Том Егеланд
Краят на кръга (46)

2.

Грете не е вкъщи.

Не съм и очаквал нещо друго. И все пак от пет минути стоя долу на улицата и милвам звънеца й с надеждата, че домофонът внезапно ще застене. Или че тя ще се появи иззад ъгъла с едно изненадано „Здрасти, Лилебьорн!“ и с пазарска чанта след покупки в „Рема 1000“^[1].

Трамваят от Фрогнер издрънчава покрай мен, стенещ, подобен на купчина скрап. Не преувеличавам, не съм далеч от истината за външния му вид. Над мен, на гранитната козирка, похотлив сатир се търкаля с нимфа. Мотивът ми напомня за Даян и мен.

Вчерашният ден е като изваден от филм, който едва-едва помниш. Почти като сън. Не съвсем реален. Опитвам се да си припомня задъханото бягство към Хийтроу, полета към вкъщи, дългото пътуване с Бола от Гардермуен до къщата на баба при фиорда. Но не успявам напълно да възстановя рода на картините.

Стигнахме до къщата рано вечерта. Езерото се стелеше спокойно. В таванската ми стая, сред книгите за момчетата Харди и седмичниците, и раздърпаните издания на Де Бесте от 1969 година, сред мириса на затоплен от слънцето прах, ние се любихме лятно-сладко и буйно. По-късно вечерта тя извади копринените си въженца и поиска да я вържа и да го направим отново. Малко по-грубо. Продължихме така известно време. Накрая освободих Даян и оставих копринените въженца да висят от четирите колони на леглото.

През нощта се събудих, защото я чух, че плаче. Попитах какво не е наред. Но тя отговори, че не е нещо, за което да се безпокоя. Лежах и слушах дишането й в топлия мрак на нощта.

 

 

Една стара жена, кретаща по тротоара, е впила поглед в мен. Спира и оставя торбите си.

— Какво искаш? — изтърсва право в лицето ми. Високо и предизвикателно. Сякаш притежава сградата. И тротоара. И големи части от центъра на Осло. И е забравила слуховия си апарат.

— Търся Грете Лид Вьойен — казвам. Също толкова високо. Както нетактичните хора говорят, когато се обръщат към възрастни или умствено изостанали хора.

— Госпожа Вьойен? — пита. Все едно Грете някога е била нечия „госпожа“. Гласът й става по-мек. — Няма я вкъщи. Взеха я.

— Кой?

Въпросът идва малко прекалено бързо, малко прекалено рязко. Тя ме поглежда изплашено.

— Кои са те наистина? — пита тя.

— Някой приятел?

— Линейката! — отговаря.

 

 

Грете седи изправена в леглото. „Афтенпостен“ лежи разгънат върху завивката.

— Лилебьорн!

Гласът й е тънък. Лицето й изглежда като череп, облечен в прекалено много кожа. Ръцете й треперят и карат вестника да шумоли. Звукът напомня на сухи листа на вятъра някоя ранна сутрин през ноември.

— Опитвах да ти се обадя неведнъж от Лондон. Много пъти — казвам.

— Не си бях вкъщи.

— Не знаех, че са те настанили в болница.

— Само за няколко дни. Аз съм жилава пръчка. Не искам да те натоварвам.

— Говоря сериозно!

— Знам, знам. Но не искам да досаждам.

— Как се чувстваш?

— Не е толкова важно. Как мина? В Лондон?

— Доста объркващо.

— Какво откри?

— Че знам по-малко, отколкото когато тръгвах.

Тя се засмива тихо.

— Така е със знанието.

Сядам на ръба на леглото и хващам ръката й.

— Трябва да ми кажеш нещо — казвам.

— Питай, момчето ми!

— Кой е Майкъл Макмълин?

— Майкъл Макмълин… — промълвява тя тихо.

— И Чарлз де Уит?

Бавно очите й се завъртат, вътрешната страна се превръща в екран за спомените.

