Том Егеланд
Краят на кръга (19)

5.

Вечерта, светла и мека, е изпълнена с тихо щастие. Над живия плет от блестящ котонеастър са надвиснали облачета от мънички комари. От пръскачките идват леки пръски вода. Паркирам Бола върху дама, нарисувана с тебешир, в сянката под един купол от листа. През вдигнатия гюрук вдишвам аромата на прясно окосена трева, храна, приготвена на грил и здрач.

Вървя нагоре по тясна алея и отварям портата от ковано желязо, пантите на която някой трябва да е смазал. Чакълът хрупа под краката ми. Изкачвам стълбите, покрити с шистени плочи. Звънецът издава едно дълбоко и изпълнено с достойнство „Динг-донг“, като в средновековна катедрала. Минава известно време, преди той да отвори. Поглеждам часовника си. Седем без нещо. Е, все пак има да прекоси доста бални зали.

Облечен е в халат с монограм на горния джоб. Сресал е сивата си коса с вода. В ръката си държи чаша коняк. Не продумва и дума. Гледа ме учуден.

Знае. Виждам го в погледа му. Знае за ковчежето. Както и за всичко случило се.

— Бьорн? — възкликва накрая. Сякаш чак сега е осъзнал кой съм.

— Yes, sir! Пред вас!

По една или друга причина се чувствам като закъснял куриер или неизпълнителен слуга. Казвам:

— Трябва да говоря с теб.

Пуска ме. Дъха му мирише на „Мартел“^[1]. Затваря вратата след мен. И заключва.

Никога не съм срещал съпругата на директор Франк Виеста, но често съм разговарял с нея по телефона. Винаги звучи на прага на истерията. Дори и да се обажда само във връзка с вечерята. Сега стои по средата на килимчето в преддверието, напрегната, с ръце, скръстени пред гърдите. Тя е двадесет и пет години по-млада от него и е все още красива жена. Не спира да ме изумява как надарени и привлекателни студентки се влюбват в застаряващите си преподаватели. Естествено, аз трябва да съм последният, който да я съди.

Как ли прекарва дните си в бялата къща насред огромната градина? Погледите ни се залепят един за друг за секунда или две и това е цялото време, което ми е необходимо, за да проникна в нейния свят на разкаяние, скука и горчивина. Усмихвам й се учтиво, докато Виеста ме превежда покрай нея. Тя се усмихва в отговор. Усмивка, която лесно би ме накарала да повярвам, че ме харесва.

По стените са окачени графики на Есполин Йонсон и акварели в ярки цветове с нечетливи подписи. Преминаваме покрай малка стая, която Виеста обикновено нарича „Библиотеката“. Един полилей звънти приятно.

Кабинетът му е точно такъв, какъвто съм си го представял. Препълнени лавици. Махагоново бюро. Кафяви картонени кутии и прозрачни найлонови пликове с артефакти. Глобус. Там, където някога трябва да е стояла някоя разпадаща се пишеща машина „Ремингтън“, сега е направил място за един изискан персонален компютър „iMac“.

— Моята бърлога — произнася той смутено.

През прозореца има изглед към ябълковата градина и към съседа от другата страна, който изглежда така, сякаш се казва Пребен, и който с усмивка праща по дяволите астматиците и парниковия ефект, трупайки листа на купчина за горене.

Директор Виеста придърпва един стол с висока облегалка и украсен с драконови глави, за да седна. Самият той сяда зад бюрото.

— Навярно знаете защо съм тук — казвам.

Виждам, че съм прав. Директор Виеста никога не е бил добър актьор. Затова пък се смята за добър и популярен ръководител на института. Той е организиран, отговорен, лоялен. И уважава студентите.

— Къде скри ковчежето, Бьорн?

— Какво знаете за това?

— Практически нищо.

Поглеждам го изучаващо.

— Истина е. Нищо! — повтаря.

— Защо питате за него тогава?

— Откраднал си го от кабинета на баща си.

Винаги е наричал професор Арнцен мой баща. Въпреки че съм го молил да не го прави.

— Абсолютно спорен е въпросът кой го открадна — казвам.

Той отпуска глава назад.

— Бьорн, длъжен си да го върнеш.

— Освен това, той не ми е баща.

Очите му придобиват уморено изражение.

— Коняк? — пита ме.

— Шофирам.

Донася бутилка ябълков сок, напива ми в чаша; след това се връща на стола си. Отпуска се назад и масажира ъгълчетата на очите си с върховете на пръстите. Повдига чашата коняк към мен. Вдигаме наздравица.

