Том Егеланд
Краят на кръга (50)

6.

На път към къщата при фиорда скривам ковчежето на последното място на този свят, където на някого би му хрумнало да го търси. Доволен съм от собствената си изобретателност. Чувството ми дава най-малкото поне усещане за надмощие.

Бризът, появяващ се на свечеряване, изпълва Бола с нежното и солено ухание на късно лято. Спускам се по коловозите на страничния път към бабината къща. Градините са обсипани с готови да презреят сливи и вишни. Фиордът се полюшва сребърно блестящ и приспивен между дърветата. Младежите крещят долу край вълнолома. Малка яхта е пуснала котва на няколко хвърлея от дъската за съобщения на спасителната служба. Хидропланът хвърля сенки върху голите скали.

Паркирам Бола непосредствено до кривия смърч в края на пътя и бодро извиквам Даян. Вратата на къщата стои отворена. Покривката на масата, която е на терасата, се вее на вятъра.

Когато я оставих рано сутринта, тя спеше с полуотворена уста и коса върху лицето. Сърце не ми даде да я събудя. Въздухът бе хладен, стъклата на прозорците запотени. Придърпах нагоре завивката по голото й тяло, целунах я по бузата и поместих косата от лицето й. Преди да потегля към Осло, написах къде съм на бележка, която оставих под чашата с вода на нощното шкафче. До My Angel^[1], подписано с Your Prince^[2]. Не сме ли сладки?

Натискам клаксона — клаксонът на Бола звучи като флейта за 17 май със слюнка вътре, преди да блъсна вратата и да зачакам тя да се затича към мен. „Бьорн! Най-после!“, ще извика. Нетърпелива, но щастлива. Тръпнещ в очакване, осъзнавам, че първото, което ще направим, след като тя вече ме е прегърнала и ме е попитала защо ме е нямало толкова дълго, ще е да се любим грубо и потно на скърцащия диван във всекидневната.

Бавно и подсвирквайки, за да й дам време да свърши с онова, каквото и да е то, което прави в момента, изкачвам се по каменните стълби към терасата и влизам в антрето.

— Diane? It’s meee-eeee!^[3]

Поглеждам дали не е в кухнята. Ходила е до магазина и е купила разни дребни неща за вечеря. Яйца, лук, домати, картофи, бира. Сигурно затова не отговаряше, когато звънях. На кухненския плот лежат касова бележка и купчина с дребни банкноти и монети. За момент се чудя откъде ли е намерила норвежки пари. Една чиния с храна, която е приготвила за мен, е покрита с фолио. Скариди, бъркани яйца, нарязани зеленчуци. На бележка, оставена отгоре на чинията, е написала името ми с големи букви. Сякаш, за да е сигурна, че Маша няма да се нагости с тях преди мен.

Търся я. В банята, където четката й за зъби, поставена в розовата пластмасова чаша на лавицата над мивката, кара сърцето ми да се разшири. Във всекидневната. В спалнята на баба. В гостната. В таванската стая, където куфарът й е с отворен капак. В килера. В градината зад къщата.

Трябва да е отишла да се поразходи.

Вземам храната и една бира и сядам навън на терасата. Долу при скалите един мъж лови риба. Трябва да е от къмпинга, защото всички, които живеят в района знаят, че няма риба толкова близо до брега. По средата на фиорда една платноходка реже вълните. От яхтата при вълнолома проблясва бинокъл.

Къде ли може да е тя?

Изяждам храната и изпивам бирата. Влизам обратно вътре. Започвам да се плаша. Никога не би й хрумнало да тръгне на дълга разходка, когато знае, че мога да се прибера всеки момент. Сядам на зеления велурен стол, който баба толкова обичаше. Пружините изскърцват. Звукът ме завихря назад към детството, когато жалната песен на пружините караха бабиния човекоядец, ротвайлерът Грим, да се шмугне под дивана и да остане там, треперейки и скимтейки. Още тогава ме порази факта, че има звуци, които не всички чуват. Погледнато по този начин, няма основание защо и отделни хора да не виждат духове.

Излизам в градината зад къщата и се хвърлям в хамака, който се клатушка приспивно. Въздухът е изпълнен с птици. Моторна лодка префучава над водната повърхност. Вятърът блъска въжето с флага на металния пилон в двора на съседа и то издава глух, радостен звук. Поглеждам часовника.

