Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бьорн Белтьо (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sirkelens Ende, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми(2014)
Форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Том Егеланд. Краят на кръга

Норвежка. Първо издание

ИК „Персей“, София, 2009

Технически редактор: Йордан Янчев

Редактор: Петър Величков

Коректор: Елена Спасова

ISBN: 978-954-942-085-2

История

  1. —Добавяне

10.

— И все още си вегетарианец? — пита Каспър Скот.

Той е необикновено красив мъж. Вярно е, че моето собствено отражение в огледалото оставя в мен едно трайно и, обективно погледнато, доста заслужено чувство за непълноценност, но външният вид на Каспър е така ослепителен, че го прави почти женствен. Погледите на жените в столовата на Дирекцията за управление на културното наследство се лепят по него гальовно и търсещо. Той си дава вид, че не ги забелязва. Но аз знам, че събира това внимание в един голям контейнер, който държи под ръка за мрачни дни.

Бяхме приятели през студентските години. С месеци сме делили една палатка по време на разкопки къде ли не в страната. Когато му се обадих, минаха няколко минути в несигурност, преди да открием стария тон.

Сега седим в столовата, мъчейки се да се държим сякаш всичко е както преди. Ухае на кафе и виенски кифлички, и на кюфтета с лук.

Каспър е роден за археолог. Навярно звучи странно. Той може да постави даден малък предмет, който сам по себе си изглежда маловажен, в далеч по-голям контекст. По време на разкопките при Ларьой именно незначителните останки от ключове и цилиндрична кутийка за игли за шиене му показаха, че най-накрая сме открили изчезналото имение на вожда Халстайн. В един викингски гроб се натъкнахме на съвсем малка сребърна кама, за чието предназначение не се досещахме (играчка, украшение, символично оръжие?), преди Каспър сухо да констатира, че е за чистене на уши.

Той може да чете по даден терен, така както ние другите четем книга. Притежава удивителната способност да различава естествените форми на терена от онези, обрасли с растения, но все пак създадени от човешка ръка. Той бе ръководител на двете групи изследователи, открили останки от поселища на около 11 000 години от късния ледников период в Рогалан и Финмарк. Откритията показаха, че ловци на елени от района около Северно море или номади от Кола може да са били първите, достигнали до разтопения норвежки бряг.

Но Каспър се умори от живота на археологическия терен и от многобройните седмици и месеци далеч от Кристин. Омръзна му жарещото слънце и внезапно появяващите се дъждовни облаци, превръщащи работното ни място в кална яма. Стана бюрократ. През последните години работи в археологическата секция на Дирекцията за управление на културното наследство.

Засрамен, съзнавам, че това е причината, и то единствената, да се свържа с него.

Моля го да разкаже как се е стигнало до разкопките.

Той сръбва от кафето и прави гримаса:

— Странно е, че питаш — казва. — Все се чудя какво точно се случи.

Изваждам пакетчето чай от изпускащата пара чаша и го гледам напрегнато.

— Започна се с няколко телефонни разговора до директор Лолан — започва той. — Първо Арнцен, после директор Виеста.

— И двамата ли му се обаждаха?

— Точно така. Обаждаха се, така да се каже, от името на британска организация — ОМИ. Изследователска институция с идеална цел в Лондон. Според ОМИ, в границите на манастира „Верне“ се намирали останките на укрепление. Представяш ли си? Укрепление! Никога не съм чувал и най-малкото загатване, че някой би могъл да е построил подобно укрепление при манастира „Верне“. Искаха да знаят дали сме склонни да разрешим на професор Греъм Лайлуърт да проведе разкопки на мястото.

— И вие, разбира се, счетохте, че всичко е наред?

— Наред, не! Все пак ме познаваш. Нищо не си пасваше.

— Напълно те разбирам.

— Нали? Укрепление? Там? Можеш да си сигурен, че имах някой и друг въпрос. Какво, за бога, ги кара да мислят, че там може да има укрепление? И какъв интерес има някаква британска организация към подобен норвежки паметник? Кой щеше да финансира тази забава? Защо бързаха толкова? Какво щяха да правят, ако открият нещо?

— Може би щяха да го вземат със себе си.

Каспър се усмихва:

— Би било напълно в стила на Греъм Лайлуърт.

— Разбра ли нещо друго впоследствие?

— Абсолютно нищо. Не получих никакъв отговор. Само повдигнати вежди и въздишки, защото упорствах. Институтът смята Лайлуърт за божество, дявол да го вземе. По-младите служители вярват, че той е открил археологията. Добре, вярно е, че е отговорен за някои достойни за внимание открития и е написал няколко важни учебника. И все пак си мисля редно ли е да позволим на надутия културен империалист Греъм Лайлуърт да нахлуе тук със своите полкове и изкопни машини? Така че, казах си „Пфу“ и забравих за цялата история. Докато след няколко седмици не дойде официалната молба.

— Молба? Не съм виждал такава.

— Изрядно изготвена. Карти и печати, и красиви подписи. В секцията настана вълнение. След не повече от около десетина минути бях повикан при Сигюр Лолан. Защо съм бил така негативно настроен? Не съм ли виждал преимуществата от подобно международно археологическо сътрудничество? Знаеш, че Сигюр умее да постига своето. „Решението е твое“, му казах. Но за него бе дяволски важно всички да го подкрепят. И именно аз да подпиша одобрението. Не ме питай защо!

— Може би защото си бил най-критичният?

— За това не съм мислил. Но ако е имало нещо, което се искали да покрият, това беше умен ход.

— Спомняш ли си някакви имена?

— Професор Лайлуърт беше научен ръководител. Но възложителят беше ОМИ от Лондон. Общност за международни изследвания. Председателят на организацията е посочен като поръчител. Мисля, че за бюджета бяха отделени пет-шест милиона крони. За да намерят едно укрепление! В норвежко царевично поле! Боже милостиви!

— Знаеш ли как се появих аз в картинката?

— Като инспектор? Не ме питай! Ние не можехме да си позволим да се разделим с още хора. По този въпрос бях твърд. Мисля, че Арнцен беше този, който те избра.

— Но защо точно мен?

— Защото си добър в работата си.

Първо се усмихвам. След това разказвам на Каспър за разкопките. И за изненадващото откритие. Разказвам му за държанието на професор Лайлуърт и Арнцен. И за своите подозрения. Но не споменавам, че ковчежето в момента е именно в мен.

Когато разказът ми приключва, Каспър се смее тихо и клати примирено глава.

— Каква бъркотия! Имах чувството, че има нещо, което не пасва.

Млада жена, която минава покрай масата — спомням си я бегло от разкопки преди няколко години, усмихва ми се, показвайки, че тя също ме помни, отронва гальовно „Ранен обяд днес?“ на Каспър.

Той се привежда към мен и снишава глас:

— Знаеш ли, ще проверя тук-там и ще видя какво мога да открия. Не можеш ли да наминеш у нас тази вечер. Така ще помислим заедно. Малко по-удобно е, отколкото тук. Освен това отдавна не сме се виждали! Кристин ще е очарована да те види отново.

— С удоволствие — казвам. Самата мисъл за Кристин кара пулса ми да замре.

— И знаеш ли, ако бях на твое място, щях да поговоря с Грете. Тя знае всичко за онези момчета там.

— Грете?

— Грете! Не казвай, че не си спомняш за Грете!

Изчервявам се. Не съм я забравил.