Том Егеланд
Краят на кръга (21)

7.

Когато бях дете и някой ме наречеше „бледолик“ или ме уцелеше с камък по главата, мама бе онази, при която търсех закрила.

Паркирам Бола на застланата с ръждивочервен камък алея към къщата. От отворения прозорец на всекидневната струи топла светлина и музика от Прокофиевия „Ромео и Жулиета“^[1]. Зървам мама, докато тя поглежда навън. Фея, обвита в сияние.

Би било нечестно да твърдя, че майка ми се е опитала да ме забрави или отблъсне. Но любовта й бе заменена от далечна, изпълнена с внимание загриженост. Кара ме да се чувствам като някой обичан роднина на ваканция в старата родина.

Стои на вратата, докато се изкачвам по стълбите.

— Закъсня — казва. В гласа й долавям мек звън, който казва, че е вечер, че през целия ден тя се е наливала, а след като професорът се е прибрал вкъщи, е замезила с малки питиета.

— Трябваше да се погрижа за някои неща.

— Знаеш, че винаги вечеряме в седем и половина!

— Мамо, професор Арнцен някога да ти е споменавал за някакъв си Ръкопис Q?

— Трюгве! — поправя ме тя мило. Търпението й не познава граници в старанието й да ни сближи.

— Ръкописът Q? — повтарям аз.

— Стига! Каква крава? — кикоти се тя.

Влизаме вътре. Професорът е изтеглил ъгълчетата на устните си в новопокръстена усмивка, с която той в продължение на вече двадесет години вярва, че ще ме накара да го приема като моя нов баща и маминия верен приятел и предан любовник.

— Бьорн — изрича. Хладно, резервирано. Продължавайки същевременно да се усмихва, за да радва мама.

Аз самият не отговарям нищо.

— Къде е? — проронва между стиснатите си зъби.

— Момчета — крещи мама, — гладни ли сте?

Влизаме в стаята: оазис от дебели килими и меки дивани, кадифени тапети, стъклени шкафове и полилеи, подрънкващи бодро от летния бриз. В средата на стаята има персийски килим, на който е забранено да се стъпва. Двойната врата между всекидневната и трапезарията е отворена. На масата за хранене е пълно със свещи в разклонени свещници и три ръчно рисувани порцеланови чинии. От кухнята се чува куче, което се изправя на крака — полуглухо е и чак сега е разбрало, че в дома е влязъл чужд човек. Чувам как удря енергично с опашка по кухненския плот.

— Къде е Стефен? — питам.

— На кино — отговаря мама. — С момиче. С едно очарователно момиче. — Смее се. — Не ме питай коя е. Всеки месец е с ново момиче — казва го с кокетство, сякаш с гордост, за да подчертае, че това е едно от удоволствията, които аз никога не съм й доставял. Затова пък и никога не се разболях от СПИН, нито се сдобих със сълзящи брадавици по гениталиите.

Никога не съм бил в някакви сърдечни взаимоотношения с моя полубрат. Чужд ми е. Също като баща си и той отне майка ми от мен. И ме остави навън на прага — да потрепервам на студа.

С професора сядаме на масата. Имаме си строго определени места тук в къщата. Той и мама, всеки начело на масата, аз — в средата по дължината й. Това е ритуал.

Когато мама отваря вратата на кухнята и отива при тенджерите си, курцхарът^[2] на професора дотопурква при нас. На четиринадесет години е и се казва Бройер. Или Брьойер. Никога не съм си правил труда да попитам. Кучетата винаги имат адски глупави имена. Гледа ме и маха с опашка. После опашката застива. Така и никога не се научи да ме разпознава. Или пък не му пука. Безразличието ни е взаимно. Строполява се по средата на пода, сякаш някой е издърпал стоманената нишка, крепяща гръбнака му. Текат му лигите. Зяпа ме с многострадалните си очи. От тях изтича някакво подобно на гной вещество. Не разбирам как е възможно човек да обича едно куче.

— Трябва да върнеш ковчежето! — произнася професорът. Шепне със сдържана ярост: — Не знаеш какво вършиш!

— Искахте от мен да се грижа работата да върви както би трябвало.

— Именно!

— Професоре — изричам с най-ледения си глас, който всъщност е доста леден, — точно това правя.

Мама излиза от кухнята със стека в ръце, преди да се втурне обратно, за да донесе картофи и сос, и накрая, купата с огретен от картофи и броколи за мен.

— Не винете мен, ако храната е изстинала — казва тя със закачлив укор. Премества погледа си от мен върху професора. — Какво беше онова, за което се чудеше, за Трюгве и някаква крава?

