличие.

— И с какво право настоявате да станете част от тази така наречена „истина“? — пита той.

— Аз представлявам норвежките власти!

— Глупости! — намесва се Лолан. — Аз съм този, който ги представлява.

— Вие? — изплювам аз. — Та вие сте част от целия този заговор!

— Бьорн, Бьорн — усмихва се Макмълин, — не така гневно! Опитайте да погледнете нещата от нашата гледна точка. Не знаехме какво да мислим за вас. Дали сте с нас.

— С вас? — извиквам.

— Да, или срещу нас. Дали сте искрен.

— Искрен?

— Дали целта ви не са парите. Не разбирахме защо откраднахте ковчежето от нас.

— Никога не съм го крал! Взех го обратно, тъй като вие възнамерявахте да го откраднете.

— Не можеш да откраднеш нещо, което по право притежаваш — казва Макмълин.

— Находката е норвежка. Открита е на норвежка земя.

— На това можем да се върнем по-късно.

— Никога ли не ви хрумна, че намеренията ми може да са честни? — питам аз. — Че просто искам да стигна до истината?

— Вярвахме, че ще предадете ковчежето — отговаря Макмълин. — Както повелява дългът ви.

— Затова влязохте в ролята на един мъртъв мъж. И наехте жилище, което обзаведохте за един ден?

Той ме поглежда учуден.

— Не! Всъщност го заехме. Това е жилище, което властите използват, ах, за подобни случаи. — Разбърква кафената чаша със сребърна лъжичка. — След нашия малък разговор, аз смятах, че всичко ще е наред — продължава той, — докато Даян не разказа колко сте скептичен.

Замръзвам. Даян?

Макмълин разбира какво се случва в мен. Продължава:

— Един ден ще разберете. Тя няма нищо общо с това. Не и в действителност. Бе въвлечена чак когато разбрахме за вашето… приятелство. До голяма степен против волята й. — Нещо в погледа му потъмнява. — Измъкнахме я за нейно добро.

Чакат да кажа нещо. Аз мълча.

Тишината им действа.

— Когато разбрахме, че сте говорили с вдовицата на Чарлз, проумяхме, че сме ви преценили погрешно — казва Макмълин.

— Напълно — съгласява се Лолан.

Макмълин продължава:

— Нещата в Лондон се случваха прекалено бързо. Вие бяхте по-умен от нас, през цялото време една крачка по-напред.

Опитвам се да разбера ролята на Даян. Нищо не си идва на мястото.

Макмълин повдига чашата и сръбва кафе.

— Накрая разбрах, че единственият начин да разрешим тази бъркотия е да си поговорим открито — казва той. — Това, което искаме да направим сега. Да ви обясним нещата. Да ви накараме да разберете.

— Така ли? — измърморвам невярващо.

— Когато потърсихте ОМИ, решихме, че накрая сте ни паднали в ръцете. И отново ви подценихме. Костелив орех сте, Белтьо! Костелив орех!

Макмълин поглежда към Лолан, който е впил поглед в килима от лоден.

— И всичко това ви дава правото да отвлечете Даян, да ме упоите и да отвлечете и мен?

— Безопасен медикамент в храната, Бьорн. По-скоро приспивателно. Наистина съжалявам. Но вие едва ли щяхте да ни последвате доброволно.

— Можете да сте сигурни, че нямаше!

— Принудени сме да ви накараме да разберете. — Поглежда надолу. — В такива случаи ни се налага да използваме необичайни средства. Не става въпрос умишлено да търсим най-драматичните начини за решаване на проблемите си.

— Имам въпрос — казвам аз.

— Да?

— Какво има в ковчежето?

— Не е норвежки артефакт — побързва да каже Лолан.

— От злато е — изтъквам аз. — Само стойността на златото възлиза на няколко милиона крони.

— На комерсиалния пазар ковчежето, само по себе си, би струвало най-малко петдесет милиона лири — уточнява Макмълин. — Но за нас няма значение от какво е изработено то. Или колко струва.

— Защото вътре в него има нещо още по-ценно — казвам аз.

Макмълин се навежда напред:

— И нито то, нито неговото съдържание са норвежки!

— Бяха намерени в Норвегия.

— Така е. Наистина. По една случайност се намира в Норвегия. Но не е норвежко. Затова норвежките археоложки институции нямат възражения да бъде изнесено от страната.

