Том Егеланд
Краят на кръга (38)

15.

Забелязах го още преди известно време. Възрастен господин, облечен в прекалено дебел кашмирен костюм. Чертите му са с някакво екзотично излъчване, сякаш някой от далечните му прадеди е бил ориенталски принц, дошъл да се повесели в Лондон. Косата му е сребърнобяла и по-дълга от обичайното за мъже на неговата възраст. Трябва да е около седемдесетте. Висок и слаб. Изискан. Бадемови, будни очи. Той обикаля наоколо, издърпвайки случайни книги или карти от каталога. И през цялото време ме следи внимателно. Сега той се приближава бавно към масата, където съм седнал.

Капнал съм. Прекарах целия ден над книги и документи, които не разрешават нито една загадка. Четох страница след страница за йоанити, за религиозни митове и кръстоносни походи. Тъкмо бях намерил купчина документи, описващи случилото се в Рен льо Шато. Четох трудове за разбирането за света на средновековните монаси и за историческото развитие на отношението на Църквата към материалните ценности и притежания. В същото време си задавам въпроса защо си правя труда. Има ли смисъл? Не мога ли просто да им предам проклетото ковчеже? Не е моя собственост. Не е и мой проблем. Но нещо в същността ми се бунтува. И иска да знае.

— Господин Белтьо? Господин Бьорн Белтьо?

Той е единственият англичанин, успял да произнесе името ми правилно. „Ьо“-тата звучат кристално ясно, а не потъмнени. Причината трябва да е в това, че някога е научил правилното произговаряне. Например защото е бил колега и приятел на татко.

Например в Оксфорд.

Например през 1973 година.

Чарлз де Уит…

Най-накрая го намерих. Разбира се, всъщност по-правилно е да се каже, че той ме намери.

Затварям странната книжка, посветена на розенкройцерските кодове (която по една или друга причина се намираше сред документите за Рен льо Шато), и поглеждам нагоре към него.

— Аз съм — потвърждавам и оставям книжката на масата.

Той стои наполовина приведен към мен. Едната му ръка почива върху преградата между читателските места. Хвърля бърз поглед на книжката, след това ме поглежда. Излъчването му е невероятно. Напомня за аристократ от миналото — някой лорд от XVIII век, прекрачил през границата на времето. Обикновено бих се смалил под интензивния му поглед. Но сега го срещам с невъзмутима усмивка.

— С външност като моята е трудно да се покриеш, нали? Дори в Лондон — продължавам дръзко.

Не мога да опиша точно последвалите секунди. Всъщност не се случва нищо — той само се усмихва на самоироничната ми шега. Но сякаш тази усмивка и погледът му издигат и двама ни извън Британския музей и ни запращат във вакуум, където времето е спряло. Накъде навътре в главата си чувам дрънченето в механизма на часовника с махало, закачен в стаята на баба в къщата при фиорда, чувам мама да шепне: „Малкият ми принц! Бьорн!“, чувам вика на татко, чувам Грете, която казва: „Надявах се никога да не разбереш това“ — думи, гласове, звуци се вплитат в светкавица от спомени.

В следващия миг реалността тупва обратно на мястото си. Изправям тяло на стола. По нищо не личи той да е забелязал нещо.

— Питали сте за мен? — казва.

Аз си мисля: „Божичко, ако това се повтори, трябва да се обадя на доктор Уанг, когато се прибера вкъщи!“.

— Да, така е — измърморвам. Замаян и объркан съм. Какво, по дяволите, се случи?

— Какво искате от мен? — пита той.

— Не знаете ли?

Той поклаща глава, но не отговаря.

Въздъхвам.

— Всички знаят повече отколкото искат да признаят — казвам. — Но се преструват, че нямат и идея за какво става въпрос.

— Предполагам, че е така.

— Имаме определени общи интереси.

— Така ли? Интересно! И какви са те?

— Имам няколко въпроса. И вярвам, че вие знаете отговорите.

— Естествено, зависи от въпросите.

— И от онзи, който ги задава.

Той се изправя и се оглежда в помещението.

— Наистина пленително място. Знаете ли, че завещаните от сър Ханс Слоън през хиляда седемстотин петдесет и трета година петдесет хиляди тома поставят началото на библиотеката на музея. И че през хиляда деветстотин шестдесет и шеста година е изготвен каталог на книгите в музея, който съдържа двеста шестдесет и три тома?

