Том Егеланд
Краят на кръга (17)

3.

Някои жени притежават излъчване, което действа директно върху хипофизата ми.

Тя е висока, с червеникава коса, зелени очи, тънки устни, намек за лунички. Полата й се поклаща около дългите крака, широк сребърен колан пристяга талията. Зад памучната блуза прозира тежестта на гърдите.

Бях влюбен в нея две години. Надявам се тя да не знае за това, но подозирам, че е точно така. Сега стои пред мен в рамката на вратата със същата крива усмивка, с която някога ме омагьоса. Казва се Кристин. Съпругата на Каспър. Ако човек не я познава, би предположил, че се занимава с текстилно изкуство или е актов модел, или може би играе на трапец в някой пътуващ цирк. Но Кристин е икономист. Началник-отдел в Централното статистическо бюро. Докато учехме в Блиндерн, Кристин и Каспър живееха в колективен апартамент на „Маридалсвайен“. Голяма забава. Джаз и блус рок. През уикендите — денонощен купон.

Колективността не е за мен. Насилената сплотеност. Мрънкането. Купчината ботуши и обувки в антрето. Чуждото влажно бельо на простора в пералното помещение. Препирните. Дългите следобеди в общите стаи, докато слънчевите лъчи влизат през прозорците. Винаги някой следи какво правиш. Дебне, когато ходиш до тоалетната. Иска да обсъди книга или филм с теб или му се играят карти, или те праща по дяволите, когато го помолиш за един свит фас. Някой, който внимава кога е твоят ред да измиеш чиниите. Нечетливите подписи в списъка до кухненската мивка. Събранията, съпричастността, солидарността, търканията, еротиката, гласуванията, самокритиката. Не са за мен.

Един уикенд, когато пренощувах в спалнята им, Каспър и Кристин се любиха тихо на дюшека на пода до мен. Беше рано сутринта. Стаята беше изпълнена с мека светлина. Правех се, че спя. Те се правеха, че вярват, че спя. Помня приглушените й стонове, движещите се тела, Каспър, дишащ тежко през носа си, звуците, мириса. На сутринта всички се преструвахме, че нищо не е станало.

Те бяха анархисти. Никога не успях да разбера техния бунт. Сега ангажираността им е охладняла. Станали са социалдемократи. Единственото, което разграничава Кристин и Каспър от масите, е една имуществена причудливост, останала от времената на колективното жилище: нямат телевизор. И не искат да имат. Въпрос на принцип е. Аз естествено мога единствено да им се възхищавам.

— Бьорн! — извиква Кристин възторжено и ме издърпва в антрето, докато, усмихвайки се, ме изучава от глава до пети. — Не си се променил изобщо! — казва.

Прегръщаме се. Дълго. Аз също не мисля, че тя се е променила особено. И си спомням внезапно, защо бях влюбен в нея.

На масата в трапезарията Каспър е разпрострял копия на документите, касаещи разкопките в манастира „Верне“. Купчини писма, документи, таблици, схеми, карти; всичките украсени с онази бъркотия от печати и входящи номера, която всяка бюрокрация представя, с цел да оправдае своето съществуване. Има молби и отговори, описания и пояснения, всичко в една блажена смесица от английски и норвежки.

— Чувствах се като един трехолт^[1], докато правех копията — промърморва нервно Каспър.

Не съм сигурен дали се шегува. Но не мисля, че е така. С годините е станал толкова съвестен. Държавата влияе така на лоялните служители. Започват да се чувстват едно цяло със системата. Сякаш системата — това са самите те. Което не е толкова далеч от истината.

Около нас Кристин се носи като енергична фея. Запалва хиляда малки свещи, които придават на апартамента атмосферата на някой скрит планински манастир в Древна Гърция. Сипва чай в огромни керамични чаши. Постоянно поглежда към мен. Бързи, напрегнати погледи, по които си личи, че очаква от мен да кажа нещо, което да разсее напрежението. Но аз нямам такова намерение. Изпекла е сладки и гофрети. Вътре, дълбоко в нея — зад началника на отдел, зад сексапилната феминистка, зад учения икономист, зад бунтарката, зад красивата изискана фасада, се крие грижовната жена, която мисли за всички.

