Том Егеланд
Краят на кръга (39)

16.

— Пътувам за вкъщи утре — казвам.

Даян се е затворила под похлупак от разсеяно безразличие. Поглежда нагоре към мен.

— Вече? — пита. В погледа й има някаква умора. Сякаш е потърсила убежище в прашинка от бяла утеха.

Живее в апартамент на деветнадесетия етаж в блок с изглед, който ме подвежда да попитам дали това, което различавам в далечината, не е Айфеловата кула. Антрето е шахматна дъска от черни и бели квадратчета, издължена от огледална мозайка по късата стена, и с арка, водеща към тясна и дълга кухня. Стаята продължава направо в небето. Цялата стена е прозорец. На тази височина Даян сигурно всяка сутрин излиза на балкона, за да избърше облаците от прозорците.

Коженият диван в салона лъщи в черно и червено. Стъклото на масата е толкова дебело, че можеш да се скриеш под него, ако някой реши да стреля по теб с базука.

Заставам до прозореца. Под мен Лондон се разгръща ветрилообразно в къщи, улици, паркове.

Казвам:

— Бива си я гледката!

Тя благодари.

Нещо между нас вибрира. Но не мога да доловя какво е.

— И апартаментът е супер! — възкликвам. На път съм да добавя, че изглежда сякаш е обзаведен от някой интериорен дизайнер. Но не знам дали тя ще го приеме като комплимент или като саркастична забележка.

— По-голямата част е работа на Браян.

— На кого?

— Един приятел. С когото имах връзка. Занимаваше се с интериорен дизайн.

Пожарна кола сякаш дърпа след себе си линия от синя светлина долу на улицата.

— Луси ми помогна днес — казвам. — Беше великолепна.

— Стигна ли до нещо?

— В музея не. Но се случи нещо, докато бях там.

— Тя ми се обади. Мисли, че си сладък.

— Сладък?

— И доста странен.

— Странен?

Тя ми се смее.

— Какво се случи в музея?

— Един човек, с когото се опитвах да се свържа, ме намери.

— Кой?

— Името му е Де Уит. Чарлз де Уит.

Тя мълчи. Но аз усещам, че името й е познато и я кара да се зачуди. Въпреки това се въздържам да питам.

 

 

Приготвила е вегетарианско ястие по рецепта в списание, което все още стои разтворено на кухненския плот.

— Надявам се да съм направила всичко както трябва — казва тя и плясва с ръце с трогателна нервност, типична за всички, които мислят, че приготвянето на вегетарианска храна изисква познания, достъпни само на избраните.

Седя на кръгла маса за хранене в ъгъла на стаята, който е най-близо до кухнята. Даян се суети напред-назад, сеща се постоянно за нещо, което е забравила. Опитвам от огретена от тиквички със сос от сирене и от салатата.

Тя сипва бяло вино. Подава ми франзела, която аз разчупвам на две, както и купичка с чесново масло. С ръце на облегалката на стола, тя стои права и ме гледа с очакване.

— Прекрасно! — произнасям с пълна с храна уста.

Тя се усмихва и сядайки, издърпва полата си напред, така че бедрата й се очертават. Има нещо първично женско в начина, по който го прави. Вдига чашата с вино и кимва. Виното е сухо.

— Забележителен тип е този Де Уит — казвам.

— Може ли да ти помогне?

— Опита.

— Е, и какво беше неговото обяснение?

— Дълга история. Пълна с празнини.

— Виж ти?

— И странни обяснения.

— Нямаш ли му доверие?

— Чудя се колко неща е премълчал.

— Светът е пълен с лъжци — изрича със сподавен гняв. Погледът й става стъклен.

— Мисля, че ме следяха по пътя дотук — казвам след малко.

— Какво?

— Една кола караше след мен по пътя от хотела. Надявам се да не е проблем за теб.

— Те те следят? — пита с негодувание, изненадана. — Дотук? Those bastards!^[1]

На път е да каже нещо, но се спира. Залепила е погледа си за моя, сякаш с велкро. Сякаш иска да ми каже нещо тъжно. Може би, че не бива да приемам поканата прекалено на сериозно. Че не бива да си мисля, че сме един за друг. Но че съм готин тип, който тя обмисля да прибави към своя списък. Заедно с Браян и Джордж, и другите.

