Том Егеланд
Краят на кръга (5)

3.

Във вика се усеща нотка на възбудена изненада. Под своя чаршафен покрив, професор Лайлуърт се надига с повишено внимание и подушва подобно на лениво старо куче пазач, което преценява дали да залае.

Археолозите рядко крещят, когато открият нещо. Ние постоянно намираме нещо. Всеки вик остъргва малка частица от нашето достойнство. Повечето фрагменти от монети и тежести за стан, които откриваме, накрая свършват в една светлокафява кутия в тъмно хранилище, подобаващо консервирани, каталогизирани и подготвени за бъдещето. Щастливец е онзи, който поне веднъж в кариерата си открие нещо, което би могло да се изложи във витрина. Повечето археолози биха признали, ако задълбаят достатъчно надълбоко в себе си, че последното наистина велико археологическо откритие в Норвегия е направено в Осеберг^[1] през 1904 г.

Ирене беше тази, която бе извикала. Аспирантка в катедрата по класическа археология. Талантливо и затворено в себе си момиче. Не би било трудно да се влюбя в нея.

Ирене е в групата, ръководена от Моше. Вчера сутринта тя откри останките на основи на постройка. Един октагон, осмоъгълник.

Гледката ме изпълва с неясен, гъделичкащ спомен, който не достига до повърхността. Никога не съм виждал професор Лайлуърт толкова възбуден. По няколко пъти на час отиваше и надничаше долу в нейната шахта.

Сега Ирене се е изправила на крака и се е покатерила на ръба на шахтата. Маха въодушевено на професора.

Доста от нас, останалите, вече тичаме към нея.

Професорът надува свирката си:

— Пфффррррииит!

Магическа свирка. Всички застиват с рязко движение, като на стар 8-милиметров филм, заседнал в прожекционния апарат.

И остават така, покорно замръзнали.

Върху мен магическата свирка няма ефект. Подтичвайки, приближавам шахтата на Ирене. Професорът идва от срещуположния ъгъл. Опитва се да ме спре с поглед. И със свирката: „Пффррриит!“. Но не успява. И аз стигам първи на мястото.

 

 

Ковчеже е.

Продълговато ковчеже.

Тридесет-четиридесет сантиметра дълго. Най-външният слой на червено-кафявото дърво е загнил.

Професорът се спира толкова близо до ръба, че за миг се надявам, че ще се стовари напред със сивия си костюм. Най-голямото унижение. Но нямам този късмет.

Задъхал се е от краткото бягане. Усмихва се. Устата му е отворена. Очите — облещени. Изглежда, че е на път сякаш да получи оргазъм.

Проследявам погледа му. Надолу към ковчежето.

С едно-единствено дълго движение професорът кляка, подпира се на лявата си ръка и скача в шахтата.

През събралите се преминава мърморене.

С връхчетата на пръстите — тези меки връхчета, създадени да балансират хапки от предястия, да държат чаши за шампанско и цигари, и да милват копринено меките гърди на свенливи госпожици от Кенсингтън^[2] — той започва да почиства пръстта около ковчежето.

В книгата си Methods of Modem Archaelogy^[3] професор Лайлуърт пише, че детайлното вписване на всяка находка е ключът към правилното тълкуване и разбиране. „Търпението и задълбочеността са най-важните добродетели за един археолог“, твърди той във Virtues of Archaelogy, специализираната библия на всички студенти по археология. Трябва да разбира, че прибързва. Нашата работа не е спешна. Когато нещо е лежало в земята стотици или хиляди години, можем да си позволим няколко допълнителни часа, за да бъдем точни и внимателни. Би трябвало да скицираме ковчежето в перспектива, както хоризонтално, така и в профил. Да го снимаме. Трябва да бъдат измерени дължината, дълбочината и ширината на находката. Едва след като са регистрирани всички възможни детайли, можем внимателно да го извадим с шпакла и лъжичка. Да почистим мръсотията и пясъка. Да консервираме дървото. В случай, че сме се натъкнали на предмет от метал, то той следва да се обработи със сески-карбонат. Професорът знае всичко това.

И въпреки това не му пука.

Скачам долу при него. Останалите са ни зяпнали сякаш професорът току-що е оповестил, че смята да се зарови в земята.

С голи ръце.

Преди да е станало време за вечеря.

Прочиствам гърло тържествено, пресилено ясно, и му казвам, че много избързва. Той все едно не ме чува. Издигнал е параван между себе си и останалия свят. Дори когато гласът ми прозвучава повелително и от името на норвежките власти за управление на културното наследство му нареждам да спре, той продължава своето френетично ровене. За него със същия ефект аз можех да представлявам Магьосникът от Оз.

Изровил по-голямата част от ковчежето, той го хваща с две ръце и го изтръгва от пръстта. Малка част от дървото се отчупва и пада.

Някои от нас извикват. От гняв, изумление. Така просто не бива! Казвам му го. Всяка археологическа находка следва да се третира с най-голямо внимание.

Думите ми пропадат във въздуха.

Той държи ковчежето пред себе си. Дишайки тежко, стои и се взира в него.

— Имате ли намерение — изричам с леденостуден глас и ръце, скръстени пред гърдите, — да предприемем описване на находката?

Негово кралско височество гледа благоговейно ковчежето. Усмихва се невярващо. Тогава промърморва в празното пространство, без да се обръща към никого, на своя най-превзет оксфордски английски:

— This Is. Fucking. Unbelievable!^[4]

— Моля, дайте ми ковчежето — казвам аз.