Професорът ме поглежда с изненада.

— Объркал съм се — отговарям.

Миналата година мама празнува петдесетия си рожден ден, но човек би казал, че е само няколко години по-възрастна от мен. Стефен е имал късмета да наследи нейните черти, а не тези на баща си.

Професорът разрязва стека, докато мама налива вино за тях двамата и нискоалкохолна бира за мен. Сипвам си от блюдото с броколи. Тя така и никога не разбра защо реших да стана вегетарианец. Но я бива да приготвя ястия от зеленчуци.

Кучето ме зяпа. Има половинметров мокър език, който е разстлало по килима.

Професорът разказва виц, който съм чувал вече. Смее се съвестно на собственото си остроумие. Не проумявам защо мама избра да вплете живота и крайниците си в едно с неговите. Това са мислите, които от време на време отравят маниерите ми.

— Беше ли на гроба днес? — питам я.

Погледът й се плъзга по професора. Там не намира спасително пристанище. Той разделя един картоф на две и отрязва парче от месото. После пълни уста и започва да дъвче. Способността му — да се прави, че нищо не е станало, винаги ме е впечатлявала.

— Ти не ходи ли? — пита тя с тънък глас.

Погребаха татко през един четвъртък. Седмица след злополуката. Подът около ковчега бе покрит с цветя и венци. Аз седях на първия ред, между мама и баба. Всеки път, когато погледнех нагоре към разпятието на олтара, то ми напомняше колко високо е висял татко, преди да се изпусне надолу. Пред ковчега лежаха венци с жалейки и съболезнования. Ковчегът беше бял. С позлатени дръжки. Татко лежеше със скръстени ръце. Очите — спокойно затворени. Във вечен сън. Тялото му бе обвито в коприна. Инак обезобразено до неузнаваемост. С разбит череп. С ръце и крака, счупени на толкова много места, че бе станал мек, сякаш безгръбначен.

— Съдът за броколи е хубав — казвам.

Няма нужда да споменавам повече гроба. Задавайки въпроса си, успях да припомня и на двамата, че онова, което ги събра, бе една нелепа злополука и че всъщност друг мъж би трябвало сега да седи на масата на мама.

— Беше ли оправен? Гробът? — пита мама.

Поглеждам я учуден. Във въпроса й прозира нотка гняв. Обикновено никога не ми обръща внимание, когато се държа гадно.

— Засадих няколко лилии.

— Не можеш да ми простиш, че не ходя!

Професорът прочиства гърло и побутва зеленчуците си.

Доста ме бива да се правя на неразбиращ.

— Но, мамо!

Тя мрази да ходи на гроба на татко. Не мисля, че е стъпвала там след погребението.

— Минаха двадесет години, Лилебьорн! Двадесет години! — Втренчила се е в мен през масата. Очите й блестят от гняв и наранено самосъстрадание. Пръстите се сключват здраво около ножа и вилицата. — Двадесет години! — повтаря и след това още веднъж: — Изминаха двадесет години, Лилебьорн!

Професорът вдига чашата с червено вино и отпива.

— Много време е — съгласявам се.

— Двадесет години, за бога! — За майка ми излишните преувеличения и самосъжалението са изкуство, което трябва да се поддържа и развива.

Кучето се закашля и повърна някаква гадост, която веднага и с удоволствие изблиза отново.

— Случва ли ти се да помислиш за него? — питам я.

Не е въпрос. Злобно обвинение е. Аз знам. И тя го знае.

Професорът прочиства гърло и казва:

— Вкусен сос, скъпа. Наистина вкусен сос!

Тя дори не го чува. Гледа в мен.

— Да — отвръща напрегнато. Нещо неприсъщо и потискано е взело превес в нея. — Мисля за него. — Оставя ножа и вилицата на масата. Сгъва салфетката. — Знам кой ден е днес — казва потиснато. В говора й проличава северният й диалект. — Всяка година! Всяко лято! Не мисли, че съм забравила кой ден е.

Става и напуска стаята.

Професорът не е съвсем сигурен дали трябва да я последва или да ми се разкрещи. Най-вероятно трябваше да направи и двете. Но той остава на стола си и дъвче. Поглежда празния стол на мама. Поглежда ме. След това — надолу в чинията си. През цялото време дъвче.

— Трябва да го върнеш! — казва.

Обръщам се към кучето. Нещо в погледа ми го кара да поклати глава и да изправи уши. Проскимтява. От полуотворената муцуна текат лиги, оставяйки грозно петно на светлия килим. Надига се леко. След това пръдва и се отдалечава.