— Майкъл… — Тя спира, нещо се случва с гласа й. — Той е близък и добър приятел! Беше ми наставник, когато гостувах като лектор в Оксфорд. Да — лицето й придобива загадъчно изражение, — повече от наставник. Много повече. Умен и добър човек. Ако всичко бе било различно, може би той и аз щяхме… — Тя затваря очи и прогонва мисълта с усмивка. — Поддържахме контакт през годините.

— А Де Уит?

— Чарлз де Уит. Приятел и колега на баща ти. Той работеше върху монографията, заедно с баща ти и Лайлуърт. Сладък малък англичанин, странна птица, женен за доста злобна дама. Той умря. В Судан. Раната му гангреняса.

— И ти знаеше всичко това?

— Разбира се. Те ми бяха приятели.

— Но не ми каза нищо.

Поглежда ме учудено.

— Защо да го правя? Ти попита ли? Защо да е важно за теб?

Стисвам леко ръката й.

— Имам още един въпрос? — Колебая се, защото знам колко налудничаво ще прозвучи. — Възможно ли е да са го убили?

— Кой кого да е убил? — Грете реагира съвсем естествено: с учудване.

— Възможно ли е някой да е убил Де Уит?

— Какво говориш? — Гледа ме изучаващо. — Кой би направил нещо толкова ужасно?

— Макмълин?

— Майкъл?

— Защото Де Уит е знаел прекалено много? Или защото е разбрал нещо, което не е трябвало да знае?

Тя се засмива кратко, сдържано.

— Не, знаеш ли! Немислимо е!

— Или някой друг? Някой от ОМИ. Лайлуърт? Не знам. Някой…

Смее се.

— Чел си прекалено много книги, Лилебьорн.

— Нещо се е случило. През хиляда деветстотин седемдесет и трета година в Оксфорд.

Тя застива. Има нещо, което не иска да сподели.

— Какво беше то, Грете? Какво е било онова, което са открили? Нещо, свързано с ковчежето. Какво бе то?

Тя въздъхва дълбоко.

— Само ако имах някаква представа… Бяха въвлечени в нещо, Лилебьорн. Но не знам дали и те самите го разбираха.

— Кой?

— Баща ти. Де Уит. И Лайлуърт.

— Двама от тях са мъртви.

— Аз също трябваше да съм част от това нещо.

— Но?

Тя се обръща към прозореца. Не гледа в мен, когато изрича:

— Забременях.

Тишината набъбва.

— Непредвидено — казва. — Случва се.

— Аз… — започвам, но не знам как да продължа.

— Беше отдавна.

— Какво стана после?

— Заминах през последните месеци. Родих детето. В Бирмингам. Никой не знае за това, Бьорн. Никой.

Мълча.

— Не можех да го задържа.

— Разбирам.

— Наистина ли? Едва ли. Но така се случи.

— Имала ли си някакъв контакт с…

— Никога!

— Но как…

Вдига ръка. Лицето й е извърнато от мен:

— Не искам да говоря за това!

— Не е толкова важно. Искам да кажа… не и за мен. Не сега.

— Ковчежето все още ли е в теб?

— На сигурно място е.

— Сигурно… — промърморва тя, играейки си, опитвайки вкуса на думата.

— Грете, какво има в него?

— Не знам.

Прозвучава като извинение.

— Но какво предполагаш? — питам аз. Дали е Ръкописът Q? Или нещо съвсем друго?

Тя се надига наполовина в леглото. Сякаш се опитва да отърси от себе си болестта, слабостта, упадъка. Задъхва се от напрежение. Среща погледа ми с очи, изпълнени с опърничава възбуда.

— Знаеш ли, че някои учени смятат, че най-старите френски и британски благороднически родове са наследници на древнохристиянски родове, прокудени от Средния Изток? — пита тя.

— Донякъде.

— И че някои от днешните кралски родове произлизат от нашите библейски прадеди?

— Възможно е да съм чувал да се обсъжда тази тема — отговарям неясно. Чудя се дали лекарите не са й предписали силни медикаменти.

— Но какво знам аз?… — промърморва тя на себе си, сякаш моето недоверие е заразило и нея. — Все пак е разрешено да се гадае, нали? Да се правят заключения? Да се търсят аргументи?