Издърпвам произволен лист, подписан Каспър Скот. Чета под логото на Дирекцията за управление на културното наследство и националния герб:

„По силата на «Закона за културното наследство» от 9 юни 1978 г., последни поправки от 3 юли 1992 г., на Общността за международни изследвания (ОМИ) с председател Майкъл Макмълин (по-долу наричан «поръчител») се дава разрешение за започване на теренни археологически проучвания под ръководството на професор Греъм Лайлуърт в дефинирания район (НГО/карта, номер 1306/123/003). Плановете попадат под юрисдикцията на властите за опазване на културното наследство и поръчителят се задължава да съблюдава предписанията на упълномощения от компетентните власти местен представител — археолог (инспектор). Търсенето на укрепление попада в спектъра на дейност на Дирекцията за управление на културното наследство (вж Наредба за разпределението на научната работа), но тъй като работата има по-далечна крайна цел, местният клон на археологическия музей (при Отдела за старини, Осло) също получава юрисдикция.“

Някога Каспър пишеше поезия. През 1986 г. публикуваха негово стихотворение в съботния брой на „Дагбладе“. Дълго той мечтаеше да стане писател. Може би можеше да постигне нещо. Странно какво могат да направят обществените институции със способността ти да формулираш това, което те заобикаля.

Има и други документи — относно целите на разкопките, за това как следва да се описват и излагат евентуалните находки, с условията за публикуване на резултатите. Прочитам, че на професор Греъм Лайлуърт — „renowned professor of archaeology, author of numerous text books and scientific papers published by universities worldwide“ — е възложена ролята на научен ръководител на разкопките. Чета за вероятността да бъде намерено укрепление с прилежащите му казарми. Прочитам одобрението от професор Арнцен върху повечето документи, включително и за моята компетентност като инспектор и регистрирам печата и нечетливия подпис на ръководителя на института, директор Франк Виеста.

Оставям всички копия на масата и заключавам:

— Камуфлаж!

— На какво? — пита Кристин.

Познавам Каспър достатъчно добре, за да знам, че й е разказал всичко, а познавам и Кристин, за да съм убеден, че умира от любопитство.

— Знаели са, че никога няма да открием никакво укрепление — казвам.

— Тъй като не са търсили укрепление — суфлира Каспър.

— Именно! Търсили са нещо много по-голямо.

Кристин поглежда Каспър със своя тревожен, питащ поглед: „Може ли да е от нервите?“.

— По-голямо от едно укрепление? — пита той.

Намигвам на Кристин с най-закачливата си усмивка, която казва: „Абсолютно съм наред“.

— По-важно от укрепление — пояснявам на Каспър.

Кристин се обръща за един сладкиш и вниманието ми бива отвлечено от начина, по който блузата й се изпъва по тялото, така че зърната на гърдите се очертават през материята. Каспър проследява погледа ми и аз се изчервявам силно.

— Каква е ролята на тези англичани? — пита Кристин и добавя бързо: — Но, Бьорн, горещо ли ти е?

— Те, естествено, са знаели — отговаря Каспър, — че ковчежето е там. Лайлуърт. Макмълин. ОМИ. Защо иначе биха подали молба да разкопаят полето?

— Точно! Отлично са знаели, че ковчежето… — започвам, преди думите му да са активирали алармата.

Прелиствам назад, докато намирам отново писмото, което току-що съм чел. Отново същото име. Черно на бяло. Майкъл Макмълин. Разпознавам го по двете „М“. Макмълин е човекът, който Грете ме помоли да намеря в Лондон. Научният съветник, на когото Лайлуърт, Де Уит и татко благодарят в своя труд. Светът е пълен със съвпадения.

