Том Егеланд
Краят на кръга (33)

10.

Казват, че престъпниците, седели в продължение на много години в затвора, когато бъдат пуснати на свобода, изпитват нужда да се върнат там. Обратно — при обществото зад стените, ежедневните рутини, кръга от приятели, абсурдното чувство за сигурност сред бандити и осъдени за убийство изнасилвачи.

Аз мога да ги разбера. Чувствам същото към клиниката.

 

 

Даян знае едно уютно заведение в странична уличка на „Гауър стрийт“, където можем да обядваме. Аз не го намирам толкова уютно. Цялата декорация, масите и плотовете са от стъкло или огледало. Накъдето и да се обърна, виждам само обърканото си изражение.

Радвам се на погледа и вниманието й, докато разказвам за откриването на златното ковчеже, за безсмислените ми преживявания в Осло, за недоизречените обяснения на Грете, за задачата, която съм си поставил, идвайки в Лондон. Чувствам се като авантюрист, впуснал се в някакво вълнуващо начинание. Струва ми се, че и Даян ме възприема по същия начин.

Когато се връщаме към сградата на ОМИ, за да вземем разпечатката, която забравихме там, Даян пита какви планове имам за вечерта. Въпросът й детонира в мен осколочен снаряд от очакване. Отскачам настрани, за да не стъпча един безгрижен градски гълъб, и отговарям, че нямам специални планове. Няма нужда да изглеждам напълно отчаян. Четири крачки по-късно тя ме пита дали искам да ми покаже Лондон. Изпълват ме равни части блаженство и паника.

— Звучи приятно — отговарям.

Чакам пред сградата, докато Даян изтичва да вземе разпечатката за Майкъл Макмълин. Това отнема известно време. Когато накрая излиза и ми подава купчината листи, повдига поглед нагоре и се усмихва напрегнато.

— Извинявай, че се забавих толкова! — казва с престорен стон. Изглежда сякаш е мислила да ме целуне бързо. Колебливо, въпросително, добавя: — Знаеш ли… това за довечера може би не беше много добра идея…

Въпросът увисва във въздуха. Тя среща погледа ми.

— По дяволите! — възкликва внезапно. — „Кингс Армс Пъб“! В седем и половина.

Все още не съм продумал и дума. Тя поема въздух, за да каже нещо, но се спира. Един мотоциклет преминава, набирайки скорост.

— Знаеш ли… — продължава. — Имам приятелка, която работи в библиотеката на Британския музей. Искаш ли да й позвъня? Може би тя може да ти помогне?

— Чудесно! — казвам. И продължавам да очаквам целувката, която така и не идва.

Тя ме поглежда. Не успявам да разчета погледа й. В него има нещо неизказано.

— До довечера — казва. След това се усмихва и се отдалечава.

 

 

В един магазин, където стените, покрити с компактдискове се губят някъде в безкрайността, купувам един сборен диск за Рогерн. Казва се Satan’s Children: Death Metal Galore^[1]. На обложката е нарисуван дявол, свирещ на електрическа китара. Езиците на серните пламъци облизват краката му.

Сладко малко нещо, което Рогерн ще оцени.