Том Егеланд
Краят на кръга (18)

4.

Полицаят е висок, слаб и изпълнен с постоянна подозрителност. Кожата му има нездрав вид, а очите му са леко изпъкнали, сякаш е бил издърпан някак прекалено бързо от дълбокото на сушата. Главоч^[1].

Когато ме погледне, мисля си, че едва ли особено много неща убягват на тези очи, дори и когато са затворени. Устните му са стегнати, властни. Но всеки път, когато казва нещо, прави го с пискливия си глас като на евнух, което обяснява защо работи в криминалния отдел, а не на улицата сред гадните бандити. Със себе си носи голямо черно дипломатическо куфарче и го следва ентусиазиран подчинен, който вече две минути седи и четка вратата ми с четчица за грим.

Когато съобщих за влизането с взлом, позволих си волността да намекна, че представлявам Университета в Осло. Както и че проникването в дома ми може да има връзка с престъпление заради предмет на културното наследство, към което вестниците със сигурност биха проявили интерес. Подобни неща обикновено помагат. Дори не бях успял да закача ветроупорното си яке, когато те позвъниха на вратата. Сякаш бяха седели в колата и бяха чакали да се обадя.

По заобиколен път, тъй като полицаят е от онзи тип ченгета, склонни прибързано да изтълкуват хипотезите ми като параноични конспиративни теории, обяснявам, че може би крадците са мислели, че хард дискът на домашния ми компютър съдържа информация за откритието на едно над 800-годишно златно ковчеже.

Полицаят подсвирва. Нещо, което е на 800 години трябва да е старо, а за него всичко старо е и скъпо, особено ако е много старо, както например на 800 години, а на всичко отгоре и златно.

— Вярно? — Той не изглежда да вярва, че говоря истината. — Можете ли да разкажете нещо повече за това ковчеже?

Бегло, тъй като не искам да разкривам прекалено много, но същевременно искам той да ми повярва, разказвам за разкопките в Йостфол. Той слуша внимателно. Изважда бланка, която попълва с химикал. Изчерпателен е. Почеркът все още би предизвикал похвала от учителката по норвежки. Една по една преминава точките в списъка си. Задава точни въпроси. Всеки път, когато ме погледне, чувствам се като списък с отговори, пълни с грешки.

— Каква роля изпълнявате вие в разкопките при манастира „Верне“? — пита.

— Инспектор съм. Разкопките се ръководят от английски професор археолог. Аз представлявам норвежките власти, отговорни за опазването на културното наследство. Знаете, формалностите са важни — добавям в опит да го спечеля на своя страна. Същевременно осъзнавам, че не съм му казвал, че разкопките се извършват в манастира „Верне“.

— Има ли някой друг, освен вас, ключ от апартамента? — пита служителят с четката за грим.

— Майка ми — отговарям и добавям наум: и доведеният ми баща.

— Вратата не е разбивана — казва той.

— Това ковчеже — изписква шефът му — ценно ли е само по себе си?

— Много.

— Къде е то в момента?

Колебая се. Полицай е, и някакъв мисловен рефлекс ме кара да кажа истината. Но нещо друго ме възпира.

— В трезора на университета — лъжа.

— Аха? — Издава долната си челюст напред и поема въздух между зъбите и горната челюст с клокочещ звук. След това издишва; мирисът на водорасли, който усещам в дъха му трябва да се дължи на някакво самовнушение.

— Кажете ми защо смятате, че именно ковчежето е причината някой да влиза с взлом в частния ви апартамент.

Прилежен полицай е. Такива могат да бъдат доста досадни. Да задават трудни въпроси. Особено ако имаш нещо, което криеш. Отдавна вече съжалявам, че извиках полицията. Сякаш могат да помогнат с нещо. Освен да ми вкиснат живота. И да ме обидят с гадните си въпроси. И да се погрижат ковчежето да попадне в ръце, в които най-малко му е мястото.

Отговарям, че взломът е мистерия за мен и питам дали не биха желали чаша кафе. Не искат.

— Има ли външни лица, които знаят за находката? — гласи следващият въпрос.

— Доколкото знам, не. Намерихме ковчежето вчера.

— И то незабавно бе заключено в университетския трезор?

Кимвам толкова незабележимо, че почти не може да се брои за лъжа.

— От вас? — пита.

Нещо ме смущава. Съобщих за влизане с взлом. Тук в апартамента. Но него го интересува единствено ковчежето.

— Не — отговарям, — не от мен.

— А от кого?

— Има ли някакво значение? Влизането с взлом беше тук. Не в трезора. Ковчежето е в безопасност.