Чак сега ми става ясно.

Взели са я.

Знаели са за къщата. Наблюдавали са ни.

Моето надмощие е илюзия. Самозаблуда.

Влизам вътре и започвам да търся нещо, което може да е оставила; бележка, таен знак. Оглеждам всички стаи още веднъж. В главата ми бучи. Сякаш съм пил прекалено много. В отчаяние изтичвам до скалите долу, до самата вода. Сякаш се боя да не я намеря, поклащаща се на повърхността. С лице няколко сантиметра под водата.

Когато приближавам отново къщата, чувам телефонът да звъни. Изтичвам по каменните стълби вътре, но стигам точно когато е вече късно.

Вземам си бира от хладилника. Отпивам. Дишането ми е затруднено.

Опитвам се да разбера. Защо са я отвлекли? Ако това се е случило… Защо нея? Къде е тя? Какво ще правят с нея? Ще я използват, за да ме притиснат? Изпивам бирата на екс, оригвам се и оставям празната бутилка сред умрелите мухи на перваза.

Телефонът иззвънява пак. Вдигам слушалката и изкрещявам:

— Даян?

— She is okay.^[4] Даян е при нас.

Гласът е дълбок, непознат. Изразителен. В него има нещо приятно, което му придава фалшив оттенък.

Не успявам да отговоря нищо. Обзавеждането на стаята изведнъж изпъква в детайли. Сякаш никога преди не съм го виждал.

— Бихме искали да си поговорим — казва мъжът.

— Какво сте направили с нея?

— Нищо. Не се безпокойте! Ядохте ли?

— Къде е тя?

— Тя е добре. Вкусна ли беше храната?

— Храната? Дяволите да я вземат! Къде сте я завели?

— По-кротко! Нека се срещнем!

— Чух повече от нужното от вашето говорене. Сега ще се обадя на полицията!

— Както искате. Но те едва ли могат да направят каквото и да било.

— Даян няма нищо общо — крещя аз.

— Кога можем да получим ковчежето?

Захвърлям слушалката и изхвърчам на терасата. Имам нужда от въздух! Чувствам се замаян. Стоя с ръце на перилата и се опитвам да си поема въздух.

Далеч навътре, във фиорда, групичка от малки лодки се е събрала около плитчините с риба. Чайките от Ревлинген^[5] кръжат около лодките в облак от писъци. Невидим кораб, насочил се към Дания, стоварва тътнещи ритмични удари по морската повърхност. Затварям очи и масажирам основата на носа си с върховете на пръстите. Клатейки се, залитам назад и потъвам в плетения стол. Замръзвам. Студът се разпростира на лъчи от диафрагмата до върховете на пръстите на ръцете и краката. Опитвам се да хвана ръба на масата, за да се задържа.

Какво ми става?

Дясната половина на мозъка ми започва да набъбва и усещам иглички в нея. Черепът ми е станал прекалено тесен за подуващия се мозък.

Устата ми съхне, езикът ми лепне за небцето. Издавам няколко ужасяващи звука, хващам се за главата и се опитвам да изкрещя. От устните ми изпада само хлъцване. Опитвам се да се изправя, но крайниците ми са се отделили от тялото и лежат на купчина на пода терасата.

Една кола се приближава по пътя. Гумите хрупат по чакъла. Колата спира зад Бола. Едва успявам да повдигна глава. Червен рейндж роувър.

Хващам се за устата и изхриптявам.

Вратите на колата се отварят.

Двама са. Двама стари познати от нахлуването в дома ми. Кинг Конг и изтънченият господин с костюма.

Сякаш имат цялото време на света, те бавно се приближават по стълбите към терасата.

— Добър вечер, господин Белтьо — казва изтънченият. Британец до крайчеца на пръстите си.

Опитвам се да отговоря, но думите се спират върху езика и се превръщат в безсмислено бръщолевене.

— Искрено съжалявам — казва англичанинът. — Надявахме се да ни сътрудничите. Така нямаше да има нужда от… всичко това.

Те ме хващат под ръка и ме влачат през терасата. Краката ми се удрят в стъпалата. Качен съм на задната седалка на една кола.

Повече не помня нищо…