Подхваща:

— Когато бях нов в университета, бързо се научих, че срещу определени неща няма смисъл да се бориш. Вятърни мелници, знаеш. Академични сили и истини. Научни догми. Нямаше нужда да разбирам. Нито да ги харесвам. Но прозрях, че определени неща стоят по-високо от мен. Определени неща са по-важни, отколкото предполагаш.

Не съм сигурен накъде бие.

— Вярваш ли в Бог? — пита.

— Не. — Отговорът идва неочаквано за него.

— Все едно. Все пак можеш да разбереш, че християните вярват в Бог, без да проумяват Неговото всемогъщество.

Разговорът поема посока, която ме обърква. Питам:

— Да не би да се опитвате да ми обясните, че всичко това има връзка с мита за Кивота на свещените тайни? Или с Ръкописа Q?

Въпросът ми му действа като електрически импулс в мозъка. Изправя се в стола си.

— Чуй ме! — казва. — Тази история не е толкова проста, колкото си мислиш. Редил ли си някога един от онези пъзели „Равенсбургер“ от пет хиляди части? Изобразяващ гора, крепост и синьо небе? Точно сега знаеш достатъчно, за да подредиш три части. Но ти остават четири хиляди деветстотин деветдесет и седем, преди да видиш цялото, преди да придобиеш цялостен поглед над нещата.

Вторачил съм се в него. Проблясващите ми червени очи имат понякога леко хипнотично въздействие. Така че хората казват повече, отколкото са възнамерявали.

Той продължава:

— Да, старият мит за кивота е част от цялото. И, да, октагонът също е част от това цяло.

— Кое цяло?

— Не знам.

— Те влязоха с взлом в апартамента ми. И това ли не знаете?

— Не. Не знаех. Но ковчежето е важно за тях. Трябва да разбереш. По-важно, отколкото предполагаш.

— Единственото, което се чудя, е защо.

— Това не мога да ти кажа.

— Защото не знаете? Или защото не искате.

— И двете. Бьорн, заклел съм се никога да не издавам малкото, което знам.

Познавам го достатъчно добре, за да знам, че клетвата е нещо, което той взима съвсем на сериозно.

Навън, някъде в квартала, замлъква електрическа косачка. Чак сега, когато шумът е изчезнал, съзнавам, че го е имало. Изведнъж тишината започва да набъбва и да изпълва пространството.

— Но мога да ти кажа — продължава той, — че трябва да предадеш ковчежето. Трябва! Най-добре на мен. На баща си. Или на професор Лайлуърт. Нищо няма да се случи. Няма да има порицание. Нито пък мъмрене. Никой няма да подава сигнал в полицията. Обещавам ти.

— Сигнал вече е подаден.

— Вече?

— О, да. Полицията идва вкъщи и слухти.

— Ковчежето е много ценно.

— Но аз не съм негодник.

— Нито пък те.

— Те нахлуха в апартамента ми.

— А ти открадна ковчежето.

Квит.

— Защо им даде разрешително? За разкопките? — питам.

— В интерес на истината получиха разрешение от Дирекцията за управление на културното наследство. Ние бяхме просто консултативна инстанция.

— Но защо са получили разрешение?

— Бьорн… — въздъхва. — Говорим за ОМИ. Майкъл Макмълин. Греъм Лайлуърт. Трябваше ли да откажем на най-изтъкнатите археолози в света?

— Познаваш ли добре Лайлуърт?

— Познавам го от няколко години. — Гласът му загатва нещо повече. — Изглежда сякаш провеждаш истинско разследване?

— Няма нужда да се напрягам особено много. Очевидно всички знаят нещо. Ако говоря с достатъчно много хора, може би ще мога да разбера за какво се отнася това.

Изсмива се тихичко.

— Все пак не е случайно, че думите „изследвам“ и „разследвам“ са почти идентични. С кого си говорил досега?

— Освен с всички други и с Грете.

— Тя знае какво говори!

— Какво имаш предвид?

— Тя беше активен участник в събитията в Оксфорд. В много отношения. — Поглежда ме бързо. — Участваше като гостуващ лектор и бе научен съветник на баща ти, истинския, когато той пишеше своя труд заедно с Лайлуърт и Чарлз де Уит. — Повдига рамене. Проследява с поглед една муха на тавана.

— Находката е собственост на Норвегия — казвам. — Каквото и да има в ковчежето, откъдето и да произхожда, то все пак е, и си остава находка, която принадлежи на Норвегия.

Виеста поема въздух.

