Том Егеланд
Краят на кръга (22)

8.

Първото нещо, което забелязвам, когато паркирам пред блока е червеният рейндж роувър. Вътре няма никой.

Сигурно мислят, че съм глупав. Или сляп.

Второто е Рогерн. Седи на контейнера за опесъчаване пред входа и пуши.

Светлината от апартамента на първия етаж му идва отстрани и рисува по лицето му сенки. Ако не го познавах, едва ли щях да го забележа. Във всички предградия има момчета като него, които се мотаят наоколо в квартала и изтъпяват от скука. С дългата си коса и омачканата тениска на „Металика“, той изглежда като всеки млад престъпник, който само чака да издърпа чантата на някоя възрастна дама с бастун или да съблазни нечия тринадесетгодишна дъщеря. Но тъй като Рогерн няма навика да виси пред входа и тъй като е късно вечерта, и тъй като пред блока е паркиран един празен рейндж роувър, гледката ме обезпокоява.

В момента, в който ме вижда, той скача долу от контейнера.

— Гости ли имаш? — пита и ми отваря входната врата.

Поглеждам го въпросително.

Той натиска копчето на асансьора.

— Има няк’ви в апартамента ти! И те чакат.

Слизаме на деветия етаж и отключваме вратата на апартамента му. Заемам телефона му и звъня вкъщи. Телефонният секретар е изключен. Някой вдига и мълчи.

— Бьорн? — питам.

— Да? — отговаря един глас.

Затварям.

Рогерн сяда на дивана и свива цигара.

— Дойдоха преди няколко часа.

Хвърлям се на един стол.

— Благодаря, че ме чакаше.

Завива цигарата с жълтите върхове на пръстите си. Навлажнява лепилото на хартийката, завърта я за последно между пръстите си и пали.

— Не знам какво да правя — казвам.

— Ми обади се на ченгетата тогава — предлага Рогерн ухилен.

 

 

Чакаме на прозореца, докато полицейската кола завива от Рингвайен и приближава блока ни.

Рогерн остава в апартамента си, докато аз посрещам полицаите на стълбището на десетия етаж. Те са млади, сериозни, властни. И идват от Сунмьоре. Подавам им ключа и оставам на входа. Ясно е, че Оперативната централа не е свързала спешния телефон с разследването, което тече около мен. Това най-вероятно ще се случи чак рано сутринта, когато някой от криминалния отдел разлисти регистъра.

След няколко минути излизат.

Трима са. Единият е як, с упорито изражение в очите. Моят приятел Кинг Конг.

Другият е изискан господин с костюм и маникюр.

Третият е професор Греъм Лайлуърт.

И тримата спират рязко, когато ме виждат.

— Седяха и чакаха — съобщава полицаят. — Във всекидневната. Познавате ли ги? — Тонът му е объркан, леко обвинителен, сякаш аз съм виновен, че са били в дома ми.

Гледам дълго всеки от мъжете. После поклащам глава.

— Англичани са — казва той. И чака обяснение, което никога няма да получи от мен.

Очите на професор Лайлуърт са присвити и дълбоки.

— Ще съжаляваш за това — изръмжава той.

Полицаите ги избутват към асансьора. Грубо. Въпреки че и тримата се движат доброволно.

След това затварят вратата на асансьора.