Том Егеланд
Краят на кръга (41)

18.

Джоуселин има осанка на лебед, с дълга шия, грациозни движения и сънлив глас, в който се долавя ехо от кристал, лов на лисици и мързеливи следобеди под хладната сянка на беседката. Погледът й носи бодра и спокойна самоувереност. Всичко около нея показва, че никога не й се е налагало да става, зъзнейки на зазоряване, за да сложи въглища в печката. Затова и човек остава още по-смаян всеки път, когато някоя сочна псувня си проправи път в изискания й изказ и гръмне като граната от устните й.

С чевръсти движения на пръстите тя дирижира наоколо своята пълничка цветнокожа икономка. Трябва да са си разработили кодиран език. Както се случва с господари и прислуги, когато са живели заедно толкова дълго, че са се слели в едно. Икономката разбира кога махането с ръка или щракването с пръсти означава „Изчезвай от стаята и затвори вратата след себе си“, или „Донеси банановия ликьор“, или „Няма ли да предложиш на норвежеца пура?“.

Не съм бил тук никога преди. Дори районът не е същият, в който се намира къщата на Чарлз де Уит. Или на неговия призрак.

Влезли сме в стая, натруфена с полилеи и сводести прозорци, гоблени и дебели килими, барокови мебели, огромна камина и, боже мой, кахлена печка в ъгъла.

Тя хваща ръката ми и ме отвежда до болната от слонска болест камина.

— Ето го! — посочва. — Скъпият ми Чарлз и останалите. Направена е през хиляда деветстотин седемдесет и трета година.

Закачила е едно зърнесто увеличение на фотография в рамка и стъкло отпред, на почетно място на полицата на камината. Цветовете са избледнели. Мъжете са с дълги коси, тениските им са с психеделични десени. Изпълваш се със съзнанието, че тези хора се взират в теб от един заключен във времето момент.

Събрани са в групичка покрай археологическа шахта. Някои са се подпрели на лопатите. Някои са си вързали носни кърпи на главата, за да се предпазят от слънцето.

Най-отзад вляво, зад Грете, стои татко.

Грете изглежда различно. Млада и красива. Палава. Очите й блестят. Поставила е ръцете си около корема.

Отгоре на една купчина земя, така че се извисява по-високо от всички останали, се е възкачил Чарлз де Уит със скръстени ръце. Изглежда като робовладелец, който притежава цялата обречена група. Значи той е бил. Възрастният мъж не ме е измамил. Измамил е единствено съпругата си.

Не знам каква тайна крие. Или защо е инсценирал смъртта си. Или пък как е успял да живее скришом през всичките тези години. Без да бъде разкрит. Насред Лондон.

Мисля си: прекалено голям страхливец съм, за да й кажа истината.

Може ли да му е омръзнала? И да е заживял с някоя друга жена? Или е срещнал някой неустоим млад църковен помощник? Може би е открил нещо в Оксфорд през 1973 година, заедно с татко и Лайлуърт, нещо, което да го накара да прекрати съществуването си?

Мисис Де Уит ме въвежда в салон в стил Луи XVI. Там сядаме. Със скръстени крака. Подобно дух от лампа икономката се появява с кристална гарафа.

— Малко бананов ликьор? — направо настоява мисис Де Уит.

Кимвам учтиво. Дресирала е икономката да не гледа хората в очите, така че тя сипва ликьор в две малки чаши, без да срещне погледа ми. Устата ми се пълни със сладката течност.

— Ега ти готиното! — млясва мисис Де Уит. Едва ли е първият й за деня. — Какво е това, което искате да знаете? — пита и се навежда поверително към мен.

— Както казах, аз съм археолог…

— Но защо питахте за Чарлз?

— Направих откритие, което изисква някои факти да бъдат разследвани. И в тази връзка изникна името на вашия… покоен съпруг.

Банановият ликьор е като сироп в устата ми. Седя и мляскам леко с език.

— Как изникна?

Осъзнавам, че нямам идея как бих могъл да й обясня каквото и да било. Да не говорим за факта, че мъжът й е жив и здрав. Опитвам да заобиколя любопитството й.

— Споменахте, че семейство Де Уит са напуснали Франция по време на революцията?