Храним се почти без да разменим дума. За десерт е приготвила божествен мус. На дъното на купичката откривам ягода и парченце шоколад. Тя нарича десерта „Изкушението на археолога“.

 

 

Даян пуска стара дългосвиреща плоча с „Чикаго“. Намаля светлината. Запалва две червени свещи на стъклената маса. Найлоновите й чорапи лъскавеят на светлината от малките пламъчета.

Кожата на дивана проскърцва, когато тя сяда до мен. По същия начин стърже и музиката. Трябва да е слушала плочата много, много пъти. Няколко минути седим безмълвни, несигурни, страхуваме се да се доближим. Или от това да не го направим.

Тя пита дали искам питие. Приемам. От кухнята донася джин Beefeaters, швепс тоник, две чаши и кубчета лед. Казваме си „Наздраве“ и се усмихваме леко, когато се чукваме. След това седим и пием мълчаливо. Никой не знае кой трябва да започне. Аз се опитвам да измисля нещо романтично, което да кажа. Нещо, което да разчупи тази неловкост.

Тя ме изпреварва.

— Мислиш ли, че стигаш донякъде? В разследването си?

Е, може би не е толкова романтично. Но е по-добре от потискащата тишина. Отговарям:

— В момента знам също толкова малко, колкото и когато потеглих. Но затова пък съм още по-объркан оттогава.

Тя се засмива тихо.

— Толкова е странно да си представя, че имаш един… свой собствен живот в Норвегия.

— Живот и друг живот. По подобен начин се чувствам и аз. Но има такива, които не биха го характеризирали като кой знае какъв живот.

— Не знам нищо за теб!

— Нито пък аз.

— Разкажи ми за себе си!

Разказвам й за себе си. Става бързо.

Навън Лондон тлее с милиард иглички от светлина.

— Лайнари! — прошепва тя на себе си.

— Кои?

— Те.

— Мислят, че ме притежават!

— Кои са те?

— Баща ми. И всичките му дейни подчинени. Направи това, направи онова. Даян, кротувай сега. Даян, слушай какво ти говорим! Да ти се доповръща от тях.

Даян е пресушила чашата си. Моята е все още наполовина пълна. По погледа й виждам, че започва да се напива. Налива си още едно питие и пуска нова плоча. „Хотел Калифорния“. Има уредба за дискове, но тази вечер пуска само плочи от седемдесетте. On a dark desert highway… Cool wind in my hair… Лек носталгичен полъх преминава през мен. Warm smell of colitas… rising up through the air… Затварям очи и се изгубвам в спомените си.

— Караш ме да си спомням за едно момче, което познавах някога — казва тя.

Отварям очи и я поглеждам, без да отговоря.

Тя отпива няколко глътки от питието си и пуска две кубчета лед.

— Казваше се Робърт. Ние го наричахме Роби.

Все още не казвам нищо.

— Всъщност не го съзнавах до тази вечер. На кого толкова ми приличаш. Но сега виждам. Напомняш ми на Роби. — Поглежда в мен и същевременно през мен. — Роби Бойд. Бяхме гаджета едно лято.

— Отдавна?

— Бяхме на петнадесет. Живеехме всеки в своя пансион.

— Той албинос ли беше?

Погледът й е объркан.

— Каза, че ти приличам на него — пояснявам.

— Не по този начин. Приличате си по душевност.

— Какво стана с него?

— Той почина.

— О!

— Автомобилна злополука.

— О!

— Разбрах случайно. Никой не знаеше, че сме гаджета. На никого не можех да разкажа. По някакъв начин никога не успях да го превъзмогна. Всеки път, когато имам връзка с някой мъж, имам чувството, че предавам Роби. Може би затова никога не успявам истински да се обвържа с някого. — Засмива се приглушено и замислено, поема дълбоко въздух и го изпуска бавно. — Понякога чувстваш ли се самотен? — пита и разрошва косата ми.

— Случва се.

— Нямам предвид… затова, че нямаш партньорка. Искам да кажа самотен!