— Някой е пропуснал да ми разкаже — усмихвам се.

— Извинявам се, че ви накарах да чакате, мистър Белтьо, но едва сега пристигам от чужбина. Отвън ме чака кола, може би бихте ми оказали честта да изпиете чаша чай в дома ми? Така бихме могли да обсъдим общите си интереси в малко по-уединена обстановка.

— Откъде знаехте, че съм тук?

Снизходителна усмивка изкривява устните му.

— Добре ориентиран съм.

Не се и съмнявам.

 

 

Той живее в изискан квартал с широки стълби към главните входове и тесни стълбички (зад ограда от ковано желязо) надолу към вратата на кухнята. Една лимузина с тъмни стъкла тръгна бавно покрай тротоара, когато излязохме от Британския музей. В продължение на 20 минути шофьорът, чийто силует различавам през разделящото стъкло, извива колата през лабиринт от странични улички. Чудя се дали целта е да ме объркат. Затова, когато спираме, обръщам внимание на табелата с името на улицата. „Шефийлд Теръс“.

Адресът на Джоуселин де Уит е: „Продъроу роуд“.

Де Уит отключва вратата. Две дупки от винт и един тон по-тъмна боя показват къде трябва да е била табелката с името.

Жилището е изискано и като много други подобни, изглежда необитавано и наскоро обзаведено. Нито мебелите, нито картините или килимите успяват да създадат домашен уют. Не виждам нищо, което да не си е на мястото. Нищо лично. Никакъв малък безсмислен предмет, който да нарушава завършеността, но да стои на видно място. А обитателят на къщата да го свързва с нещо приятно. Всичко е толкова стерилно, колкото когато например някой току-що разведен мъж се е изнесъл от вкъщи и трябва да нареди новия си дом.

— Значи съпругата ви задържа икономката? — казвам, докато закачваме връхните си дрехи.

Де Уит ме поглежда засегнат:

— Съпругата ми?

Идва ми да си отхапя езика. Беше невъзпитана и необмислена забележка. Типично в мой стил. Подобен нетактичен коментар може да си позволиш пред добър приятел. Но за аристократ като Чарлз де Уит разводът — не мога да си представя, че може да става въпрос за друго, освен за развод между него и мисис Джоуселин, трябва в обществен план да представлява катастрофа. Която не е предмет на остроумия от страна на непознат.

— Извинете — казвам смирено. — Проверих в телефонния указател и й позвъних. На съпругата ви. Но тя не си беше вкъщи.

— Моля? — казва кратко. Изглежда объркан.

— Джоуселин? — изричам изпитателно.

— Какво?

— Не успях да говоря с нея.

— О! — възкликва той внезапно. Поглежда ме развеселен. — Джоуселин! Разбирам! Ах… разбирам!

Влизаме в стаята и сядаме до прозорец, където слънцето изрязва сребърни колони в праха във въздуха.

— Искахте да говорите с мен? — пита.

— Вие може би знаете за какво се отнася?

— Може би да. Може би не. Какво ви води при мен? При нас?

— Натъкнах се на името ви в монографията. У Грете.

— Грете? — Гласът е крехък, нежен; по подобен начин би говорил баща за дъщеря си, която е в някоя далечна страна.

— Помните ли я?

Той затваря очи.

— О, да — произнася само. После по лицето преминава мъчително тъжен оттенък.

— Добре ли я познавате?

— Бяхме любовници за известно време. — Той казва sweethearts.

Това хвърля някаква сладникава светлина върху любовната история. Ако познавам Грете добре, връзката трябва да е била всичко друго, но не и сладникава. Но това поне обяснява малка част от държанието й. Внезапно се случва нещо изненадващо. Очите му се насълзяват. Разтрива ъгълчето на окото си.

— Моля — промърморва смутено, — не гледайте така втрещено. Грете винаги е била една… как да се изразя… страстна жена. С гореща кръв. И с приятелска душа. Прекалено мила и отстъпчива. Не е странно, че имаше много мъже… ах, приятели през годините. Беше преди много години… това между нас.