— Чарлз бе много горд от произхода си. Frigging French frogs! Отървали са гилотината на косъм. Семейство на аристократични парвенюта, ако питате мен! Но са поддържали контакти с краля и благородниците, особено жените. Курви от висшата класа! После избягали през канала. Прадядото на Чарлз основал адвокатската кантора „Бъроуз, Прат и Де Уит“. Фирмата била поета от дядото и бащата на Чарлз по ред. Очаквало се Чарлз да наследи баща си. Той имал… възпитанието, разбираш ли. Започнал да учи право. А после, съвсем неочаквано се нахвърлил върху археологията. Професор Майкъл Макмълин бил човекът, който, така да се каже, го спечелил за археологията. За семейството на Чарлз това било бунт. Цяла шибана революция! Баща му отказваше да говори с него в продължение на години. Чак когато Чарлз защити професурата си, той се свърза с него. За да го поздрави. Но никога не му прости.

— А съпругът ви почина през…

— Хиляда деветстотин седемдесет и осма година — гласи нейният отговор.

Отговорът се вледенява в мен. Виждам пред себе си един планински връх. Едно въже. И един вързоп по склона.

Тя не забелязва емоциите, които ме разкъсват.

— Но кажете ми, младежо, какво искате да знаете? — пита пак.

— Какво знаете за обстоятелствата около смъртта на съпруга си — изпелтечвам аз.

— Търсеха някакво съкровище. Побъркани! Той бе много потаен. Обикновено ми разказваше за работата си, повече отколкото исках да знам. О, можеше да ме отегчи до полуда с приказките си. Академични глупости! Но онзи път не узнах нищо повече от това, че търсеха някакъв сандък. Някакъв проклет древен кивот!

О, небеса.

— Откриха ли го? — питам аз.

— На кого му пука, дявол го взел? Когато Чарлз умря, аз заминах при сестра си в Йоркшир. Живях при нея една година. За да… преодолея шока. Някога губили ли сте някой близък?

— Баща си.

— Тогава знаете за какво говоря. Човек има нужда от време. Тишина. Време и тишина, за да си спомни. Да мисли. Да асимилира мъката. Може би да потърси контакт с помощта на някой медиум. Знаете. Кажете, има ли документи, които Чарлз е оставил след себе си и които евентуално са ви накарали да дойдете тук.

— Само една визитна картичка. Как умря той?

— Инфекция. Беше порязал лявата си ръка. Дреболия… всъщност.

— Която му е струвала живота?

— Раната се инфектирала. На всяко друго място би било относително безопасно.

— А те къде са се намирали?

— Далеч от хора! Докато успели да го занесат до болницата, вече имал гангрена.

— Къде?

— Ръката, нали ви казах! Ампутирали я. Цялата ръка! Но безмозъчните павиани — pardon, my french, не били свикнали да се справят със сложни случаи. Той умрял два дни след ампутацията.

— Но къде?

— В някаква шибана джунгла!

Няколко секунди не казвам нищо, преди да попитам:

— Джунгла?

— Точно това казах, нали?

— Имате предвид… в Африка?

Тя повдига очи към небето.

— Със сигурност нямам предвид Оксфорд Съркъс^[1]!

— Случайно да не се е случило в Судан?

— Защо питате, след като през цялото време знаете отговора?

— Как са завършили разкопките?

Тя тръсва глава.

— Нямам представа. Да си кажа честно, никога не съм мислила за това? По-точно казано: не ми пука! Преди да умре, той ми е написал писмо. Писмо за сбогом, както щеше да се окаже.

Тя щраква с пръсти. Икономката, която стои като някой скован, дебел Буда в един ъгъл, се съживява, отваря писалището и донася една кутия. Вътре в кутията лежат пет листа хартия, изписани на ръка и вързани заедно с черна копринена панделка. Тя развързва възела и ми подава крехките листове.

Аз се колебая.

— Хайде! — заповядва тя.

Нил, Южен Судан

Понеделник, 14 август 1978 г.

„Моя мила Джоуси!