— Ковчежето е в безопасност — повтаря той, имитирайки гласа ми така точно, че си мисля, че този човек би могъл да играе на сцена, ако правосъдието не му беше сложило своите белезници. Замислено, отнесено, пискливият полицай притиска върха на химикалката към брадичката си и с щракане вади и прибира писеца. — Ако съм разбрал правилно, вие вярвате, че взломът е свързан със златното ковчеже?

— Съществуват сили, които биха отишли далеч, за да го откраднат.

— Какви сили?

— Не знам. Международни търговци на черната борса? Колекционери? Корумпирани учени?

— Но нали няма такава опасност, щом ковчежето се намира на сигурно място в трезора на университета? — поглежда ме предизвикателно той.

— Във всеки случай няма друга логична причина някой да открадне хард диска ми — отговарям.

— Защото на диска ви е имало информация за ковчежето?

— Не! Но така трябва да са смятали те. Не виждам друго обяснение.

Продължава да щрака с химикалката.

— Какво имате предвид?

Отговарям:

— Трябва да са мислели, че ще намерят информация в компютъра ми. И трябва да са мислели, че файловете са добре скрити. Така че им е било нужно време, за да ги открият. Не мога да видя друга причина хард дискът ми да бъде откраднат.

— Защо са откраднали само него?

— Трябва да попитате самите крадци.

— Но какво е вашето предположение?

— Може би са се надявали, че няма да забележа кражбата?

— Имаше ли нещо друго на диска ви, което би представлявало интерес за крадците?

— Стиховете ми?

— Или пък снимки на сладки, голи дечица на плажа? — От гласа му капе мед.

Той е от хората, които винаги очакват най-лошото от нас, онези, които изглеждат различно. Гаден главоч! Приисква ми се да отпуша водата от блатистозеления аквариум, където без съмнение прекарва дългите си, самотни нощи.

— Мислех, че съм ви позвънил заради влизане с взлом — изричам жлъчно — и не подозирах, че ме разследват за компютърна педофилия.

— В полицията е постъпил донос за вас — казва и оставя рибешкия си поглед да почива върху лицето ми, за да изследва реакцията ми.

В първия момент съм стъписан. След това поклащам глава с недоверие.

— Някой е направил донос за мен? За мен?

— Както казах.

— За педофилия? Или разпространяване на порно?

— Не, не ме разбрахте правилно — пояснява. — За кражбата на златното ковчеже.

На вратата се звъни. Настоятелно. Сякаш някой иска да набута палеца си, заедно с бутона на звънеца през стената. Бързо се споглеждаме. Аз отивам и отварям.

Навън в коридора е професор Греъм Лайлуърт. Заедно с моя стар, следващ ме приятел Кинг Конг.

Отначало мълчат. Само се взират свирепо в мен.

— Хуй сплескан! Къде е? — избухва професор Лайлуърт.

Не е въпрос. Заповед е.

— Заповядайте, заповядайте! Моля, не стойте отвън на студа!

Колебаещи се пред престорената ми отзивчивост, те влизат в антрето. Лайлуърт напред, Кинг Конг още по-нерешителен, сякаш очаква следващата заповед на професора. Която най-вероятно би била да ми счупи пръстите и да ми вади ноктите един по един, докато не им дам ковчежето.

Тогава те виждат двамата полицаи.

— Чичко полицай! — казвам мило и превеждам: — Uncle police! — Симултантният преводач Бьорн.

Полицаите ги разучават безразлично. Докато не им съобщавам кой е Лайлуърт.

— Значи вие сте професор Греъм Лайлуърт — казва пискливецът на безупречен английски и протяга ръка. — Удоволствие е да се запозная с вас.

— My pleasure — отвръща Лайлуърт и му стисва ръката.

Опитвам се да не зяпна с отворена уста, но не знам дали успявам.

— Стигнахте ли донякъде с него? — пита професор Лайлуърт.

Полицаят поглежда ту него, ту мен и после обратно.

— Той твърди, че ковчежето се намира в трезор в университета.

Професор Лайлуърт сбърчва чело.

— Наистина, така ли твърди?

— Какво става тук? — питам, въпреки че отговорът ми е ясен.

— Ти си откраднал ковчежето — казва професорът.

— Чуйте! — обръщам се към полицая. — Те искаха да го изнесат извън страната! Без разрешение. Планираха да го откраднат!

Настава кратка тишина.

— Доколкото разбирам — започва бавно полицаят, — професор Лайлуърт е ръководителят на разкопките в манастира „Верне“?

— Да.

