Том Егеланд
Краят на кръга (29)

6.

Съобщението е написано на ръка с момичешки почерк, пълен с камшичета и завъртулки, на бланка на хотела, където е отпечатано: A Message To Our Guests^[1] с готически букви:

До: г-н Балто, стая 432:

„Моля, обадете се на г-жа Грет Лидвойен незабавно!

Линда (рецепция), четвъртък 14:12 ч.“

— Вие ли сте Линда? — питам момичето на рецепцията.

— Съжалявам! Смяната на Линда свърши в три часа.

Тогава Линда трябва да е била дългокраката мацка, която обслужваше рецепцията, когато се регистрирах. Linda the foxy ferret. Може би има много добри качества. Сигурно е мила и любяща. Красива е. Попаднал в опитните ръце на някой мъчител, едва ли бих отрекъл, че дупето й привлече погледа ми. Но правописът не е от силните страни на Линда.

Със съобщението и магнитната карта в ръка се качвам по стълбите и си отключвам стаята.

Набирам номера и оставям телефона да звъни дълго.

Звуците, идващи от другата страна на прозореца, са придобили различен характер от онези по-рано през деня. Автобус или по-скоро товарен камион кара стъклата на прозорците да вибрират. Седя на леглото. Слънчевата светлина се стича надолу по тапета. Изхлузвам обувките си, издърпвам чорапите и масажирам ходилата си. Между пръстите ми има пухчета.

В другия край някой вдига слушалката. В продължение на един дълъг момент е тихо.

— Грете? — питам.

— Ало? — Гласът на Грете. Далечен. Потиснат.

— Бьорн е.

— О!

— Току-що получих съобщението ти.

— Да — въздъхва. — Не исках да… — въздъхва пак.

— Грете? Има ли нещо?

— О? Не, нищо.

— Звучиш така далечно.

— Заради… лекарствата е. Можеш ли да позвъниш по-късно?

— Разбира се. Пишеше, че е спешно?

— Да. Но аз… Не е съвсем удобно.

— Грете? Кой е Чарлз де Уит?

Започва да кашля. Пристъпът е хриптящ. С трясък оставя слушалката на масата, а аз си въобразявам, че чувам как някой я тупа по гърба. След известно време тя вдига слушалката и изшептява:

— Можеш ли да се обадиш по-късно?

— Грете. Зле ли ти е?

— Ще… премине.

— Има ли някой при теб?

Тя не отговаря.

— Трябва да позвъниш на лекаря си! — казвам й.

— Ще… се… оправя.

— Кой е при теб?

— Лилебьорн, не… мога… да говоря… Точно сега.

И затваря.

 

 

Начинът, по който израснах, ме е направил внимателен. Един затворен в себе си албинос се учи да възприема пулсирането на езика. Дори и през телефонната линия, простираща се от „Бейсуотър“, Лондон W2, до улица „Томас Хефтиес гате“, 0264 Осло, с помощта на подземни кабели и телекомуникационен сателит в орбита, усетих страха на Грете. Тя лъжеше.

Лягам върху леглото и включвам телевизора. С дистанционното жонглирам между каналите.

След час отново се обаждам на Грете. Тя не отговаря.

Вземам бърз душ и доглеждам края на един много стар епизод на „Старски и Хъч“ преди да избера номера отново. Оставям го да звънне двадесет пъти.

В продължение на един час чета от монографията, която татко е написал заедно с Де Уит. Не става за приспивателно. Тезите им са толкова смели, че не съм сигурен дали са напълно сериозни. Възможно най-опасната последица от откриването на Кивота на свещените тайни би била промяна в обществения ред, твърдят те, преди с присъщата на учения предпазливост да изложат толкова много съмнения, че изказването да стане безсмислено.

Докато прелиствам, към 232 страница, измежду страниците изпада лист от писмо. Писано на ръка. Датата е 15 август 1974 г. Писмото не е подписано. И не става ясно към кого е адресирано. Първо решавам, че е от татко. Почеркът е същият като неговия. Но тогава не може да е вярно? Ако оставим настрана факта, че разпознавам камшичетата под „д“-ътата и „з“-ътата и чертичката над буквата „т“. В писмото той описва плановете за експедиция в Судан. Това, което не разбирам, е защо едно писмо от татко би се намирало в книга, която в продължение на 25 години е стояла на лавица в дома на Грете Лид Вьойен.

 

 

Има нещо странно в нощите.

За мен нощта е време, което предпочитам да прекарам в сън. Тъмнината притежава свойството да уголемява всичко. Чувствам се по-зле. Тривиалностите на ежедневието започват да се въртят наоколо и изгубват всякакви пропорции.

Би трябвало да съм изморен. Би трябвало да съм скапан. Но лежа с широко отворени очи и се взирам в мрака на хотелската стая. Долу по улицата се процежда един безспирен поток от коли. Някакви туристи вдигат наздравици с приповдигнато настроение. Мисля за Грете. И за ковчежето, което съм скрил у Рогерн. Мисля за професор Лайлуърт и професор Арнцен, и за Чарлз де Уит и Майкъл Макмълин. Мисля си за татко. И за мама.

Но най-вече мисля за Даян.

В 2:30 часа се събуждам внезапно и запалвам нощната лампа. Замаян от съня, набирам номера на Грете.

В една малка страна, в малък град, в апартамент в една жилищна сграда на Фрогнер, един телефон звъни самотно.