Директор Лолан кима малко прекалено ентусиазирано.

— Дори напротив — продължава Макмълин, — от изключителна важност е артефактът да бъде анализиран от правилните инстанции. Норвегия е една скоба в историята на ковчежето. Макар и не по време.

— Не разбирам какво искате да кажете. Каква история? — питам аз.

Макмълин поема дълбоко въздух:

— Дълга история. Нали, господа? Една дълга история!

Лолан и Лайлуърт са съгласни — да, наистина било дълга история.

— Аз имам достатъчно време — отвръщам, скръствам ръце и се отпускам назад.

— Нека започна с ОМИ — казва Макмълин. — Общността за международни изследвания, моят помощен апарат. Общността в своята днешна форма е учредена през хиляда и деветстотната година. Но корените й се простират векове назад във времето. Тя обединява интердисциплинарни научни клонове и изследователи. Но под повърхността, Общността представлява нещо, което би могло да се опише като, ах, научна разузнавателна служба. Събираме информация от всички приложими научни клонове и търсим… следи. ОМИ е наблюдавала, в повечето случай напълно открито, всички значими археологически разкопки през последните сто години. Или сме изпращали свои представители, като професор Лайлуърт, под претекста на изследователски проект. Но по-често сме получавали доклади от ръководството на разкопките.

— Аз се присъединих през хиляда деветстотин шестдесет и трета година — потвърждава Лолан. — Носех отговорността за наблюдението на норвежките разкопки. И съм изпратил на общността всеки един приложим доклад или научен труд, написани тук, на наша земя.

— Колко мило! — казвам аз.

— И нека допълня — продължава той, — че всичко това се е случвало напълно легитимно. Ние не сме мошеници.

— Ние поддържаме контакт с добри хора, като Сигюр Лолан и вашия доведен баща, професор Арнцен, по целия свят — казва Макмълин. — Както и с мъже от калибъра на професор Лайлуърт като полеви агенти.

— Точно като агент 007 — добавя Лайлуърт безизразно.

Това е първият път, когато го чувам да се шегува. Дори Макмълин и Лолан го поглеждат учудено. Той изпуска кръгче дим.

— Сега се приближаваме до ядрото — казва Макмълин. — Нещата стоят така, че ОМИ пази една тайна, индиректно свързана с ковчежето.

— Най-накрая!

Той прочиства гърлото си. Над него се носи нещо тържествено. Нещо нереално.

Минават няколко секунди.

— За себе си — подхваща отново той, — аз си представям една река. И искам вие да направите същото. Направете ми тази услуга, Бьорн. Затворете очи. Представете си една река.

Аз си я представям. Широка е и водите й се движат тихо. Като разтопена стомана под тропическото слънце. Насекомите тегнат на лениви гроздове над тръстиката покрай брега. В леките водовъртежи се носят малки клонки и петна зеленина. Реката тече през пейзаж от пустини и кипариси. На една скала има мраморен храм. Но не виждам никакви хора.

Макмълин оставя картината да се затвърди, преди да продължи:

— Сега си представете група пътници. Не много. Двама-трима, може би. На експедиция. На плавателен съд. Надолу по реката. На път през един непознат, изпълнен със загадки пейзаж.

Вътре в мен сцената се появява като на филмов екран. Плавателният съд е сал. Стволове на дървета, вързани заедно с дебели въжета. Зад мачтата има навес от преплетени клони и лиани. Мъжете са отпред на сала. Единият е спуснал босите си крака във водата. Другият подръпва от една лула. Потят се в горещината.

— Те са избраници — казва Макмълин. — Заради своите качества. И заради смелостта си. Пътуването е опасно. Пътят им преминава през чужди страни. През местности, които никога не са виждали. Или посещавали. За които само са чели.

Затварям очи, да видя по-ясно картините.

— Реката е безкрайна. Тече все по-надалеч и все по-надалеч, и по-надалеч.

— Докато не се влее в морето.

— О, не. Не се влива никъде.

— Никъде?

— Представете си, че тя няма край, няма устие.

— Странна река.

— Тя просто продължава и продължава. А плавателният съд на пътниците може само да плава — не по течението, а срещу него. Експедицията означава да се противопоставят на волята на реката. Никога не могат да обърнат. Никога не могат да се върнат обратно към отправната си точка. Те трябва само да плават срещу течението.

