Том Егеланд
Краят на кръга (20)

6.

Бяла стая, четири на три метра. Едно легло. Маса. Шкаф. Прозорец. Врата. В продължение на шест месеца това бе целият ми свят.

Първият път, когато бях в клиниката, не се показвах извън стаята си. Дълго седях на леглото или на пода и се клатех, с лице между краката и ръце върху главата. Не можех да срещна погледите на санитарите, които ми носеха лекарствата в малки прозрачни пластмасови чашки. Погалеха ли ме по косата, свивах се подобно на морска анемона.

Всеки ден, по едно и също време, ме водеха при доктор Уанг. Той седеше на един стол и говореше мъдро. Никога не го поглеждах. Изминаха четири седмици, преди да вдигна поглед и да го погледна в очите. Той все така си седеше, говореше. А аз слушах.

След пет седмици го прекъснах:

— Какво не е наред с мен?

— Човек трябва да се вгледа назад в детството си — обичаше да казва той.

Много оригинално.

— По време на детството си човек се оформя като личност — обясняваше. — Тогава емоционалният ти свят се оформя в мозъка.

— Аз бях щастливо дете — отговорих.

— Винаги ли? — попита доктор Уанг.

Разказах му как съм израснал като разглезен принц в дворец от пурпур и коприна.

— Никога ли не се е случвало нещо лошо? — пита той.

— Никога — лъжа.

— Биеха ли те? — пита отново. — Насилваха ли те? Възползваха ли се от теб сексуално? Затваряли ли са те в тъмни помещения? Говорели ли са ти грубо? Тормозели ли са те?

Хленч, хленч, хленч.

Пред кабинета му, на стената в коридора висеше часовник. Тиранията на времето. Всички часовници по света са се съюзили в една тиктакаща общност. Но онзи часовник беше различен. Той се управляваше дистанционно чрез радиовълни от един атомен часовник чак в Хамбург. Можех да наблюдавам с часове обиколките на секундарника по циферблата.

 

 

През ранното лято на тази година потърсих отново доктор Уанг. Търсех помощ, за да се справя с няколко спомена, които се бяха прокраднали под прикритието на нощта. Обстоятелствата около смъртта на татко. Всички малки странности, които не разбрах съвсем добре като дете. Всеки малък епизод е нишка в заплетена мрежа. Докторът беше доволен, че най-накрая разказах какво се беше случило онова лято, когато татко умря. Нещо трябва да се беше отключило в мен.

Той каза, че сега разбирал повече.

— Радвам се за теб — казах му аз.

Именно доктор Уанг ме посъветва да запиша спомените си.

— Всичко става по-реално по този начин — каза той. — Виждаш по-ясно, сякаш се връщаш назад във времето и преживяваш всичко отново.

— Добре — казах аз.

И започнах да пиша.