Какъв лош късмет! На път от палатковия лагер към полето на разкопките проявих невнимание (без коментари, благодаря!), препънах се в един корен и паднах по стръмен склон от чакъл и глина. Не се плаши, мила, не беше кой знае какво падане, но леко си изкълчих коляното и един остър камък разряза ръката ми. За кратко кървеше лошо, но едно момче превърза раната и ми помогна да се върна в лагера. Тогава се оказа, че не можем да намерим комплекта за първа помощ. Типично, нали? Макмълин ми нареди да остана в палатката, за да бъда в покой днес и раната да може да зарасне. Не е толкова ужасно дълбока, така че се надявам да не се налага да я шият.

Но трябва да погледнем и от добрата страна, тъй като сега седя в палатката и скучая, така че поне имам възможността — най-накрая! — да ти пиша няколко реда. Да, да, знам, че трябваше да пиша по-рано, но Макмълин не е от хората, които гледат на свободното време и безделието като на благо за човечеството!

По-топло е, отколкото се опасявах, тук, на юг, искрено казано, почти непоносимо, но най-лошото обаче е влагата, която полепва по мен като леко топла боя. И после, всички тези насекоми! (Но тъй като ти имаш такива сърдечни отношения с насекомите, няма да ти разказвам нито колко са големи — грамадни!!!!! огромни!!!!!!!!!! — нито пък къде ги намираме. В леглото! В обувките! В дрехите!)

Стигнахме доста далеч (или надълбоко!!! Хе-хе-хе-хе!) с разкопките. Няма да те отегчавам с археоложки подробности, знам колко безинтересно е за теб това, с което се занимавам, но все пак. Търсим останки от персийски военен поход. Не знам колко пъти съм казвал на Макмълин, че сандъкът никога не е бил у персите, а че йоанитите трябва да са го скрили в октагона в своя манастир в Норвегия. Но никой не ме слуша. Никой, освен Биргер. Да е благословен…

Ура, идва храната! Продължение по-късно, целувки.“

 

Нощ

„Часът е един и половина (през нощта!!!), не мога да заспя, навън мракът е пълен със странни звуци и тежки миризми.

Африканската нощ носи в себе си нещо, което никога не съм изживявал вкъщи, струва ти се, че ти шепне, все едно нещо се пробужда към живот. Не говоря за животните и насекомите, а за нещо неописуемо по-голямо. Прости ми, ако говоря несвързано.

Мисля, че ме тресе. Замръзвам, въпреки че тук, в палатката, трябва да е поне 35 градуса и влажно като в проклета оранжерия.

Раната на ръката ме боли ужасно. По дяволите, по дяволите, по дяволите…

Ще опитам да поспя. Липсваш ми, приятелко. Целувки.“

 

Вторник

„Така е, както се опасявах. Имам температура. Мислиш ли, че може проклетият разрез да се е инфектирал?

Не се тревожи, Джоуси! Макмълин реши да ме върне обратно в селото, където има болница. Ще ни отнеме един ден ходене пеша и един ден с джипа. Да си призная: ужасно ме е страх!“

 

Вторник вечер

„През целия ден лежах като парче безжизнено месо на носилката. Осем човека се редуваха да ме носят. От местните. Говориха си и се смяха, а аз не разбирам и дума от онова, което казват. За щастие Макмълин изпрати и двама англичани с мен — Якобс и Кенеди. Те ми правят компания, въпреки че не успяваме да си кажем много в тази горещина!

Жегата и влагата не се издържат. Джунглата е гъста и знойна, на мили съм от най-близкото море, но въпреки това ме мъчи морска болест.“

 

Сряда вечер

„Трябва да ти кажа нещо, Джоуси. Раната замириса. Отначало си мислех, че е от потта, но след това и другите започнаха да го усещат и когато махнаха превръзката, вонята се измъкна оттам като отровен облак. Не съм сигурен дали една бактериална инфекция може да мирише така или раната е гангренясала. Страх ме е от най-лошото. Да си кажа право, не се чувствам особено добре. Този следобед започнах да повръщам. Но за щастие вече стигнахме до колите. Бяхме решили да лагеруваме тук тази нощ, но другите смятат, че е най-добре да потеглим веднага, въпреки че е такъв ад да се шофира по тези пътища посред нощ. Дълбоко благодарен съм за жертвоготовността им.

Трябва да свършвам, тръгваме!“

 

Четвъртък сутрин

„Каква нощ! Ще ти разкажа повече по-късно, когато се прибера вкъщи.