— Помолих я за съвет. За една археологическа находка. И тогава се натъкнах на това — казвам и му подавам неговата визитна картичка от Лондонската географска асоциация.

Той се взира в пожълтялата визитка с отнесено изражение. Напряга се, за да потисне някакъв спомен.

— Те изглежда никога не са чували за вас — казвам.

— Всичко се дължи на едно недоразумение.

— Какво?

— Не мислете за това. Но трябва естествено да са разпознали името Чарлз де Уит.

— Дошъл съм заради една археологическа находка.

— Да?

— Намерихме едно ковчеже.

— Интересно.

— От злато.

— Може би е с вас?

— Защо?

— За да хвърлим едно око?

— Не разбирате! Работата е, че аз трябва да предпазя ковчежето.

Той повдига лявата си вежда.

— Аха?

— Те се опитаха да го откраднат. Искаха да го изнесат извън страната.

— За кого говорим?

— Лайлуърт. Арнцен. Лолан. Виеста. Моите началници! Всички! Всички са замесени. По един или друг начин.

Смехът му не прозвучава искрено.

— Мислите, че преувеличавам? — питам. — Или си измислям?

— Това, което мисля, е, че има куп неща, които тълкувате погрешно. Не е толкова странно, всъщност. — Поглежда ме. — Звучите като мнителен човек, Бьорн. Много мнителен.

— Възможно е да съм параноичен. Но това може би се дължи също така на факта, че имам причина да съм такъв.

Очевидно е, че той се забавлява. Въпреки че не разбирам защо.

— Та, какво направихте с ковчежето? — пита той.

— Скрих го.

Отново повдига вежда.

— Тук? В Лондон?

— Не.

— Къде?

— На сигурно място!

— Наистина се надявам да е така! — Поема въздух, опитва да събере мислите си. — Защо се нагърбихте с този ангажимент?

— Защото всички искат да го вземат от мен. Защото бях инспекторът при разкопките. Защото се опитаха да ме измамят.

Лицето му придобива изражение на задоволство.

— Пазителят — прошепва.

— Моля?

— Виждате себе си в ролята на пазителя. Мисля, че ми харесва.

— Бих предпочел да не ми се налага да пазя каквото и да било.

— Разбирам. Разкажете ми за разкопките.

— Работихме на поле до средновековен манастир в Норвегия. Разкопките бяха ръководени от професор Греъм Лайлуърт от Общността за международни изследвания. Под надзора на професор Трюгве Арнцен и на директора на института Франк Виеста. Както и на директора на Дирекцията за опазване на културното наследство Сигюр Лолан. Аз бях инспектор. Ха-ха! Търсехме овално укрепление. Така се твърдеше. Но намерихме останките на октагон. Може би знаете мита? А в тези останки намерихме ковчежето. Абракадабра!

— И от всичко това вие заключихте за наличието на някаква конспирация?

— Професор Лайлуърт изчезна с ковчежето. Отидоха с него при професор Арнцен. Моят началник.

— Обаче ми се струва, че дотам всичко е вървяло по предписание. Защо се намесихте?

— Защото плануваха да го изнесат извън Норвегия.

— Как?

— Най-вероятно с частен самолет. Бяха повикали някого от Франция.

— Аха? А вие как разбрахте за всичко това?

— Подслушах на вратата.

Той ме поглежда и започва да се кикоти.

— Сега разбирам! Това обяснява много неща! Подслушали сте на вратата! — Смее се сърдечно, трудно му е да спре.

— Позволих си да разкрия малкия заговор.

— Така си е!

— Откраднах ковчежето обратно.

— Какво чувство за дълг!

Не съм сигурен дали ме занася.

— А какво ви води точно при мен? — пита.

— Надявах се да ми обясните защо това ковчеже е толкова важно.

— Защо мислите, че знам каквото и да било за него?

— Всички следи водят назад към Оксфорд. Хиляда деветстотин седемдесет и трета година. И монографията.

— Аха? — изрича колебливо.

Потривам ръце.

— В момента се движа върху тънък лед, но тъй като вие не сте замесен в разкопките, представям си — надявам се! — че бихте могли да ми помогнете.

— Как?

— Като ми разкажете какво е било онова, което сте открили преди двадесет и пет години.

Той замислено поглажда брадичката си, докато ме гледа.