— Не могат ли да спрат на сушата?

— Могат. Но тогава ще са откъснати от света. Няма накъде да продължат. Могат да направят лагер. Но не могат да продължат нито назад, нито нагоре по реката.

— Която никога не свършва.

— Точно така. Която никога не свършва.

— Пътуване без край.

— Точно.

— И без цел?

— Пътуването само по себе си е цел.

— Трябва да доскучае по някое време.

Той се смее. После долепя длани една до друга и раздалечава пръстите, така че се оформят пет заострени кулички.

— Те нямат контакт с онези, които са изоставили — казва. — Само с единици, избрани по пътя. Но те ще оставят след себе си… да, нека ги наречем писма в бутилка. Към дома, до онези, които са оставили. Да кажем: пътепис, в който описват всичко, което наблюдават и преживяват. Научни записки. Всичко видяно през призмата на познанието, което носят със себе си.

— Значи бутилките с послания могат да се връщат назад?

— Ако използват времето като приятел — кимва на себе си. — Защото можете ли да ми кажете какво означава времето?

Не мога.

— Времето — казва той, — е безкраен наниз от моменти.

Опитвам се да разбера сравнението. Но не успявам.

Правя опит.

— Да не би тази река да е Вселената. И експедицията да идва от друга планета. Там, в безкрайността?

Въпросът е налудничав. Разбирам го още докато думите се изтърколват от мен. И все пак Макмълин ме поглежда така, че решавам, че догадката ми е правилна. Че особнякът Уинтроп-младши ми е разказал истината. Че сравнението се отнася до група космически същества, притежаващи толкова напреднала технология, че са пропътували светлинните години между някоя чужда слънчева система и Земята. Това би обяснило много неща. Би могло да са дошли преди хиляди години. И да са оставили своите високотехнологични визитни картички. Които на свой ред да оставят изумени археолозите, натъкнали се на тях сред парчета от гърнета и остриета на стрели. Хуманоиди. Високоразвити същества с послание до нас, земляните.

— Така ли е? — питам надъхано и недоверчиво.

Макмълин ми подава изрезка от „Афтенпостен“, дописка:

Частици си играят на криеница с учени от CERN

Мейрин, Швейцария

Международна група учени, работещи с ускорителя на частици при CERN в Швейцария, е открила при опит със скорост близка до тази на светлината, че материята може да изчезва, без да отдели енергия.

Ръководителят на проекта, професор Жан-Пиер Латрок, споделя пред информационното бюро на „Асошиейтед прес“, че няма обяснение за това, което той описва като „физична невъзможност“.

„Според законите на физиката материята не може да изчезва безследно — допълва Латрок. — Затова сега ние фокусираме усилията си, за да открием къде са отишли тези частици.“

— CERN означава Organisation europeerne pour la recherche nucleaire — пояснява Макмълин. Произнася го безупречно, както би го произнесъл французин.

— Какво е това?

— Европейски център за изследвания в сферата на физиката на елементарните частици. Проектът е започнат през петдесетте години. Намира се в Мейрин, Швейцария. Огромни размери! Лабораторията се намира в тунел на сто и седемдесет метра под земята. Обиколката й е двадесет и седем километра. Най-голямата в света.

— Най-голямата в света лаборатория?

— Ускорител на частици!

— Какво е това?

— Шпионка, през която да надникнем в Сътворението!

— Ъъъ?

— Ускорител на частици! Превръща лъча от частици, ускорен до скорост, равна на тази на светлината, в материя.

Понякога ми е трудно да намеря правилните думи.

— Аха — успявам да изрека.

— Така бихме могли да изучим какво е станало през първите милионни от секундата след раждането на вселената. Чрез тези експерименти успяваме да пресъздадем състояния, близки до онези, възникнали непосредствено след Големия взрив при раждането на Вселената.

— Аха.

— За да разберем Сътворението — продължава той, — трябва да изучим най-дребните градивни частици на Вселената. Атоми, електрони, протони, неутрони. Кварки. Антиматерия.

Той прави пауза, през която аз оставям мислите ми да си починат.

— Аха — казвам аз за трети път. Не е особен принос към разговора, но физиката никога не е била силната ми страна. Особено експерименталната физика на частиците.

— Прекалено бързо ли говоря за вас? — пита Макмълин.

