Том Егеланд
Краят на кръга (24)

1.

Аз съм от мъжете, които събуждат по-скоро инстинктите у една жена, отколкото нейното желание. В мен жените виждат изгубения си син.

Когато бях на двадесет и една, една неделя мама ме помоли да отида на гости да поговорим за нещо. Бяхме сами в голямата къща. Професорът и брат ми бяха изпратени да се разходят. Мама беше изпекла сладки и беше сварила чай. От кухнята се прокрадваше ароматът на печено месо и кисело зеле. И блюдо сирене за мен. Мама ме сложи да седна на дивана, а тя самата седна на стола срещу мен. Постави ръце в скута си и ме погледна. По зачервените й очи разбрах, че се е подкрепяла с питиета цяла сутрин. Беше необикновено красива. Помислих, че ще ми каже, че лекарите са й открили тумор и й дават половин година живот.

Тогава тя ме попита дали съм хомосексуалист.

Трябва дълго да го беше обмисляла. За мама албинизмът бе нещо незабележимо. Не мисля, че някога е подозирала какъв социален недъг е за един червеноок албинос да трябва да се състезава за момичешкото благоволение с момчетата със загоряла кожа, сини очи и царевичноруси коси.

Спомням си усмивката на облекчение, която прекоси лицето й, когато я уверих, че ме привличат момичета. Не си направих труда да добавя, че те се чувстват привлечени от мен в значително по-малка степен.

Често се чудя кой от двама ни несъзнателно затвори плъзгащата се врата между животите ни. След смъртта на татко тя сякаш не искаше да знае за мен. Чувствах се като някакъв болезнен спомен, като плаваща котва в живота й и послушно си отредих ролята на отхвърления, патетичния нещастник, който не иска да се натрапва там, където не е желан. Някой със сигурност ще реши, че съм бил несправедлив към нея. Опитах ли някога — дори един-единствен път — да се поставя на нейно място? Мислил ли съм някога как нейният живот се е разпаднал и тя се е опитала да го закърпи отново с помощта на алкохолизирани преструвки и любовта към мъжа, който взе онова, което можеше да вземе?

В Лондон се настанявам в един хотел на „Бейсуотър“. Ако не бе изгледът към Хайд парк, хотелът можеше без особена разлика да се намира на „Лудвигщрасе“ в Мюнхен или на „Сънсет булевард“ в Лос Анджелис. Чувствам определена симпатия към гастролиращи пианисти и рок звезди, които, след като прекарат четири месеца на турне, вече не съзнават в коя страна се намират.

Стаята е малка, с кремавожълти стени и безлични репродукции. Легло, стол, бюро с телефон и папка с информация, и празни листове за писма. Барче. Телевизор. Гардероб със самотни закачалки. Баня с бели плочки и малки опаковани сапунчета, които миришат истерично чисто. Никога не съм бил тук преди, но имам усещането, че съм. Живял съм в някой и друг хотел през живота си. След известно време стават еднакви. По подобен начин някои мъже чувстват жените.

Шепа жени са се влюбвали в мен — от любопитство, преданост и състрадание, но общото за всички беше, че не бяха срещали по-добро. Никоя от тях не остана с мен особено дълго. Лесно е да ме харесва човек. Но не е съвсем лесно да ме обича.

Има един специален тип жени, които ме харесват. По-възрастни са от мен. Имат имена като Мариан, Нина или Карине, Вибеке, Шарлот. Образовани и интелигентни. И малко невротични. Лектори. Културни консултанти. Библиотекарки. Социални работнички. Главни медицински сестри. Разпознавате типа! През рамото си имат дамска чанта, носят шал и очила, и преливат от загриженост и доброта към губещите в обществото. Омагьосани плъзгат върховете на пръстите си по тебеширенобялата ми кожа, после ми казват какво кара жените да се чувстват приятно. Без дъх ми показват как да продължим. Сякаш никога преди не съм го правил. Аз с нищо не ги карам да помислят обратното.

В продължение на час лежа на леглото в хотела и си почивам след пътуването. Взел съм душ. С ръце, събрани на корема, оставям врата си да почине върху изпънатите хладни чаршафи. Шумът от „Бейсуотър роуд“ и духовата музика от Хайд парк се преплитат заедно в непозната какофония, която ме следва и в страната на сънищата. Но успявам да заспя само за няколко минути.