— Няма ли да е странно той самият да открадне онова, което е открил?

— Точно това е…

— Чакайте! — Полицаят изважда един от документите, копие на който бях видял у Каспър. — Това е разрешението на Дирекцията за управление на културното наследство…

— Вие не разбирате! — прекъсвам го. — Ние търсехме овално укрепление. Прочетете молбата! Искали са разрешение да търсят укрепление. Никога не споменаха, че целта е била златно ковчеже!

Полицаят поклаща глава.

— Значи археолозите знаят предварително какво търсят и какво ще открият?

— Не! Не точно! Но през цялото време професорът всъщност е търсел ковчежето! През цялото време! Златното ковчеже! Укреплението е било за камуфлаж! Искал е да открие ковчежето и да го изнесе извън страната! Не разбирате ли? Укреплението е било за прикритие!

Полицаят не отговаря. Лайлуърт не се опитва да протестира. Тишината е въздействаща. И сам долавям истеричните нотки в думите ми.

— Господа — казва Лайлуърт с най-милия си и авторитетен професорски глас, — извинете ме, но мога ли да поговоря с вас насаме?

Той завежда двамата полицаи в кухнята. Виждам през стъклената врата, че им подава визитната си картичка. Съвсем мъничка е, но дългата скоропоговорка от академични титли тежи цял тон в ръцете на полицая.

Лайлуърт обяснява нещо. Полицаите слушат с благоговение. Пискливецът поглежда към мен с рибешките си очи. Устата му се отваря и затваря безшумно.

Не след дълго излизат. Лайлуърт дава знак на Кинг Конг, който се тътри след него, сякаш примамен с връзка банани.

— Бих настоявал за обиск — казва ми професорът, — но едва ли си толкова неблагоразумен, че да оставиш ковчежето в апартамента си.

— Сигурен си, само защото хората ти щяха да го намерят, докато са претърсвали — отговарям.

— Значи признавате, че ковчежето е във вас? — пита полицаят.

— Не признавам каквото и да било — отвръщам.

— Ще се свържем с вас — казва Лайлуърт, без да разбера дали думите му са насочени към мен или към полицаите, и излиза, вземайки си Кинг Конг.

— Добре, добре, добре — повтаря пискливецът и прибира бланката в куфарчето си.

— Какво каза професорът? — питам аз.

Той само ме поглежда. Сякаш съм някой нескопосник, който има проблеми. Което донякъде си е така.

Излизат в антрето.

— Белтьо — подхваща той и прочиства гърлото си, — полицията има пълно основание да смята, че ковчежето се намира у вас.

— Това въпрос ли е? Или обвинение?

— Бих ви посъветвал да ни сътрудничите.

— Правя необходимото, за да спася ковчежето от мошеници, които искат да го откраднат — казвам.

Няколко секунди той обмисля отговора ми.

— Какво следва сега? — питам.

— Заради специалния характер на случая трябва да се допитам до началниците си, преди да продължим с разследването и евентуално да повдигнем обвинение.

— А относно влизането с взлом?

— Ако изобщо е имало влизане с взлом.

— Случаят е прекратен поради липса на доказателства, нали? — предполагам.

— Ще се свържем с вас. — Звучи като някоя стандартна реплика, която курсантите упражняват пред огледалото в класната стая на полицейската академия. Лъжа, толкова разпространена и прозрачна, че едва ли би могла да се брои толкова за лъжа, колкото за фраза в духа на: „Ще се обадя тези дни“ или „Наистина трябва да се видим“.

Отварям им вратата и оставам там, докато асансьорът не тръгва надолу. От балкона ги проследявам с поглед как вървят към колата си. От апартамента на Рогерн отдолу се носи тътнещ басов ритъм.

За да бъде едно престъпление такова, изисква се нарушение на закона, жертва. В този случай липсва и едното, и другото.

Хванат съм в капан от противоречия. Опитвам се да предотвратя престъпление, което, както от гледна точка на наказателното право, така и практически погледнато, не е извършено. Престъпление, при което няма жертва. Престъпление, което, ако трябва да съм честен, не би навредило на никого. Единственото, което оправдава намесата ми, е Законът за културното наследство. Техническа подробност, сбор дремещи параграфи. Ковчежето не е ничие притежание. Лежало е в земята в продължение на 800 години, подобно на неоткрит диамант, дълбоко вътре в цепнатината на някоя скала, подобно на скрита златна жилка. Можеше да лежи там още 800 години, ако професор Лайлуърт не беше знаел къде да копае.

Иронията всъщност се крие в това, че аз съм този, който нарушава закона.