Том Егеланд
Краят на кръга (48)

4.

Градината около двореца в Долни Холменколен е обсипана с цветове. Храстите са разцъфтели нежно. Всичко е така непоправимо красиво и провалено. Дори моравата се издува самодоволно.

В продължение на няколко минути стоя на стълбите, дишайки дълбоко и учестено, преди да събера смелост да позвъня. Когато мама отваря, виждам, че е пила. Гримът й стои като хоросан върху фините бръчици. Погледът й тежи от вино и валиум. Устните изглеждат така, все едно са били целувани до смърт. За себе си отбелязвам, че прилича на съдържателна на бордей, която току-що е била посветена в някоя съмнителна религиозна секта.

— Мили мой, ти ли си? Толкова скоро? — казва мама.

Не е отправено като въпрос. Тя разбира, че нещо неизбежно я е връхлетяло.

— Аз съм. Къде е професорът?

— Трюгве? Трябваше да замине за някъде. Съвсем внезапно.

— Къде?

— Има ли значение? Случило ли се е нещо? С какво се занимаваш напоследък? Как се чувстваш?

Въпросите извират от нея. Всеки път, когато се държа необичайно, мама си мисли, че състоянието ми отново се е влошило. Че санитарите от клиниката тичат из града с мрежите си и усмирителните си ризи, за да ме търсят. Често изглежда така, сякаш тя се срамува от нервите ми. Сякаш би предпочела да ми има нещо по-конкретно. Като рак. Инфаркт. Болестта на Кройцфелд-Якоб. СПИН. Опитвал съм се да й обясня, че, грубо погледнато, мозъкът не се различава по нищо от едно сърце или бъбрек. Каша от нервни клетки и тъкани, мазнини и течност, където мислите ни — всичко, което чувстваме, всичко, което сме, в същността си може да бъде сведено до химически и електронни сигнали. И че проблемите с психиката не са нищо повече от липсата на баланс. Но мама е от хората, които подскачат от ужас, когато някога им кажат, че имат проблеми с нервите. Отдръпва се. Сякаш са намислили да й отрежат главата. И да я изядат.

Преминаваме през всекидневната в една широка дъга около персийския килим и влизаме в кухнята. Брьойер повдига глава и се оригва. Опашката удря два-три пъти по пода. Това е цялата радост по посрещането, която успява да мобилизира, преди отново да отпусне глава на лапите си.

Оставям чантата с ковчежето на пода. Мама едва ли подозира какво има вътре.

Тишина.

— Значи… искаше… да говориш с мен? — казва тя.

Мама никога не успява да се прикрие. Възнамеряваше да прозвучи правдоподобно, нещо като „О, колко хубаво, че се отби“, но всъщност излиза като хлъцване.

Вътре в себе си съм репетирал този разговор, откакто бях на десет. Така че човек би казал, че съм подготвен. Оформял съм репликите, поправял съм ги, шлифовал и полирал, опитвал съм се да отгатна отговорите на мама. Но всичко заучено изведнъж изчезва в забрава.

Гледам я. И тя гледа в мен.

Накрая отронвам само:

— Видях ви!

Не знам какво е очаквала, че ще кажа, но едва ли е било това.

— Видял си ни? — пита неразбиращо.

— На къмпинга.

— Къмпинга?

На заден фон чувам жуженето на гласове и смях, което ме обърква, докато не разбера, че в една от съседните стаи има включено радио.

Продължавам:

— Онова лято. Ти и професорът.

Всяка дума е дълбочинна бомба. Минават няколко секунди, преди да улучат. Тя потръпва. Пет пъти. Всяка от думите е ударила в целта си на дъното на нейната душа.

Отначало не казва нищо. Очите й стават прозрачни. Поглеждам надълбоко в мозъка й. Нагласен е на rewind^[1]. Тя превърта времето назад като на бърза, движеща се на обратно лента. Виждам как мама преповтаря накратко онова лято. И събужда към живот избледнелите ласки на професора.

— Видял си ни? — повтаря още веднъж, за да ми даде шанса да кажа, че всичко е било шега, че не съм видял нищо, че просто стоя тук и я будалкам.

Но аз я гледам мълчаливо.

— О, господи, Лилебьорн! О, господи, приятелчето ми.

Усещам как мускулите на челюстта ми се напрягат.

Тя поема дълбоко въздух.

— Това не означаваше нищо! — избухва тя. Гласът й е хладен, сдържан. Човек би помислил, че татко е онзи, пред когото се защитава. — Не там и не тогава!

— Ти се омъжи за него. Поне нещо мъничко трябва да е означавало.