— Нека бъда честен — казва. — Нека и двамата бъдем честни един с друг. Аз знам повече, отколкото се правя, че знам.

Измерваме се взаимно с поглед.

— Знаете ли какво съдържа ковчежето — питам аз.

— Първо искам да знам къде се намира то.

— На сигурно място.

— Предполагам, че не сте го отваряли?

— Разбира се, че не.

— Добре! Бьорн, имате ли ми доверие?

— Не.

Директният ми отговор отприщва още веднъж смеха в него.

— Приятелю — казва, — аз ви разбирам. Разбирам скептицизма ви. Но помислете… Не съзнавате значимостта на това, което правите. Толкова много не знаете! Трябва да върнете ковчежето. — Погледът му е умоляващ, настойчив.

— Защо?

— Не можете ли просто да ми се доверите?

— Не. Искам да знам какво съдържа.

Той затваря очи и известно време диша през носа си.

— Вярвайте ми, като казвам, че ви разбирам. Любопитен сте. Подозрителен. Несигурен. И уплашен? И може би мислите, че в края на краищата става въпрос за пари.

— Минавало ми е през ума.

— Но не е така.

— Тогава за какво става въпрос?

— Това е дълга история.

— Имам достатъчно време.

— Заплетена и обстоятелствена история.

— Аз съм добър слушател.

— Не се и съмнявам.

— Сега чакам единствено обяснение.

— Разбирам. Но трябва да ви помоля да приемете, че разрешението на загадката е толкова деликатно, така крехко, че не може да бъде споделено с вас.

— Какви са тези надути глупости!

Избликът ми го развеселява.

— Добре казано, господин Белтьо! Трябва да призная. Никак не е глупаво. Изглеждате като човек на когото може да бъде доверена тайна.

Последното не е въпрос. Констатация е. Или най-точно казано нареждане. Но аз не казвам нищо.

— Човек би казал, че нямам избор — продължава той. Не говори с мен. Говори със самия себе си. А мен оставя да слушам. — Просто съм принуден да ви въведа в малката ни… тайна. Принуден! — повтаря. — Нямам никакъв избор!

Все още не казвам нищо. Мисля си: „Не може да стане по-мелодраматичен“.

Но греша.

Понечва да се изправи, но впоследствие остава седнал.

— Мистър Белтьо, можете ли да положите клетва?

— Клетва?

Мисля си за клетвата, която професор Виеста е приел така сериозно.

— Трябва да ви помоля, като джентълмен и като учен, да обещаете никога да не издавате онова, което ще ви разкажа сега.

Не е лесно да се досетя дали се шегува с мен.

— Обещавате ли?

Почти очаквам някоя стена да се отвори и двайсетина човека от екипа на „Скрита камера“ да нахлуят с цветя, микрофони и смях. Но нищо не се случва.

— Обещавам — казвам, но не съм сигурен дали го мисля.

— Добре — казва той в празното пространство, все още не на мен, а сякаш на някакъв дух, обикалящ някъде около главата ми.

— Откъде да започна? — пита сам себе си. — Пфф… бихме могли да го наречем момчешки клуб. Клуб на посветените. На онези със знанията. Момчешки клуб на археолози.

— Археоложки клуб?

— Но не за който и да е археолог. Ние сме най-добрите. Наричаме го просто „Клубът“. Основан е от Остин Хенри Лейард преди сто години. Лейард събира около себе си петдесет от най-изтъкнатите археолози навремето, откриватели и авантюристи. Броят на членовете не може никога да надвишава петдесет. Когато някой от членовете умре, останалите се събират, за да решат кой да заеме опразненото място. Също като църковния събор за излъчване на папа. Е, разбира се, не толкова важен — добавя по начин, който оставя едно съвсем малко съмнение дали наистина вярва, че е така.

— И вие имате щастието да членувате в клуба? — питам.

Жлъчният ми тон не му прави впечатление.

— Без да се хваля — произнася тържествено, — аз съм президент на клуба.

Наблюдава ме, докато чака разкритието да окаже съответното въздействие. Което не се получава. Но все пак винаги мога да се престоря, че е така.