Той ме поглежда с празен поглед.

Прокашлям се.

— Професор Лайлуърт! Разбира се, наясно сте, че съм принуден да докладвам за случилото се на института! — Гласът ми е придобил хладни, официални нотки, които не са ми съвсем познати. — Отделът за старини и Дирекцията за управление на културното наследство едва ли ще погледнат с добри очи на този подход.

Без да каже и дума, той се изкатерва навън от шахтата и се затичва със ситни крачки към палатката. От костюма му се сипе пръст. Ние, останалите, сме престанали да съществуваме.

Аз не се предавам толкова лесно. Затичвам се след него.

От вътрешната страна на палатката, иззад изпънатата платнена стена, чувам екзалтирания глас на професор Лайлуърт. Повдигам платнището настрани. Сумракът и UV филтърът на очилата ме заслепяват за миг, преди да успея да различа широкия гръб на професора. Все още е задъхан.

— Да! Да! Да! — крещи той по мобилния телефон. — Чуваш ли, Майкъл, кивотът е!

Повече от всичко ме изумява фактът, че е запалил цигара. Той знае, че цигареният дим може да попречи на датирането с въглерод 14^[5].

Гласът му е изпълнен с истеричен смях:

— Добрият стар Чарлз имаше право, Майкъл! Не е за вярване! Дявол да ме вземе, не е за вярване!

На полевата маса до него стои ковчежето. Правя крачка навътре. В същото време Иън се материализира насред тъмнината, подобно зъл дух, бдящ над погребалната камера на фараона. Сграбчва ме за раменете. Избутва ме грубо назад вън от палатката.

— За бога… — пелтеча аз. Гласът ми трепери от гняв и унижение.

Иън ме поглежда намръщено и се връща в палатката. Ако можеше да затръшне някоя врата, би го направил. Но платнището на палатката шляпва вяло след него.

Само след миг професорът излиза. Завил е ковчежето в парче плат. Настрани от ъгълчето на устата му стърчи димящата цигара.

— Моля, дайте ми ковчежето! — казвам. Единствено за идеята настоявам. Те обаче нито чуват, нито се интересуват от това.

Личният автомобил на професор Лайлуърт е издължен и лъскав расов екземпляр: ягуар XJ6, цвят бургунд. Двеста конски сили. Ускорение от 0 до 100 километра в час за 9 секунди. Кожен салон. Волан от дърво. Климатик. Може би следа от душевност и зараждащо се самосъзнание дълбоко в двигателния блок, зад всичкия хром и металически лак.

Иън се шмугва зад волана, навежда се и отваря вратата на професора. Той сяда, слага ковчежето в скута си.

Ние стоим и гледаме втрещени в мърлявите си тениски и джинси, облегнати на лопатите и линеалите, със зяпнали усти и пясък в косите, с размазана мръсотия под очите. Но те не ни виждат. Свършили сме своята работа. Вече не съществуваме.

Ягуарът преминава по черния път. Изскачайки на шосето, изръмжава и потъва в облак прах.

После изчезва.

В тишината, която се спуска над нас, нарушавана единствено от вятъра в короните на дърветата и тихото мърморене на студентите, на мен ми стават ясни две неща. Едното е, че бях измамен. Не знам точно как или защо. Но увереността в това ме кара да стисна зъби така силно, че очите ми се пълнят със сълзи. Другото е осъзнаване. Винаги съм бил покорният, изпълнителният. Незаменимото и напълно забравено зъбно колело, което никога не предава механизма. Норвежките власти, отговорни за опазване на културното наследство, ми повериха задачата да упражня контрол. А аз се провалих.

Дяволите да ме вземат, ако професор Греъм Лайлуърт се измъкне с находката. Това не е просто между Лайлуърт и Отдела за старини. Или Дирекцията за управление на културното наследство. Или прокуратурата.

Това е между мен и него.

 

 

Аз нямам ягуар. Моята кола напомня на играчка за баня, което някое дете е надуло и е забравило на плажа. Розова е. Ситроен 2 CV. През лятото прибирам гюрука. Казвам й Бола. С нея, доколкото това може да се твърди за отношенията между човек и машина, сме на една вълна.

Седалката изскърцва, когато сядам зад волана. Трябва да повдигна вратата, за да може ключалката да уцели мястото си. Скоростният лост прилича на дръжката на чадър, който някоя истерична лелка по невнимание е набучила в таблото. Включвам на първа скорост, натискам газта и потеглям след професора.

Погледнато като на преследване с коли, резултатът е комичен. Скоростта се ускорява от 0 до 100 за десетилетия. Но рано или късно ще стигна. Само дето ще съм закъснял малко. Не бързам. Първо ще намина през Отдела за старини, за да докладвам на професор Арнцен. След това към полицията. Накрая лично ще предупредя митническите власти на Гардермуен^[6] за случилото се. Както и фериботните пристанища — ягуар XJ6 не може да се скрие незабележимо.

Една от причините да прибирам гюрука на колата през лятото е, защото обичам да усещам как вятърът преминава през късо подстриганата ми коса. Тогава си мечтая за един живот в кабриолет под безгрижното небе на Калифорния; животът на гларус с кафеникав загар, заобиколен от момичета по бански, кока-кола и поп музика.

В училище ми викаха Бялата мечка. Причината може естествено да е, защото се казвам Бьорн. Но по-вероятно е, защото съм албинос.