През вратата чувам дете, крещящо щастливо:

— Дяядо!

— Съществува една… групировка — казва тя.

Навън в коридора някой се смее. Представям си как дядото повдига детето във въздуха.

— Не знам кой знае колко за нея — продължава Грете. Тя говори ту на мен, ту на себе си. Сякаш именно себе си опитва да убеди, а не мен. — Но знам, че съществува.

— Групировка? — помагам й.

— Корените им са в старото френско благородничество. Една организация.

— Но какво прави тя?

— Наречи го масонски орден, ако искаш. Херметическа секта. Тайна. Не знам почти нищо за нея. Никой не знае за нея!

— Тогава как… си научила за нея? — Започвам да се смея. — Искам да кажа: защо ми разказваш всичко това, щом е толкова тайно?

Тя ме поглежда бързо, остро, ядосано. Сякаш въпросът ми е прекалено глупав. Но в следващия момент изражението й омеква. Продължава:

— Може би познавам някого, който… — прекъсва се сама. — Дори и за посветените в ордена останалите членове са непознати. Всеки един познава най-много двама-трима други. Всеки знае самоличността само на един, стоящ по-горе в йерархията. Структурата е сложна и тайна.

— Накъде биеш?

— Може би те са онези, които преследват ковчежето, Лилебьорн.

— Таен орден?

Въпросът прозвучава доста недоверчиво. Снизходително може би е по-точната дума. Затова и тя не отговаря.

Питам:

— Тогава те знаят също и какво съдържа то?

Грете е забила поглед пред себе си.

— Винаги са търсели нещо. Винаги. Мисля, че това е кивотът. Всичко започва да си идва на мястото. Всички части. — Грете се взира в мен. Очите й се въртят. Не съм сигурен, че съзнанието й е напълно ясно.

Изправям се и отивам до прозореца. Силната светлина ме кара да замижа. Няколко работника издигат скеле покрай съседната сграда. Изглежда нестабилно. Но те сигурно си знаят работата.

— Изтощена си. Ще си вървя — казвам.

— Толкова безсмислено — промърморва. По-високо: — Казах му на Биргер!

Не разбирам за какво говори.

— Предупредих го! Казах му! — Тя диша тежко, преглъща, и изведнъж очите й се проясняват. Сякаш се връща обратно към реалността. Някакъв вид реалност. — Нищо не е такова, каквото човек си мисли, Лилебьорн!

Стисвам ръката й:

— Време е да си вървя. Уморена си.

— Има толкова много неща, които всъщност никога няма да узнаем. — Гледа ме сякаш има нещо, което иска да ми каже, или по скоро: сякаш има нещо, което й се иска сам да разбера.

— Знам — изричам тихо. — Но сега трябва да тръгвам.

— Толкова много, което няма да разберем — повтаря тя. — Въпреки че си мислим, че знаем. Толкова много, което също така е по-добре да не разберем. Толкова много, което не би ни донесло нищо добро, ако го узнаем.

— Какво се опитваш да кажеш?

Тя затваря очи и дори отзвукът от думите й губи смисъл.

— Страхуваш ли се, Грете? — питам.

Тя отваря отново очи.

— Да се страхувам? — Поклаща глава. — Човек не умира преди момента, когато никой вече не знае, че е съществувал — казва тя.

 

 

На връщане от болницата спирам до една телефонна кабинка. Знам, че трябваше да си купя мобилен телефон. Но се чувствам по-добре без него. Дава ми някакво абсурдно чувство за свобода. Никой не знае къде съм. Никой не може да се свърже с мен. Не и ако аз сам не поискам.

Първо звъня на Даян. Само за да чуя гласа й. Тя не отговаря. Сигурно седи навън на терасата.

После звъня на Каспър.

Той е разтревожен, разтреперан. Нахлули са при него. Както в дома му, така и в кабинета. Той не разбира защо някой би разбил и двете места. В един и същи ден! Прекалено е възбуден, за да говори с мен. Може би така е по-добре.