Том Егеланд
Краят на кръга (26)

3.

Около привидно простия строително-технически детайл, какъвто е една колона, съществува цяла изкуствоведско-архитектурна наука със собствена типология и терминология, които могат да те оставят без дъх.

Двете мраморни колони, пред които стоя и се дивя, спадат към 2500-годишния йонийски стил. За една йонийска колона на изкуствоведа може да му хрумне да каже, че „завитите краищата на волутите^[1] частично покриват ехина^[2]“, както и че „базата на колоната е съставена от редуващи се торуси^[3] и трохилуси^[4]“. Ала-бала! Всяка наука, всяка дисциплина се обграждат със своя терминология и собствен, дистанциращ я речник. Ние другите стоим отвън и зяпаме с отворени уста.

Колоните носят стена с фронтон^[5], в който херувими и серафими се прескачат около 1900 година.

В тухлените стени от двете страни на входа са закрепени с винтове месингови табели, така излъскани до блясък, че отразяват колите и двуетажните червени автобуси, преминаващи зад мен. Гравираните букви са запълнени със сребро. Никой не би могъл да обвини Общността за международни изследвания в пестеливост.

Двойната врата е от кървавочервен дъб. Предназначението на чукчето на вратата е преди всичко да напомня, че на това място не се хлопа напразно. От дясната ми страна — на два метра от камерата за наблюдение непосредствено под тавана — има вграден в стената домофон от черна пластмаса. Сякаш за да компенсира този ужасен сблъсък на стилове, звънецът е във формата на цвете (или на слънце?) от злато.

Позвънявам. Устройството изжужава и ме пуска да вляза. Без въпроси.

 

 

Голямата просторна рецепция прилича на банка, в която трябва да имаш записан час, за да внесеш пари. Чува се леко бучене от приглушени гласове и забързани стъпки. Стените са облицовани с наситенокафява ламперия, а над нея висят маслени платна, които вероятно са заети от Националната галерия. Лакът на керамичната мозайка на пода блести. По средата на помещението, през четириъгълна дупка в пода и нагоре към скосените оберлихти^[6] на тавана, точно под облаците, расте палмово дръвче, което изглежда сякаш тъжи по Сахара.

Единственото нещо, което не се вписва в атмосферата, е бабата.

Зад едно бюро, толкова голямо, че човек би могъл да играе тенис на маса на него, седи сивокоса възрастна жена и плете. Поглежда ме. Лъчезарна е. И същевременно не спира да плете. Може би защото обстановката се съчетава трудно с гледката на някаква плетяща баба, но аз се обърквам.

— Мога ли да ви помогна? — пита усмихнато. Иглите за плетене дрънкат при допир една с друга.

— Какво плетете? — изтърсвам.

— Чорапи. За внучето. Момченце. А, darling, има ли нещо друго?

Въпросът й е зададен с шеговит тон. Обичам я. Бих поставил туптящото си сърце в ръцете на човек с чувство за хумор.

Представям се и обяснявам, че идвам от Норвегия.

— The land of the midnight sun^[7] — усмихва се тя разбиращо. — Тогава може би познавате Тур Хейердал^[8]? — Смехът й се търкаля и бълбука. — Такъв очарователен мъж! Отбива се често. Какво мога да направя за вас?

— Надявам се да се срещна с Майкъл Макмълин.

Очите й се уголемяват. Оставя плетката настрани. Чувствам се като някой напълно неочакван пришълец. От планетата Юпитер. Който току-що е помолил да му развалят пари за автомата на паркинга, където е оставил летящата си чиния.

— О, боже…

— Има ли проблем?

— Той… Боя се, че господин Макмълин е в чужбина. Ужасно съжалявам! Имахте ли уговорка с него?

— Ако трябва да съм искрен, не. Кога се очаква да се завърне?

— Не знам. Господин Макмълин не е от хората, които… Може би някой друг може да ви помогне?

— Аз съм археолог — казвам й. Езикът не ме слуша съвсем, на английски „археолог“ съдържа прекалено много съгласни една след друга — „аррр… ки… оло… джист“. — Макмълин участва в проект по археологически разкопки. В Норвегия.

— Така ли?

— Налага ми се да разговарям с него. Възможно ли е да се свържа по някакъв начин? По мобилен телефон?

Засмива се примирено.

— За съжаление не. Едва ли ще е възможно. Quite impossible!^[9] Разбирате, че като председател на общността, Макмълин има кабинет тук, но той идва и си тръгва, без да ни докладва — тя се привежда напред и снишава глас, — на нас, които сме оставени тук да поддържаме ред сред тези некадърници. Но може би управителят би могъл да помогне?

— Благодаря.

— Мистър Уинтроп! Един момент. — Набира някакъв вътрешен номер. Обяснява, че г-н Балто от Норвегия е дошъл единствено с цел да разговаря с г-н Макмълин. — Yes, really! No, no appointment! Yes, isn’t it?^[10] — И ще е възможно ли да се срещне с г-н Уинтроп наместо това?

Повтаря „аха“ няколко пъти, казва благодаря и затваря.