— Понякога.

— Когато бях млада се чувствах като най-самотния човек на земята. Никога не съм имала майка. Умряла е при раждането. А татко, той… — Отпива от чашата.

— Какво той?

— Той… — Повдига рамене. — Той никога не ми е бил близък. Със същия успех можеше да е някой мил чичо. Може би това е причината така силно да се влюбя в Роби. Най-накрая бях намерила някого, ако разбираш.

— Изгубих баща си, когато бях още момче.

— Трябва да е било по-лошо — казва. — Познавал си го. Изгубил си някого, когото си обичал. Аз никога не съм имала майка, за да ми липсва.

— Така и тя не е имала празнина, която да остави.

— Или може би празнината е толкова голяма, че не съзнавам, че се намирам в нея. — Поглежда ме. — Понякога се чувствам така дяволски самотна. Дори когато съм с някой мъж.

— Можеш да се усетиш самотен и сред цяла тълпа от хора.

— Бил ли си с много момичета?

— Не много.

— А аз да! Е, не с момичета! С момчета! С мъже! И знаеш ли какво?

— Не?

— И тогава се чувствам все така дяволски самотна. И да си имал сто любовници, пак ще се чувстваш все така дяволски самотен.

Свивам рамене. Сто любовници са за мен нещо толкова теоретично, колкото и последната теорема на Ферма^[2] — дори не разбирам какъв е въпросът.

Питам я:

— Ти имала ли си сто любовника?

Тя се киска.

— Такова чувство имам! Деветдесет и девет! Не знам. По някакъв начин съм имала само един — Роби. Другите бяха просто… знаеш. — Тя се накланя към мен. Аз слагам лявата си ръка около раменете й. — Понякога го мразя! — избухва тя.

— Роби?

— Не, татко! Не ме разбирай погрешно. Аз го обичам. Но има моменти, в които го мразя с цялата си душа! — Тя въздъхва, обръща се към мен и се вглежда внимателно в лицето ми. — Някой казвал ли ти е досега, че си доста сладък?

— О, да. След две-три чаши.

— Говоря сериозно. Толкова е лесно човек да те харесва.

— Даян, знам как изглеждам.

— Сладък си!

— И ти също.

Изсмива се грубо и забива пръст в ребрата ми.

— Ласкател!

Погледът й потъва в моя.

— Толкова съм щастлива, че те срещнах — казва.

— Защо?

— Защото те харесвам. Защото никога не съм срещала някого, който да прилича на теб. Който просто да е самият себе си. На когото да не му пука за останалия свят. Ти си различен.

— Почти нямам друг избор.

— Ти вярваш в нещо. Не се предаваш. Все едно срещу кого си се изправил. Винаги съм се възхищавала на хора като теб. Докато онези лайнари…

— Кои?

— Въобразяват си, че могат просто… — спира, — ако само знаеше… Oh screw’em!^[3] — казва със спотаена злоба.

Сега ще се случи нещо, мисля си.

Тогава тя се навежда напред и ме целува.

Първия път, когато целунах момиче, бях на шестнайсет. Тя беше на четиринайсет. Казваше се Сузане. Беше сляпа.

Целувайки Даян, се сещам за Сузи. Не знам защо. Не съм се сещал за нея от много години. Но нещо в начина, по който Даян се целува (с някаква несръчна настойчивост, сякаш едновременно иска и не иска да го прави) отваря гардероба със стари спомени. Спомням си крехкото тяло на Сузи и незавършените форми, как и всеки от нас дишаше тежко в устата на другия.

Дъхът на Даян има вкус на джин. Езикът й е необуздан червей. Не знам какво да правя с ръцете си.

Тя се отдръпва леко, обгръща лицето ми с длани и ме поглежда. Очите й са воднисти и зачервени, каквито стават очите на хората, несвикнали да пият. Но в тях има и още нещо. Гняв? Тъга? Объркване?

Без да продума, започва да разкопчава блузата си. Скован в очакване, аз следя всяко движение. Когато свършва с копчетата, тя хваща ръката ми и прокарва връхчетата на пръстите ми по сутиена си.

Поглежда ме. Bjorn the kind albino.^[4] Един сред сто.

