Том Егеланд
Краят на кръга (49)

5.

Синеокото момиче на рецепцията ме поглежда учудено и възкликва:

— О, Тоштайн, ново яке ли си си взел?

Никога преди не съм я виждал. Не се казвам Тоштайн. И не съм си взел ново яке. Но минавам покрай нея, като й намигам и кимвам, и отварям вратата към поддържаната от климатици джунгла от лесни за отглеждане палми юка и още по-лесна за отглеждане папрат от пластмаса. Тук, в един издължен офисен пейзаж, претенциозно наричан централна редакция, трима журналисти седят всеки пред своя компютър и изглеждат така, че все едно се опитват да формулират Десетте Божи заповеди. На стената виси плакат, изобразяващ компютър, който на свой ред показва две мускулести ръце, израстващи от друг екран, където е написано „PC! — бодибилдинг списанието за IT в Норвегия“.

Отварям матираната стъклена врата. Зад бюрото седи едно точно мое копие.

Тоштайн Авнер има бледа кожа, бяла коса и искрящи червени очи. Когато хората ни видят заедно, мислят си, че сме еднояйчни близнаци. През своето юношество си представяхме как ще си разменяме мацките, за да ги пробваме. Нямаше да намират разлика помежду ни. Но това така и никога не се осъществи. Никой от нас нямаше мацка за размяна.

Той се взира в мен през стъклата на очилата си, които са още по-дебели и от моите. Когато най-накрая ме разпознава през мъглата, която затруднява зрението му, той се изправя и изкрещява, смеейки се:

— Стара змийо, дявол да те вземе, ти ли си! Помислих, че най-накрая съм получил едно от онези out-of-body-experience^[1]!

Стисваме си ръцете.

— Добрият стар Бьорн — ухилил се е той. Не иска да пусне ръката ми.

Аз измънквам притеснено:

— Long time no see!^[2]

Накрая пуска ръката ми. Усмихнал се е така, че лъсват повечето му зъби.

— Дамата на рецепцията ме помисли за теб — казвам.

— Лена? — изчуруликва Тоштайн на северен диалект. — Тя прави каквото може.

Тоштайн и аз се запознахме на курс за албиноси преди 15 години. След това поддържахме контакти. Донякъде. Понякога ми идваше на гости вкъщи. Аз съм се отбивал в работата му няколко пъти през последните години. Той започна работа в „PC!“ като един вид момче за всичко, по програма на осигурителната каса. След това стана журналист и получи своя собствена „техническа“ колона — „@внеш @вис“. Показвал ми е свои статии. Не разбрах и дума. Сега той е технически редактор. Аз разбирам още по-малко и отпреди, ако това изобщо е възможно.

— Я виж, я виж… Хард дискът ти ли отказа? — пита той.

Чувствам се като някой алчен роднина, който е дошъл да посети умиращата си леля. Всеки път, когато потърся Тоштайн, то е, защото имам проблеми с компютъра си.

— Имам нужда от малко помощ — признавам си.

— При условие, че ти си този, който пита, предполагам, че е повече от малко — смее се той.

— Можеш ли да ми помогнеш да намеря нещо в интернет?

— Разбира се! Какво?

Подавам му лист хартия, където съм направил списък с ключови думи:

„Йоанитите

ОМИ

Институтът Шимър

Майкъл Макмълин

Манастирът «Верне»

Варна

Рен льо Шато

Беранже Соние

Свитъците от Мъртво море

Манастирът на Светия кръст

Плащаницата от Торино

Ръкописът Q

Наг Хамади“

— Уау! — възкликва той. — Сигурен ли си, че е само това?

— Много ли е? Някои от думите трябва сигурно да се преведат на английски. Например Dead Sea Scrolls и The Shroud of Turin.

— Уау!

— Не ми трябват веднага — казвам.

— Дай ми за всеки случай един час!

Не съм сигурен дали го казва сериозно или е саркастичен.

— За мен ще е удобно да получа отговорите и утре.

— Коя търсачка предпочиташ да използвам?

Правя се, че обмислям въпроса. Честно казано, не го разбирам.

— Yahoo? AltaVista? Kvasir? Excite? HotBot? MetaCrawIei? — уточнява той.

— Ъ?

— Разбирам, разбирам — ухилва се. — Искаш ли първите пет резултата от всяко търсене? Като URL?

— Уф? Можеш ли да ми направиш разпечатки?

— На хартия? — извиква той.

— Ако може.

Той повдига очи към небето.

— Бьорн, Бьорн, Бьорн… Още ли не си проумял, че обществото, в което живеем, може и без хартия? Ако само пожелаем. А ние желаем! Помисли за дърветата!

— Знам. Но се противопоставям, колкото мога.

— Нека тогава копирам страниците на дискета.

— Тоштайн, бих искал да получа разпечатки. Освен това някой е задигнал хард диска ми.

— Хартия! — изрича презрително. Сякаш смята хартията за носител, също толкова голяма отживелица колкото и клинописното писмо и папирусите. Вероятно има право. — Задигнал ти е хард диска? — пита бързо и учудено, но отговорът не го интересува.

Преди да си тръгна, вземам телефона на Лена, за да позвъня на Даян. Лена ме зяпа объркано, докато стоя и слушам звъненето в слушалката. Зад солариумно кафявото, фон дьо тена и ружа забелязвам лека руменина, когато разбира, че аз всъщност не съм Тоштайн.

Даян не отговаря.