Когато най-накрая пристигнахме в болницата тази сутрин, настана голямо оживление. Мисля, че никога досега не са имали бял пациент. Това е плюс — ще се отнасят с мен като с бог, паднал от небето.

Сега чакаме лекаря. Трябва да го доведат от едно село на няколко мили от тук. О, боже, толкова съм притеснен, Джоуси! Вонята е противна. Трябва да е гангрена. За щастие все още е рано.

Не се чувствам съвсем тип-топ.“

 

Петък вечер

„О, Джоуси, Джоуси, Джоуси, любов моя!!! Трябва да ти кажа нещо ужасно. Трябва да бъдеш едно смело момиче заради мен, обещаваш ли!

Отрязаха ми ръката, Джоуси!

Чуваш ли! Ампутираха ръката ми!!! О, господи. Когато погледна наляво, виждам само един чукан с окървавена превръзка! Гангрена, както се опасявах! О, Джоуси!

За щастие болките не са толкова силни, колкото би си представил човек, но повръщам през цялото време! Натъпкали са ме с морфин!

Толкова съжалявам, че трябва да ти съобщя това по този начин!

Както и че при теб вкъщи се връща един инвалид! Трябваше да те послушам и да си остана у дома! Нямам сили да пиша повече!“

 

Нощ

„Липсваш ми! Не мога да спя.

Така адски боли.

Леденостудено.“

 

Събота

„Мила, любима, Джоуси днес… (нечетливо)… и аз… (нечетливо)… за свещеник.

Но… (нечетливо)… Моя Дж(оуселин)! Обичам те!… Можеш ли да ми простиш… (нечетливо)“

 

Нощ

„Часът е (нечетливо)

джоуси, треската ме (нечетливо)

толкова съм уморен!!!!

Ще пиша по-к…“

Пленителна измислица. Чарлз де Уит трябва да се е хилил злобно, докато е описвал собствената си смърт. Първите страници са изписани със солидни, наклонени надясно букви, вдълбани в хартията. С усърдие е правил почерка да изглежда все по-слаб и нечетлив. Към края буквите са неясни.

Оставям листа настрана.

— Умрял е по някое време през нощта срещу неделя — изрича просто мисис Де Уит. — Намерили го с листовете хартия в леглото.

Не знам какво да й кажа.

— Бива си го сбогуването, а? — казва тя.

— Трябва да е било ужасно да прочетете това писмо!

— Донякъде. Едновременно почувствах, че съм присъствала. Знаех как се е случило. Какво е мислил и чувствал. Ако разбирате какво искам да кажа. Макмълин донесе лично писмото със себе си от Африка. И ми го предаде.

Отпива от ликьора. Аз ставам и се връщам при снимката пред камината. Мисис Де Уит ме следва с малки бързи крачки.

— Знаете ли кой е това? — питам и посочвам Грете.

Мисис Де Уит изсумтява.

— Тази развратница! Една шибана нимфоманка от Норвегия.

В този момент й светва, че аз също съм норвежец. И че жената, теоретично погледнато, може да е майка ми. И това да е причината да съм дошъл.

— Познавате ли я? — пита смирено.

— Донякъде — лъжа аз. — Преподаваше в университета.

— Тя забременя — продължава тя.

Стоя и се пуля.

— Забременя? — пелтеча. „От татко? — питам сам себе си. — Или от Де Уит? Та нали той сам каза, че са били любовници.“ Но не посмявам да задам въпроса.

— Всички се преструваха, че не знаят — изсумтява тя отново.

Посочвам Чарлз де Уит.

— А това — произнасям тихо, трябва да се напрегна, за да не издам в какво състояние се намирам, — това е вашият покоен съпруг?

— О, боже, не! — смее се тя. — Не че бих имала нещо против.

Хихикайки заради фриволната си забележка, тя посочва един скромен, смугъл мъж, клекнал в най-задния ляв ъгъл на снимката. Изглежда като недоволен испански търговец.

— Това е моят Чарлз! Бог да го богослови.

— Но… — питам аз, неразбиращ, и забивам нокътя на показалеца си в мъжа, който се издига най-високо по средата на снимката. — Кой е този?

— Този — казва тя весело, — е ръководителят на разкопките. Един всепризнат археолог и учен. Добър приятел на моя Чарлз. Не споменах ли за него? Майкъл Макмълин!