— За вас е важно да разберете каква тежест притежава малкият ни клуб. Петдесетте най-видни археолози в света се събират на неофициални, затворени за външни лица срещи, провеждани на приятелски тон. Това се случва два пъти в годината. Повечето са професори в големи университети. Обсъждаме, обменяме опит, оценяваме различни теории. И — не бива да пропускаме — се забавляваме.

— Колко вълнуващо! — възкликвам.

Той ме измерва с поглед.

— Абсолютно — казва.

Отношението ми го обърква. Трябва да е свикнал да го посрещат с уважение и коленопреклонно благоговение.

— Предполагам, не бихте намерили място за един норвежки научен работник, албинос?

— Мистър Белтьо, струва ми се, че не вземате всичко това напълно на сериозно?

Гледам го, без да отговоря, тъй като, дявол да го вземе, има право.

Той присвива очи, гледа някъде в пространството.

— Дискусиите в нашия клуб са довели до някои от най-значимите археологически открития през последните десетилетия. Напълно неофициално, разбира се. Клубът никога не си е приписвал честта за нещо, зад което е стоял някой от нашите членове. Въпреки че може да се каже, че той като колегия е представлявал директната предпоставка да започнат разкопките или те да бъдат проведени именно на избраното място. Клубът функционира като общ фонд от знания. Общ фонд, където всеки от нас влага своите познания и откъдето в замяна можем да получаваме лихва под формата на събрания капацитет на петдесетте ни члена.

Отпускам се назад в стола и скръствам ръце. Хората, които знаят много, могат лесно да изпаднат в патетични баналности, когато говорят за себе си и своите занимания. Само че самите те не го усещат.

— Може би смятате, че сме група съсухрени, кисели, стари академици? — Засмива се. — Приятелю, наслаждаваме се на радостите на трапезата и опитваме от най-добрите вина и най-изтънчените шерита.

— И може би по някоя и друга свежа кукличка на свечеряване?

Поглежда ме обидено.

— Не. Затова пък играем.

— Играете?

— Организираме състезания. Задания. Нещо изключително само по себе си. Комбинация от исторически ребуси, картография и разбира се, археология. Наречете го търсене на съкровища за напреднали. На всеки пет години представяме ново задание. Онзи, който пръв достигне до решението и ни донесе артефакта, който сме скрили, бива приет сред президентите на клуба. Които в момента наброяват петима души.

Започвам да разбирам накъде бие.

— Последния път бяхме скрили плочка с руна в погребална камера в Месопотамия. Един наистина забавен анахронизъм — кикоти се. — Завъртяхме ребуса около петкраките, крилати бикове сфинксове на Лейард в Британския музей, които отведоха будните умове към Нимруд^[1].

— А тази година — прекъсвам го, — сте заровили ковчеже от злато в манастира „Верне“.

— Умът ви е остър. Но не е съвсем толкова просто. Тази година честваме юбилей на клуба. Затова искахме да поставим истинско предизвикателство. Поверихме — покашля се, колебае се, — възложихме на Майкъл Макмълин отговорността да състави загадката. Той реши да тръгне от мита за Кивота на свещените тайни. По време на студентските си години, през седемдесетте, баща ви заедно с Греъм Лайлуърт работи върху научен труд, в който изказват предположението, че кивотът може да се намира заровен в октагон във Варна в Норвегия.

Премълчавам факта, че той скромно пропуска да посочи, че сам е бил третият съавтор на същия труд.

— Беше доста добре замислена загадка — казва. — Възможна за разрешаване, но заплетена. Блестящо предизвикателство.

Досещам се какво ще каже:

— Но нещо се е объркало — предполагам.

— Точно така! За съжаление. Абсолютно правилно! Ситуацията стана много неприятна. За нашия анонимен клуб. За ОМИ. За Британския музей. Фактически за всички научни среди в цяла Великобритания. — Прави гримаса. — Можеше да се превърне в скандал. Деликатен скандал. — Вперва поглед в мен. — Който все още не е предотвратен. — Поема въздух. — Нека ви разкажа за Майкъл Макмълин. Той е сред най-изтъкнатите членове на клуба. Участва в президентския съвет. Виден професор. Може би сте чували за него? Макмълин е проницателен мъж. Но също така без задръжки. Той открадна ковчежето от Британския музей.

— Откраднал е? Ковчежето?