— Приличаш на малък злобен териер, Бьорн. Който лае срещу булдозер. И не разбира срещу какво се бори.

— Уф…

Той се усмихва.

— Младежки гняв, оправдан от собственото си чувство за справедливост! Но не знаеш всичко.

— Във всеки случай познавам закона за културното наследство! Който забранява изнасянето от страната на норвежки археологически артефакти.

— Няма нужда да ми го споменаваш. Не знаеш ли, че участвах в обсъждането на текстовете, предшестващо изготвянето на закона от парламента? Познавам всеки параграф в детайли.

— Тогава трябва да знаеш, че онова, което се опита да извърши Лайлуърт, е в противоречие с норвежките закони.

— Не е така просто. Това, че ковчежето бе намерено тук, в страната, е случайност. То не е норвежко.

— Как ще се обосновеш?

— Не можеш ли просто да ми се довериш? И да предадеш ковчежето на баща си?

— Арнцен не ми е баща!

— На Лайлуърт тогава.

— Професор Лайлуърт е негодник!

— А аз? Аз какво съм?

— Не знам. Вече не знам какво да мисля за никого. Какво сте вие?

— Аз съм една малка част. — Виеста почуква с кокалчета по повърхността на бюрото. — Аз съм просто една част. Всички сме такива. Незначителни части.

— В коя игра?

Той си напълва чашата с коняк. Сега разбирам за първи път от всички години, през които сме работили заедно, защо толкова много от студентките му си падат по него. Оттегли ли се от лицето му отпечатъкът на суровост и умора от живота, той заприличва на някоя американска звезда от периода между двете световни войни. Силна челюст. Високи скули. Веждите се извиват като две безцветни дъги на челото. Вглежда се надълбоко в мен с тъмните си очи.

— Игра, която не е за теб и мен, Бьорн — отговаря.

Внезапното му доверие ме смущава. Преструвам се, че кашлям.

— Имам няколко въпроса — казвам.

Той мълчи, гледа ме въпросително:

— Да?

— Откъде професор Лайлуърт е научил къде да копае, за да намери октагона?

— Натъкнали са се на карта. Или на нови разкрития.

— Защо твърдеше, че търсим укрепление?

— Защото и това беше вярно. Било е издигнато около 970 година.

— Но октагонът беше онова, което търсехме?

— Да.

— И Лайлуърт е знаел, че в него е скрито ковчеже?

— Най-вероятно.

— Ти знаеше ли, че ковчежето е златно?

По реакцията му разбирам, че не е знаел.

— Какво знаеш за Рен льо Шато? — питам.

Изглежда искрено озадачен.

— Не много. Френско планинско селце, към което откриването на предполагаеми пергаменти е събудило псевдонаучен интерес.

— Значи не си чувал за никакво историческо съкровище?

Изражението му става все по-объркано и по-объркано.

— Съкровище? Имаш предвид в Рен льо Шато? Или в манастира „Верне“?

— Лайлуърт знае ли какво се намира в ковчежето?

— Само питаш ли, питаш. Но трябва да разбереш, че аз съм още по-малка част от пъзела и от останалите. Аз съм синята част, най-отгоре, вдясно. Която е там само за да допълва картината на небето. — С кикот се навежда напред през бюрото. — Бьорн! — започва ниско, но в същия момент иззвънява телефонът. Вдига слушалката с кратко „Да“. Остатъкът от разговора провежда на английски.

Не, не знае. После следват няколко „yes“ и в очите му прочитам, че едно от тези „да“ е в отговор на въпроса дали случайно не се намирам при него в момента. Затваря.

Аз ставам.

— Ще тръгваш ли вече? — пита той.

— Доколкото разбрах, ще имаш гости — отвръщам.

Той заобикаля бюрото и поставя ръка на рамото ми.

— Имай ми доверие. Предай ковчежето. Те не са мошеници. Нямат лоши намерения. Имат своите основания. Повярвай ми! Имат си причини. Тази игра не е за такива като нас.

— Такива като нас?

— Такива като нас, Бьорн.

Изпраща ме до антрето, през цялото време с ръка на рамото ми. Може би обмисля да ме задържи със сила. Но когато отблъсвам ръката му, той не се възпротивява. Остава на вратата, гледайки след мен, докато аз бързам да си тръгна.

Зад едно перде на един от прозорците на втория етаж — убеден съм, че трябва да е спалнята, жена му маха с ръка. Слизайки към Бола, си представям какво би било да ми махаше приканващо, а не за довиждане. Невинаги съм еднакво здраво стъпил на земята.