— За съжаление мистър Уинтроп е зает, но секретарката му казва, че той ще може да се срещне с вас утре. В девет часа. Дали би ви било удобно?

— Разбира се.

— Значи, целият дълъг път от Норвегия свършва тук, а!

 

 

Получавам разрешение от бабата да надникна в библиотеката на организацията, въпреки че е затворена днес.

Очарованието ми от библиотеки ми е останало от детството, когато местният филиал на Дайхманске библиотек^[11] беше моето убежище след училище, след като мама ме изгонеше навън да си играя със загорелите от слънцето момчета с добро зрение, които искаха да играят футбол или на държави. Има нещо покрай лавиците с книги, което ме изпълва с благоговение. Тишината. Азбучното и тематично систематизиране. Мирисът на хартия. Приключенията, драматизмът, преживелиците. Мога да обикалям в Дайхманске с часове, да издърпвам книги, да ги прелиствам, да поседна с някоя, която ме е увлякла, да преглеждам каталожните карти в дългите тесни шкафчета, да търся в електронните системи.

В библиотеката на Общността за международни изследвания също се усеща необяснимо спокойствие. Също като в църква. По средата спирам със скръстени ръце и се вглеждам, възприемам.

— За съжаление е затворено.

Гласът е светъл, леко остър. Обръщам се в посоката, от която идва.

Трябва да е стояла тиха като мишле и да ме е наблюдавала. Най-вероятно се е надявала да изчезна. Ако само е достатъчно тиха. Седи надалеч при шкафовете с архиви. В скута, върху полата от туид, лежи купчина картотечни карти.

— Жената вън на рецепцията ми позволи да поогледам — обяснявам й аз.

— Тогава всичко е наред!

Усмивката придава на момичешкото й лице нещо по-зряло. Предполагам, че е около 25-годишна. Има полудълга, червеникаворуса коса и намек за лунички. Сладка е. Онова, което привлича погледа ми, са очите й. Като в калейдоскоп, ирисът им блести с различни цветове. Случвало ми се е да осъзная, че съществуват цветове, които само аз съм виждал. Не можеш да опишеш цвят. Един учен може да обясни спектралните измерения на светлината, това, че дължината на вълните на червения цвят е 723–647 нанометра, но в същината си всеки цвят е субективно изживяване. Следователно не е нелогично да се твърди, че всички ние виждаме цветове, за които само ние самите знаем. Мисълта за това е пленителна.

Такива са и нейните очи.

Слага купчината карти върху количка. Слаба е, неособено висока. Ноктите й са много дълги, остри и лакирани в наситеночервен цвят. Никога не съм мислил за ноктите като за нещо чувствено. Но не мога да гледам нейните, без да си представям какво би било да драска по гърба ми с тях.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна? — пита.

Интонацията, погледът, крехката фигура — нещо в нея навива пружинката, която задейства механизмите ми. В присъствието й има нещо нервно, някаква неуморимост.

— Не съм съвсем сигурен какво търся — отговарям й.

— Не, тогава няма да ви е лесно и да го откриете.

— Чудя се за толкова много неща. Нямате готови отговори, нали?

— Какъв е въпросът?

— Не знам. Но ако вие успеете да намерите някакъв отговор, то аз със сигурност ще успея да формулирам въпрос.

Тя поклаща глава и се засмива и точно в този момент аз се влюбвам в нея. Толкова малко е нужно.

— Откъде сте? — пита.

— Norway.^[12]

Повдига вежди.

— What do you mean — nowhere?^[13]

Наблягам на „р“-то:

— Nor-way. I’m an… — нагласям си езика, за да го изговоря правилно — archae-olo-gist.^[14]

— Ангажиран от общността?

— Не точно, не. Дори напротив, може да се каже. — Засмивам се напрегнато.

— Тук сте, за да правите проучвания?

— Тук съм, за да се срещна с Майкъл Макмълин.

Поглежда ме бързо и изумено. На път е да каже нещо, но се спира своевременно.

— О! — изрича накрая.

Звукът оформя устните й в сладка малка муцунка.

— Имам няколко въпроса към него.

— Всички сме така.

Усмихвам се. И тя се усмихва. Аз се изчервявам.

— Какъв тип библиотека е тази? — питам.

— Най-вече научна литература. История. Теология. Философия. Археология. Културология. Математика. Физика. Химия. Астрономия. Социология. География. Антропология. Архитектура. Биографични книги. И така нататък…

— Аха — подмятам, — тривиалностите на живота.

Тя се засмива отново и ме поглежда с любопитство, като сигурно се пита що за създание съм и кой ли е отместил камъка и ме е освободил.

— И вие сте библиотекарката? — питам.

— Една от тях. Казвам се Даян! — Протяга ръка с червените нокти.

Аз я стисвам.

— Аз съм Бьорн.

— О? Като тенисиста? Борг?

— Мислите ли, че си приличаме?

Измерва ме с поглед, дъвчейки молива си.

— Е — отвръща закачливо, — той имаше може би една идея повече цвят от вас.