— Бързо или бавно — така или иначе не разбирам нищо.

Той опитва да ми обясни:

— Това, което прави ускорителят, е да разбие най-малките частици, вярвате или не, на още по-малки частици.

— Вярвам ви.

— С помощта на магнитни полета в огромните ускорители, частиците се въртят и въртят, докато достигнат скоростта на светлината.

— Така би трябвало да бъде.

— И тогава оставят частиците да се сблъскат челно. За да изучат физичните резултати от това.

— Е, и? Не разбирам абсолютно нищо. Какво се опитвате да обясните? Какво общо има това с ковчежето?

Макмълин ми подава нова изрезка от вестник — от „Ню Йорк Таймс“:

Понятието „Време“ под лупата

От: Ейб Роузън

Учени от престижния Европейски център за ядрени изследвания CERN са поставили времето под своята огромна лупа. В случай че теориите и догадките им могат да бъдат документирани, то перспективите биха били главозамайващи.

При експеримент в ускорителя на частици по-рано тази година за свое учудване учените установяват, че частиците изчезват, без да отделят енергия.

Опитът, който се провежда под названието „Експериментът Уелс“, кръстен на прочутия роман на Х. Г. Уелс „Машината на времето“ (1895 г.), е бил повторен редица пъти със същия резултат.

Научният ръководител на проекта, френският физик проф. Жан-Пиер Латрок, споделя, че учените не са успели да намерят задоволително обяснение на този физичен парадокс.

„На този ранен етап, нашата теория е, че частиците са били ускорени извън времето“, казва Латрок.

Той подчертава, че теорията следва единствено да се смята за научна хипотеза.

„Ако успеем да докажем, че частиците са се преместили във времето и са останали там — казва Латрок, — трябва да говорим за едно изначално различно разбиране на природните закони. Няма да можем да говорим за нещо «преди» или нещо «след». Няма да има причини и следствия. Една сфера без време и пространство. Някой би го дефинирал като измерение, паралелна вселена, хиперпространство.“

Латрок се въздържа да прави заключения, но посочва, че дори изтъкнати учени, като астрономите и физиците Стивън Хокинг и Кип Торн, обсъждат сериозно възможността за пътувания през времето през така наречените „дупки от червеи“ във Вселената.

Според някои учени черните дупки са входовете и изходите на тези „дупки от червеи“, които представляват преки пътища през безкрайните разстояния на Космоса. Ако това теоретично астрофизично предположение се окаже истинно, то тогава магическата и абсолютна времева бариера ще бъде разбита.

Австрийски експеримент с фотодетектор документира наскоро квантово-физичния феномен „алокалност“. Понятието означава, че частици, които някога са били свързани едни с други, ще останат такива независимо къде са във Вселената и къде във времето и пространството се намират.

Теорията на групата учени около Латрок е довела до академична суматоха сред изтъкнати физици в университетските среди в Европа и САЩ.

Един от най-яростните критици, атомният физик и Нобелов лауреат Адам К. Г. Траст III, твърди, че понятието „време“ е последният непоклатим бастион на науката. „Дори и в природата съществуват абсолюти“, казва Траст. Скоростта на светлината е един от тях.

Но критиката не изненадва Латрок и неговия екип. „Ние сме първите, които ще признаят, че теорията звучи налудничаво — казва той. — Много от моите собствени изследователи вярват, че отговорът е съвсем друг. Но аз лично не виждам друго обяснение къде може да са отишли частиците.“

Вдигам поглед от изрезката.

— Разбирате ли? — пита Макмълин.

— Като цяло, не.

— Не виждате ли връзката?

— Коя? Какво следва да разбера от това? Какво общо има всичко това с ковчежето?

Макмълин поема въздух издълбоко и много бавно.

Чувствам се като някой несхватлив ученик, който не си е научил урока достатъчно добре.

— Представете си, че след двеста и петдесет години учените наистина успеят да преминат през времевата бариера. Както през хиляда деветстотин шестдесет и девета година НАСА успя да изпрати човек на Луната. Представете си, че утрешните учени направят възможно пътуването в миналото.

Опитвам се, но не успявам.

— Имате предвид пътуване назад във времето? — питам.

— Представете си — продължава той бавно, — че тези пътешественици във времето се изтърсят от своя кораб в едно далечно минало. Също толкова безпомощни колкото и Армстронг на Луната. След това си представете, че те оставят след себе си послание. Не точно американски флаг, но също такова послание към онези, които са оставили в бъдещето. Послание, че са пристигнали успешно.