Въвежда ме за ръка в спалнята. Стените са огненочервени. На двойното легло има черна покривка, прорязана от жълта светкавица. На нощното шкафче лежи купчина лъскави модни списания.

Тя захвърля настрани покривката на леглото, пропълзява върху него и със змийски движения се измъква от полата си. Нагласила се е за случая. Червеният дантелен сутиен си подхожда с бикините. Върти се из леглото, докато ме чака. Разкопчавам ризата си и се захващам с колана. Винаги имам проблеми с него, когато трябва да го свалям пред очите на нетърпеливи жени. Разбира се, това едва ли може да се нарече често повтарящ се проблем.

Когато сядам на ръба на леглото, тя се навежда към мен и ме целува жадно. Чувствам се глупаво. Безпомощен. Знам какво би трябвало да направя, но не го правя, седя нерешителен и я оставям тя да води.

И между впрочем тя го прави, и още как. Отваря чекмеджето на нощното шкафче и изважда четири къси копринени въженца.

Усмихва се нервно.

— Искаш ли да ме вържеш?

Пияна е. Определено.

— Моля? — промърморвам. Чух я какво каза. Но някак не пасва на мястото си.

— Искаш ли да ме вържеш?

Поглеждам въженцата.

— Шокиран ли си? — пита тя.

— Не!

Сякаш не се занимавам с нищо друго, освен да връзвам жени и да ги любя до полуда.

— Шокиран си! Личи ти!

— Изобщо не съм шокиран. Чел съм за това!

— Не искаш ли? Просто кажи, ако нямаш желание!

Разбира се, че имам желание. Само дето не разбирам съвсем какво има предвид. Тя ми показва как се прави. Връзвам китките и глезените й за четирите крака на леглото. Тя диша тежко. Всеки от нас си има своите страсти.

Никога не съм го правил по този начин. Не съм благопристоен. Просто винаги съм пристъпвал направо към въпроса.

Несигурен лягам до нея. Върховете на пръстите ми я възпламеняват дотолкова, че тя не издържа повече.

Тогава възниква проблем. Никога не ми се е случвало досега. Тя все още е с бикините си. Но разкрачените й крака са здраво вързани. Ако разхлабя въженцата, магията ще изчезне. Чудя се как да се отърва от тези бикини. Накрая се отказвам. Просто отмествам на страна парчето плат.

 

 

По-късно, когато лежим вплетени под завивката, тя пита:

— Хей? Мога ли да дойда с теб? В Норвегия?

Тълкува погрешно мълчанието ми.

— Нямах намерение да се натрапвам. Извинявай — добавя.

— Не, не, не. Звучи… чудесно.

— Полагат ми се няколко седмици отпуск — продължава. — Мислех си, че ще е забавно. Да видя Норвегия. С теб.

— Заминавам за вкъщи утре.

— Няма значение. Ако искаш, ще дойда и аз.

— Разбира се.

 

 

В три часа през нощта тя ме буди.

— Предполагам си го скрил добре — пита.

Не разбирам какво иска да каже.

— Ковчежето! — казва. — Сетих се за нещо, което ти каза. Надявам се, че си го скрил добре?

Толкова ми се спи, че я виждам двойна. Пленителните близначки Даян.

— На сигурно място е — измърморвам.

— Няма да повярваш колко ги бива да намират неща. Само ако искат. Не си тръгнал срещу кого да е.

— Защо го казваш?

— Защото искам да знаеш, че съм на твоя страна. Въпреки че работя за ОМИ и тъй нататък. Разбирам, че не можеш да ми имаш пълно доверие. Но независимо какво става, винаги ще бъда с теб.

— Имам ти доверие.

— Надявам се. Но все пак, недей. Може да са пъхнали микрофон в чантата ми. Или нещо подобно. Така че, не бива никога да ми казваш къде си скрил ковчежето или нещо друго, което е важно. Нали?

— Приятел е. Не го познаваш. И ти имам доверие — казвам и се обръщам на другата страна.

Тя се долепя до мен. Гърдите й се притискат до чувствителната кожа на гърба.

Така се плъзвам отново в съня.