Том Егеланд
Краят на кръга (3)

1.

Клекнал съм по средата на едно поле, разчертано на абсолютно еднакви по големина квадрати, и търся миналото. Слънцето изгаря тила ми. Дланите ми са целите в мехури, които парят почти нетърпимо. Мръсен съм и съм потен. Смърдя. Фланелката лепне по гърба ми подобно на жилав, стар лейкопласт.

Вятърът и копаенето са завъртели във въздуха фин пясък, който образува кафяво-сивкав купол над полето. Очите смъдят от пясъка в тях. Облакът прах изсушава устата ми и напрашва лицето ми; усещам кожата си като напукана кора. Стена тихо. Не е за вярване, че някога мечтаех за такъв живот. Обаче всички трябва да се прехранваме някак…

Кихам.

„Наздраве“ — провиква се някой. Оглеждам се учуден около себе си. Обаче всички изглеждат вглъбени в своята си работата.

Никак не е лесно да откриеш миналото. Няколко копки под най-горния слой земя и после търся в малко метално корито между мръсните ми гуменки, ровейки с върховете на пръстите си във влажната почва. Културният пласт, до който сме достигнали, е на възраст 800 години. Изпаренията от компоста са обилни. В един от своите учебници, Archaeological Analysis of the Ancient^[1], професор Греъм Лайлуърт пише: „От тъмната пръст на Земята извират безмълвните послания на миналото“. Чували ли сте нещо подобно? Професор Лайлуърт е един от най-изтъкнатите археолози в световен мащаб. Но увлечението му по поезията е малко прекалено. Човек трябва търпеливо да понася несполучливите му сравнения.

Сега професорът седи на сянка под чаршаф, опънат на четири пилона. Чете. Дърпа от цигара, която не е запалил. Изглежда непоносимо умен, изпълнен с някакво сивокосо и помпозно достойнство, което не е заслужил по никакъв начин през живота си. Най-вероятно си мечтае за някое от момичетата, навирили дупета във въздуха. От време на време ни хвърля по някой поглед, в който се чете: „Някога и аз лежах там и се потях, но това време е далеч в миналото“.

Гледам го изпод вежди през дебелите стъкла на слънчевите очила с UV филтър. Погледът му се среща с моя и се задържа така за секунда или две. После той се прозява. Полъх на вятъра разлюлява чаршафа. Много години са изминали от последния път, когато се е оставил да бъде провокиран от някого с мръсотия под ноктите.

— Господин Белто! — казва той пресилено учтиво.

Още много време ще мине, преди да срещна чужденец, който да успее да произнесе името ми правилно. Той ми маха с ръка да се приближа. Също както робовладелците са махали на негърчетата си през миналия век. Изправям се в шахтата, дълбока един метър, и изтупвам пръстта от дънките си.

Професорът прочиства гърлото си:

— Нищо ли няма?

Разтварям ръце и заставам пред него в подигравателна бойна готовност, която за съжаление не му прави впечатление.

— Нищо! — отвръщам му със същото изхриптяване на английски.

С изражение, което само отчасти прикрива презрението му, той ме поглежда и пита:

— Всичко наред ли е? Изглеждате блед днес! — изхилва се той. И чака от моя страна реакция, която дори и за секунда не си помислям да си позволя.

Много от хората смятат професор Греъм Лайлуърт за зъл и с мания за величие човек. Той не е нито едното, нито другото. Високомерието е нещо естествено за него. Виждането на професора за света и нещастните хорица, които пъплят нагоре по подгъва на панталоните му е било оформено в най-ранна възраст, излято и втвърдено в стоманобетон. Когато се усмихва, прави го с дистанцирано и снизходително безразличие. Когато слуша някого, то е от насилена учтивост, която майка му трябва да е внедрила в него с тояги и заплахи. Щом казва нещо, човек лесно може да си помисли, че то се произнася от името на Всевишния.

Лайлуърт изтупва малка хвърчилка от растение, дошла с вятъра и закрепила се на шития по поръчка сив костюм. Оставя цигарата си на полевата маса. С водоустойчив маркер маркира всяка изкопана и изпразнена шахта. С безизразно изражение той маха капачката на маркера и поставя кръстче в квадрат 003/157 от координатната система на масата под чаршафа.

После ме отпъжда с отегчено движение на ръката.

В университета учехме, че всеки от нас може да премести до един кубически метър пръст на ден. По купчината до ситото може да се съди, че следобедът е бил успешен. Ина, студентката, която пресява фино всичката пръст, която ние мъкнем в метални корита и колички, не е намерила нищо, освен няколко тежести за тъкачен стан и един гребен, пропуснати от работните групи. Тя стои по средата на една яма с кал в тесни къси панталони, бяла тениска и прекалено големи гумени ботуши, и държи зелен градински маркуч с прокапващ край.

Много е сладка. За двеста и дванадесети път този следобед поглеждам към нея. Но тя изобщо не се обръща към мен.

Мускулите ме болят. Потъвам в полевия стол, скрит от августовското слънце до сенчест храсталак диви череши. Това е моят ъгъл, сигурното ми местенце. Оттук мога да наблюдавам терена на разкопките. Обичам да имам поглед над нещата. Имаш ли поглед, имаш и контрол.

Всяка вечер, след сортирането и каталогизирането, се подписвам под списъка с находките. Професор Лайлуърт смята, че съм прекалено подозрителен, тъй като държа да сравнявам артефактите в картонените кутии с неговия списък. Досега не съм го хванал в нито една неточност. Но му нямам доверие. Тук съм, за да контролирам. И двамата знаем това.

Професорът се обръща, сякаш случайно, за да провери къде съм. Отговарям му с бодър скаутски поздрав: два пръста към челото. Той не ме поздравява в отговор.

Най-добре се чувствам на сянка. Поради дефект в ириса ми силната светлина експлодира вътре в главата ми в порой от шрапнели. За мен слънцето е диск от концентрирана болка. Затова често мижа. Веднъж едно дете ми каза: „Очите ти изглеждат така, сякаш някой те е снимал със светкавица“.

С гръб към кутията с инструменти оглеждам терена. Белите въженца на координатната система оформят квадратни полета, които биват разкопавани едно по едно. Иън и Ури стоят отстрани до нивелира и теодолита и разговарят, докато наблюдават квадратната мрежа и ръкомахат по посока на рамената на координатната система. За момент, развеселен, си представям, че копаем на погрешно място. Че професорът ще изсвири с глупавата си свирка и ще извика: „Стоп, сбъркали сме!“. Но по израженията на лицата им разбирам, че са просто нетърпеливи.

В разкопките участват 37 археолози. Научните ръководители, подчинени на професора — Иън, Тиодор и Пийт от Оксфордския университет, Моше и Давид от Еврейския университет в Йерусалим и Ури от института „Шимър“, отговарят всеки за своята група норвежки студенти по археология.

Иън, Тио и Пийт са разработили усъвършенствана компютърна програма за археологически разкопки на базата на инфрачервени сателитни снимки и сонарна технология, използваща отразени в земните структури звукови вълни.

Моше има докторски степени по теология и по физика и е участвал в научната група, изследвала плащаницата от Торино^[2] през 1995 г.

Давид е експерт по тълкуване на текстове от Новия завет.

Ури е специалист по история на рицарите йоанити^[3].

А аз съм тук, за да внимавам всичко да е наред.