— Почакайте! — казвам и се опитвам да подредя някак това неразбираемо сравнение. — Тогава те сами биха могли да прочетат посланието си… преди да потеглят назад във времето… Ако са могли в миналото, то трябва да успеят да го прочетат и в бъдещето…

— Като логична последователност, да. Но все още сме изправени пред вечния парадокс — какво ще стане, ако човек се върне назад във времето и убие родителите си, преди самият той да се е родил? Ние вярваме, че става въпроси за различни потоци на времето. Паралелни вселени или сфери.

Мълча. Накрая питам:

— Нима искате да ми кажете, че това е, което ковчежето съдържа? Послание от група пътуващи през времето? — Скръствам ръце.

И тримата ме гледат тържествено. Времето минава. Ако има нещо, с което да разполагам неограничено, то това е време. Оставям секундите да отминават.

— Ние открихме капсулата на времето — казва Макмълин. — Корабът им. Машината на времето, ако щете.

— В манастира „Верне“?

— Ковчежето от „Верне“ съдържа посланието, което са оставили.

— Аха. Ясно. Точно така. И как е попаднало то там?

— Дълга история. Египтяните считали пътуващите през времето за божества. Когато златното ковчеже с техните записки било пренесено от Египет в Средния изток, то било смятано за свещено. Религиозна реликва. С течение на времето ковчежето попаднало под закрилата на йоанитите. Те също вярвали, че става въпрос за божествени ръкописи. Вярвали, че манастирът „Верне“ е сигурно място за скривалище. Единственото на света.

Кимвам на себе си. Все едно най-накрая съм разбрал.

— И къде намерихте тази капсула на времето?

— В Египет!

— Египет?

— Това, което намериха под Хеопсовата пирамида, не бе никакъв космически кораб. А капсулата.

Повече не успявам да се сдържа. Отново започвам да се хиля. Имам такъв проблем.

Лайлуърт изглежда все едно има желание да премине през мен с всеки един от сто и петте си килограма.

— Сериозно! — избухвам.

Лайлуърт се намества тежко на мястото си и взема пурата си от пепелника. Изгаснала е. Свъсен, той драсва клечка кибрит и с подръпване събужда пурата за живот.

— Да? — пита Макмълин спокойно.

— Сериозно! За какъв ме вземате?

Макмълин ме наблюдава с палци под брадичката и пръстите, образували кули пред носа. Ако ситуацията бе по-различна, щях да реша, че се забавлява.

— Опитвате се да ме заблудите — казвам аз. — Трябва да ме смятате за някакъв наивен идиот.

— Защо мислите така? — пита Лолан обидено.

— Пътувания през времето? Сериозно! Дори и един тъп асистент по археология знае, че това е физически невъзможно. Научна фантастика.

— Същото са казвали и за пътуването до Луната. Много от нещата, които ни заобикалят днес, са били научна фантастика преди половин век.

— И все пак! Трябва ли да повярвам, че в един стар златен сандък, открит в манастира „Верне“ в Йостфол, се крие послание, което някакви хора от бъдещето са оставили, след като са пътували през времето и са се озовали в миналото?

— Точно така.

— Стига глупости!

Засмивам се и въздъхвам театрално, махам с ръце, като цяло доста се постаравам:

— Момчета, забравяте едно нещо. Един важен детайл.

Те ме поглеждат въпросително. Те са хора, свикнали с властта. Свикнали нещата да се случват така, както те искат. Сега са объркани от поведението ми.

— Забравяте, че аз съм този, който знае къде е ковчежето.

— Вярно, вярно — въздъхва Макмълин.

Не мога да се въздържа да не ударя сервиса, който ще спечели мача.

— Освен това знам за Рен льо Шато — добавям.

Макмълин замръзва. Незабавно след това възвръща самоконтрола си. Но вече се е издал.

— Така ли? — пита заговорнически.

Покашлям се многозначително.

— Има ли нещо друго?

Макмълин слага ръка на рамото ми.

— Потърпи малко! — казва той и поглежда към Лайлуърт. — Ще поговорим за Рен льо Шато след момент.

С ръка на рамото ми, той ме извежда навън в коридора и ме връща обратно в стаята.