Погледът й е наранен, изпълнен с негодувание.

— Това стана после. Тогава ние… Но онова лято… — Търси думи, които не успява да намери.

— Ти изневери на татко — казвам.

— Баща ти и аз… имахме уговорка. Никога не си изменихме. Баща ти също… — Спира по средата. — Ако татко ти не бе умрял… — Думите засядат в гърлото й.

— Той беше негов приятел — настоявам обвинително.

Тя хваща ръката ми, нервно набутва пръсти между моите. Малко прекалено рязко аз отдръпвам ръката си към себе си.

— Дори по време на къмпинга продължихте с това. Съвсем пред очите ни!

— Но, Лилебьорн! Приятелче! Никога не ми е хрумвало, че… Не съм подозирала, че ти… Не мислех, че някой от вас…

— Тогава си сгрешила!

Тя стиска ръката ми. Силно.

— О, боже, Лилебьорн, не знам какво да кажа. Не знаех, че си забелязал нещо. Или разбрал. Беше толкова малък.

— Бях достатъчно голям…

— Толкова съжалявам. С баща ти бяхме открити един с друг. Говорехме за това. Времената бяха други, Лилебьорн. Друг беше… духът на времето. Трябва да опиташ да разбереш.

— Не мисля, че татко е разбирал.

Мама поглежда надолу към пода.

— Не — отговаря. — Всъщност мисля, че никога не успя да разбере. — Дишането й е насечено. — Ти никога не си познавал баща си така, както аз го познавах — продължава тя, когато е овладяла гласа си. — Той невинаги е бил… — Тъжна, избягва погледа ми. — Винаги е изглеждал напълно овладян, но вътре в себе си той беше…

Поглеждаме се един друг.

— Но не вярвам, че е скочил — казва. — Ако това е, за което се чудиш.

Този въпрос трябва да е назрявал в мислите й в продължение на двадесет години. Учудва ме, че се промъква през устните й като случайно хрумване.

— Може да е паднал по толкова много начини — казвам.

Тя не забелязва двусмислицата и намека.

— Трюгве приемаше всичко така сериозно. Връзката ни, имам предвид. Много по-сериозно от мен. За мен това беше… не знам. Бягство? Флирт? Развлечение? Разнообразие? Разчупване на всекидневието?

Поглежда ме въпросително, но аз, както може да се предположи, нямам отговор.

Тя остава замислена.

— Беше просто връзка. Любовна афера. Нещо, което щеше да отшуми. Но тогава се случи злополуката.

За миг и двамата мълчим.

— И ти си носил това в себе си през всичките тези години? — пита мама. Казва го по-скоро на себе си.

Мълчаливо оставям тежестта на въпроса да й въздейства.

— Защо никога не каза нищо? — избухва. Гласът й е придобил някаква острота.

Свивам рамене, не срещам погледа й.

— Господи, Лилебьорн, какво ли си си мислел за мен?

Бих предпочел да не отговарям.

— Когато баща ти умря… — започва тя, но не успява да продължи. — Не мисли, че ми е било лесно. Всеки божи ден се опитвах да забравя.

— Мен също?

Тя поклаща глава.

— Теб?

Поемам дълбоко въздух, за да овладея гласа си.

Тя ме изпреварва:

— Някога да си се питал дали не си бил несправедлив спрямо мен?

Само гледам в нея. Преглъщам.

— Не само ти изгуби татко си — продължава тя. — Аз изгубих мъжа си. Когото обичах. Въпреки… онова… с Трюгве. Но не мисля, че някога си помислял за това, Лилебьорн. И сега разбирам защо. Боже, толкова си несправедлив!

— Аз…

— Да?

— Нищо.

Тя поклаща глава. Очите й са пълни със сълзи.

— Никога не се предполага, че децата ще узнаят за подобни неща. Разбираш, нали! — възкликва.

Чувствам се като гадняр. Може би защото съм такъв.

— И за двама ни беше шок — промърморвам. Не е кой знае какво извинение. Но и не съм възнамерявал да е такова.

— Трюгве никога не е искал да говори за случилото се през онзи ден — казва тя. — Никога. Той се самообвинява. Но не иска да каже защо. Той бе сменил рапелите онази сутрин, когато заминаха, тъй като Биргер беше заел неговите. Така всъщност Трюгве е бил този, който е щял да падне. Но никога не съм искала да го притискам. Човек трябва да се опита да забрави. Да остави миналото зад гърба си.

Мама е по-добра от мен да захвърля нещата зад гърба си. Може би защото аз разбирам повече от нея.