Заковавам показалец в листа хартия.

— Hallo! Знаеш ли кой е този мъж? Майкъл Макмълин?

— Председателят на ОМИ — изрича Каспър въпросително.

— … както и научен съветник на баща ми и Греъм Лайлуърт в Оксфорд през хиляда деветстотин седемдесет и трета година! — разказвам им за монографията и посвещението.

— Наистина? — възкликва Каспър. — Имам още нещо за него! Погледни какво намерих, докато тършувах из архивите ни днес.

Той отваря куфарчето си и измъква норвежко списание за археология, номер 4 от 1982 година. Отваря на 16 страница, на статия, посветена на интердисциплинарен симпозиум за научното сътрудничество между страните. Домакин на симпозиума от норвежка страна е Институтът за археология. Но самият симпозиум е финансиран от ОМИ. С жълт маркер Каспър е отбелязал три имена: на лекторите Греъм Лайлуърт и Трюгве Арнцен, както и на произнеслия встъпителната реч Майкъл Макмълин.

— Добри стари приятелчета — отбелязва Каспър.

— Нещо се е случило в Оксфорд през 1973 година — произнасям аз замислено.

— Лайлуърт и баща ти трябва да са се натъкнали на нещо голямо.

— Все пак трудът им се отнася за съкровища и митове. Трябва да са направили едно или друго откритие. Заедно с Де Уит, който и да е той.

— Откритие, довело ги до манастира „Верне“ — казва Каспър с далечен глас.

— След двадесет и пет години.

— Значи трябва да е било нещо повече от острие на стрела — намесва се Кристин.

Дори и след десет години като съпруга на Каспър, тя все още има една някак опростена представа за силите, които движат археолозите.

— Чувал ли си мита за октагона? — питам Каспър.

Той се разравя в паметта си.

— Има ли нещо общо с хоспиталиерите? Които скрили някаква реликва в осмоъгълен храм? Чел съм някъде нещо подобно.

Не е необходимо много, за да бъде наранена гладката повърхност на собствената ми представа за себе си. И Каспър знае за мита за октагона. Чувството ме потиска. Аз бях инспектор при разкопките. Трябваше да проумея важността на случилото се още когато Ирене откри основите на храма. Но дотогава изобщо не бях чувал за октагона.

— Именно в октагон открихме ковчежето — казвам.

— Шегуваш ли се? — Каспър задържа погледа ми. — Октагон? В манастира „Верне“? — Остава така, клатейки глава и гледайки в празното пространство.

— В такъв случай трябва да си чувал и за слуховете около Рен льо Шато — питам аз.

Той сбърчва чело.

— Честно казано, не съм сигурен. Това ли беше мястото, където са открили някакви пергаменти при реставрирането на църквата?

Въздъхвам.

— Защо аз съм единственият, отсъствал от интересните лекции?

Каспър се засмива.

— Може би, защото беше зает да тичаш след професорките?

Страните ми се обливат в руменина. Кристин поглежда Каспър укорително. Аз, естествено, разбирам какво иска да каже.

— Какво знаеш за ОМИ? — питам и се опитвам да скрия изчервените си страни с ръце.

— Не много. Започнах да ги проверявам, докато обработвахме молбата им. Организация със седалище в Лондон. Имат връзка с Кралското географско дружество и Националното географско дружество и други подобни. Както и с всички университети и научни среди по света. Финансират интересни проекти по цялото земно кълбо. С идеална цел.

— Идеална цел? Ха? — Кристин се смее. — В изследователската работа няма добри феи.

Разказвам им за Q. И за Евангелието от Тома.

След това си говорим най-вече за миналото. За нас самите. Дори и за специалисти теориите ми могат да се окажат в повече. Оставям ги, когато Кристин се захваща с вечерята. Дроб в сметанов сос. Добър апетит!