Том Егеланд
Краят на кръга (4)

2.

В миналото прекарвах всяко лято у баба, в къщата при фиорда. Вила в швейцарски стил, насред море от овощни дръвчета и дребни плодове, и цветя, нагрети от слънцето плочи и наново израснали храсталаци, летни птици, мухи, и жужащи пчели. Из въздуха се носеше аромат на смола и водорасли. По средата на фиорда плаваха лодки. В излаза от фиорда, между Ларколен и Булерне, които бяха толкова надалеч, че изглеждаха сякаш се полюляват, съзирах късче от безкрайно море, а зад хоризонта си представях Америка.

Няколко километра от лятната вила, покрай пътя между Фюглевик и Мос, се намираше манастирът „Верне“ със своите десет хиляди декара поля и гори, и история, простираща се назад във времето чак до „Сагите за крале“ на Снори^[1].

В края на XII век крал Свере Сигюрсон^[2] дарил манастира „Верне“ на рицарите хоспиталиери. Те донесли със себе си повей от световната история, кръстоносните походи и рицарите духовници в нашия ъгъл от цивилизацията. Едва през 1532 г. времето на монасите в манастира „Верне“ приключило.

Човешкият живот е съставен от сбор от случайности. Доказателство за това е, че именно в едно от полетата на манастира „Верне“ сега се извършват разкопките на професор Лайлуърт.

Професорът твърди, че целта ни е да открием овално укрепление от викингско време. Може би 200 метра в диаметър, обградено от кръгъл земен вал с дървена палисада. Натъкнал се на карта на мястото във викингски гроб в Йорк.

Това, което професорът твърди, не е за вярване. Аз също не му вярвам.

Професор Греъм Лайлуърт е по следите на нещо. Не знам на какво. Съкровище би било твърде банално. Гроб с викингски кораб? Останките на ковчега на Свети Улаф^[3]. Може би монети от Хорезъм^[4], държавата, разположена източно от Аралско море? Свитъци телешка кожа, върнати на Снори от издателството^[5]?

Сребърен съд за жертвоприношения? Магически камък с руни? Мога само да гадая. И да се отдам всецяло на задачата си на куче пазач.

Професорът ще пише поредния си учебник на основата на тези разкопки. Някаква организация в Англия плаща за това. Собственикът на земята е получил цяло малко богатство, за да ни позволи да преобърнем терена нагоре с главата.

Трябва да се получи нещо като учебник.

Все още не съм разбрал как или защо професор Лайлуърт е допуснат на норвежка земя със своите археолози щурмоваци. Доброто старо правило: има влиятелни приятели.

За чужденци е трудно да получат разрешително за извършване на археологически разкопки на територията на Норвегия. Професор Лайлуърт не срещна никаква съпротива. Дори напротив. Дирекцията за управление на културното наследство аплодира инициативата въодушевено. Тържествуващ, университетът помогна в избора на най-добрите аспиранти по специалността, които трябваше да влязат в работните групи по разкопките. Уредиха разрешителни за работа на сътрудниците му от чужбина. Приятелски погалиха областните власти по главата. Всичко беше както трябва да бъде. И тогава се натъкнаха на мен в един кабинет в Отдела за старини при Историческия музей на ул. „Фредериксгате“. Блюстителят на реда. Дългата ръка на норвежките власти. Един научен работник по археология с лошо зрение, някой, когото биха могли да изтърпят няколко месеца. Чиста формалност, почти негодуваха заради моето присъствие, но правилата са си правила. Те знаят как е.

В стаята на баба един часовник с махало тиктака на себе си. От съвсем малко момче обичам този часовник. Той никога не върви точно. Може да започне да бие в най-невероятни часове. Дванадесет без осем! Девет и три! Три и двадесет и осем! В такива моменти часовниковият механизъм задрънчава самодоволно със своите пружинки и зъбни колелца и крещи: „Пет пари не давам!“.

Та кой е решил, че именно останалите часовници по света вървят точно? Или че времето може да бъде уловено с прецизна механика и стрелки? Все размишлявам. От работата е. Когато изкопаеш някой петстотингодишен скелет на жена, отказваща да пусне детето, което е прегърнала, този момент се запечатва здраво във времето.

Полъх на вятъра довява соления мирис на море. Слънцето е по-слабо. Мразя слънцето. Много малко от нас мислят за слънцето като за един непрекъснат ядрен синтез. Но аз, да. И се боя, че след десет милиона години ще дойде неговият край.