Том Егеланд
Краят на кръга (42)

19.

Колата за пренасяне на мебели е голяма колкото танкер и изпълва тротоара по продължението на „Шефийлд Теръс“, така че пешеходците са принудени да се движат по самата улица. Моля шофьора на таксито да почака. Изпълнен с необясним страх, сякаш от деня на Страшния съд, изтичвам до един от хамалите. Той има тъпи очи и ръце като стволове на дървета. Питам за собственика на къщата. Той не ме разбира. Вика към един тип, който трябва да е шефът. Повтарям въпроса. Те ме гледат и безсрамно се смеят на акцента ми. За тях съм някаква циркова атракция посред бял ден, една бледа като смъртник развълнувана кукла на конци, която виси и подскача пред самото им лице.

— Собственикът на къщата? — повтаря накрая шефът. — Dunno nuthin’bout’im.^[1]

— Кой е живял тук — викам, за да заглуша един преминаващ мотоциклет. Те свиват рамене. — Важно е — упорствам, — аз съм чуждестранен хирург, става въпрос за трансплантация на сърце. Спешно е! На карта е заложен животът на дете!

Те се споглеждат несигурни, после ръководителят влиза в контролното отделение в колата и поисква централата. Когато се връща, изглежда объркан.

— Трябва да сте получили грешен адрес, това е жилище под наем, нали така? — казва. — Не знаем името, не можем да разкриваме самоличността на клиентите си, нали така, company policy^[2]. — Вниманието му е отвлечено от петте лири, които пъхам в джоба на ризата му, и той се привежда по-близо до мен. — Освен това трябва да говорите с властите, нали, тези, които притежават жилището. Това не е кое да е жилище, нали така?

Естествено може да се дължи на съвпадение. Съвпаденията могат да бъдат забавни. Понякога се навързват и създават модел.

Чарлз де Уит, приятел на татко от студентските години, негов колега и изследовател в Оксфорд, си отива в суданската джунгла една нощ през август 1978 година. Само малко повече от месец след като татко загива при нещастен случай, който полицията приключва, поради липса на доказателства.

Липса на доказателства.

Побиват ме студени тръпки от тази формулировка. Сякаш знаят. Но не съвсем.

Лондонската географска асоциация е затворена в събота. Но аз продължавам да звъня, докато един кисел глас не отговаря на домофона. Питам за Майкъл Макмълин. „Затворено е“, отговаря пазачът. Повишавам глас и отново питам за Майкъл Макмълин, важно е. „Трябва да дойдете отново в понеделник“, казва той. Моля го да се свърже с Макмълин и да му предаде, че Mr. Belte from Norway^[3] го търси, ужасно важно е да получи това съобщение. Гласът пращи. „Белтьо! — изкрещявам толкова високо, че минувачите ме поглеждат уплашено и се забързват напред, — Tell him the crazy albino wants to talk with him!“^[4]

Жуженето прекъсва.

Позвънявам няколко пъти, но той не отговаря. Представям си го зад лещата на камерата за наблюдение: дебел и самодоволен, на сигурно място зад дебелите врати, наблюдаващ ме в камерите. С устни оформям думите „You call MacMullin right now you motherfucking son of a bitch!“^[5]. Възможно е да не ме разбира. Показвам му среден пръст и изтичвам към таксито.

То е потеглило. Шофьорът дори не си получи парите.