— Златното сандъче, което сте намерили, е артефакт, който всъщност е открит в Хартум^[2] през 1959 година и който оттогава се съхранява в Британския музей.

Тази информация ме изпълва с неприятно учудване. Хартум в Судан е мястото, за което татко пише в писмото от монографията, пазена у Грете. Как никой не е знаел или казал, че реликвата е била открита преди 40 години? Крие ли Грете нещо от мен?

Предпочитам да не разкривам какво знам и какво не, така че го оставям да продължи.

— Макмълин напуснал музея с ковчежето в куфарчето си — казва. — Явно го е заровил в манастира „Верне“ в Норвегия.

Можех да доуточня, че присъствах, когато ковчежето бе изкопано. Ако и той самият не бе археолог, бих му обяснил за земните структури, как с течение на вековете пръстта и пясъкът образуват паралелни пластове, които изчезват, когато някой изкопае дупка и след това я запълни. Можех да му разкажа колко плътно земята бе обгърнала артефакта и как структурата на пластовете бе непокътната. Но не го направих.

— Стана малък скандал. Той превиши неизмеримо привилегиите си. Смея да твърдя, че клубът никога не е бил разтърсван от подобен скандал. Но можехме да направим само едно нещо — да поправим гафа. Знаехме къде Макмълин е заровил ковчежето. Проблемът бе да разберем точното място. Докато не намерихме сателитната снимка, която той специално бе поръчал. Направена е с инфрачервен филм, така че можехме да видим структурите под земята. Там видяхме един октагон, и наистина, укрепление в основите на Варна. Останалото бе относително просто. Операцията дори получи кодово название „Операция Кивот“. Организирахме разкопки. Не можехме да локализираме октагона, без да си оставим определено място за грешки, на базата на сателитните снимки. Щяха да ни разкрият, ако се бяхме опитали да изкопаем ковчежето тайно. Затова подходихме така, както щяхме да направим, ако търсехме някакво укрепление. Играхме по правилата. Кандидатствахме за разрешение. Платихме си. Дори се съгласихме разкопките да бъдат наблюдавани от инспектор от норвежка страна. Един умен млад мъж, който се оказа, че бе на път да ни причини неочаквани проблеми. — Засмива се тихо и ме поглежда. — Британското правителство е уведомило норвежките власти за последиците, които може да има случилото се. Британското посолство в Осло ни подкрепя в работата ни. Мистър Белтьо, мисля, че едва ли имате някакъв избор. Трябва да върнете ковчежето.

Имам чувството, че съм дете на Дядо Коледа. Когато подаръците са раздадени и ти потъваш в ъгълчето на дивана, и ти е топло, и си празен, и си отмалял, защото вълнението си е отишло. Около тебе седят родителите ти и бабите, и дядовците ти, и лели, и чичовци, които се усмихват и отпиват от чашите си, а ти знаеш, че всичко е приключило и че до следващия път има цяла година. Колкото и да е фантастично, обяснението ми се отразява като леден душ.

— Разбирам — казвам. Този път аз съм този, който говори в празното пространство.

— Вие! Разбирате?

— Ще го получите.

— Радвам се. Много. У вас ли е?

— За съжаление не. В Норвегия е.

Той става.

— Елате — казва, — имам самолет на Станстед.

— Имам уговорка за довечера. Уговорка, която не смятам да пропусна. Но можем да заминем утре.

— Някое момиче?

— Една богиня.

Той ми намига. Дори и годините да са охладили желанието му, то продължава да тлее в спомените.

На тръгване трябва да отида до тоалетната. Ролката тоалетна хартия е залепена. Сапунът не е използван. Кърпата за ръце е изгладена. Но огледалото е изпълнено с отпечатъци от пръсти и мазни петна. Никой не си е направил труда да махне етикета с цената 9,90. Пладнешки обир, ако питат мен.

Де Уит ми стиска ръка на раздяла. Уговаряме се да се срещнем пред хотела ми в 10 часа на другата сутрин. Той ми благодари за това, че съм така склонен да сътруднича.

Лимузината завива покрай тротоара, докато слизам по стълбите. Отварям вратата и влизам. Де Уит маха с ръка. Изглежда като богат, ексцентричен чичо. Лимузината потегля. Не съм казал накъде съм. Но след 5 минути тя спира пред хотела ми.