Том Егеланд
Краят на кръга (10)

8.

Мама притежава качеството винаги да звучи в добро настроение и будна. Дори и да позвъниш в 3:30 часа през нощта.

Часът е 3:30 през нощта.

Набрал съм телефона на мама. Обажда се професорът. Гласът му идва от дълбините на съня. Неясен. Сърдит. В това отношение, в него има нещо човешко.

— Бьорн е.

— Какво! — излайва. Не е разбрал.

— Мога ли да говоря с мама!

Той мисли, че е моят полубрат. Стефен. Който никога не е вкъщи нощем. И който винаги успява да намери някое момиче, което не издържа самотата под завивките.

С едно изгрухтяване професорът й подава тежката мраморна слушалка. Чува се как чаршафите шумолят, докато мама и професорът се изправят в леглото.

— Стефен? Има ли нещо?

Гласът на мама. Не можеш да го сбъркаш. Все едно е лежала будна и нагласена и е чакала телефонът да звънне. В червената си бална рокля. С бавносъхнещ лак, спирала и току-що оформена със сешоара прическа. С бродерия в скута и с малката си чашка на ръка разстояние.

— Аз съм — казвам.

— Лилебьорн? — Нотка на паника. — Случило ли се е нещо?

— Аз… Съжалявам, че ви събудих.

— Какво е станало?

— Мамо… нищо. Аз…

Диша тежко в слушалката. Мама винаги си представя най-лошото. Автомобилни катастрофи. Пожари. Въоръжени психопати. Мисли, че се обаждам от интензивното в болницата „Улевол“. Че всеки момент ще ме сложат на операционната маса. Лекарите са ми разрешили един разговор. В случай, че операцията се окаже неуспешна. Шансовете за което са големи.

— Уфф, мамо, не знам защо се обадих.

Представям си ги. Мама, изплашена и неспокойна в красивата си нощница. Професорът, доволно кисел в раираната си пижама. Набразденото лице — в сиви петна от наболата брада. Полулегнали, полуседнали в леглото. Гърбовете почиват върху мека купчина възглавници в копринени калъфки с ръчно бродирани монограми. На нощното шкафче свети лампа с пискюли на лампиона.

— Но, Лилебьорн, трябва да ми разкажеш какво има!

Тя все още е убедена, че се е случило нещо ужасно.

— Нищо страшно, мамо.

— Вкъщи ли си?

Мога да проследя нейния поток на мисли. Може би лежа в собствената си повърня. В някой мизерен хотел. Може да съм погълнал петдесет рохипнола^[1] и тридесет валиума с литър денатуриран технически спирт. И в момента да седя и да си играя със запалката Bic.

— Да, мамо, вкъщи съм.

Не биваше да звъня. Сякаш нещо ме накара да го направя. Невинаги съм на себе си. Когато се събудя посред нощ, лошите мисли стържат по нервите ми. Все едно имаш зъбобол и възпалени сливици. През нощта всичко става по-зле. Но не бива да тормозя мама. Не и в 3:30 часа през нощта. Можех да взема един валиум. Вместо това набрах номера на мама. Все едно някога съм намирал утеха в това.

— Просто лежах. И мислех. И ми се прииска да чуя гласа ти. Нищо повече.

— Сигурен ли си, Лилебьорн.

Зад думите й долавям нотка на раздразнение. Призори е, въпреки всичко. Те са спели. Можех да почакам до сутринта. Ако всичко, което съм искал, е било да чуя гласа й.

— Съжалявам, че ви събудих — казвам.

Объркана е. Нямам навика да звъня посред нощ. Трябва да се е случило нещо. Нещо, което не искам да кажа.

— Скъпи, искаш ли да дойда?

— Исках само… да поговоря… с някого.

Отново чувам дишането й. Забързаните вдишвания изпълват слушалката. Като неприлично обаждане от непознат.

— Сега? — пита провлечено. Не би стигнала по-далеч в критиката си от това да намекне за часа.

— Лежах буден. И мислех. За утре. И затова ми се прииска да поговоря с теб.

Чакам осъзнаването на значението на утрешния ден да я връхлети като леденостуден полярен вятър.

— Защото е четвъртък? — пита тя.

Не е разбрала. Или се прави на глупава.

На заден план професорът изгрухтява.

Не знам почти нищо за детството на мама. Никога не е искала да говори за това. Но не е трудно да отгатнеш, защо татко се е влюбил в нея. Тя не е била като другите момичета в гимназията. Около нея е имало нещо дръзко и мистично. Ухажвал я е през всички години, докато са ходели на училище. Най-накрая тя се предала. На снимките й като абитуриентка може да се види как коремът издува дрехите.

В полумрака мама все още може да ти се стори абитуриентка. Красива е като кралица на елфите, танцуваща на лунна светлина.

Понякога се чудя как й се е отразил начинът, по който е израснала. Преди войната баба и дядо живеели на север, в къща с дантелени пердета и мушама, и стени, през които е профучавал северозападният вятър. Къщата не била голяма. Виждал съм снимка. Намирала се е на един нос. Кухня, където през нощта пикаели в коритото за отходната вода, всекидневна и спалня на тавана. И външна тоалетна. Винаги било чисто и подредено. Немците запалили къщата. Баба и дядо взели със себе си един фотоалбум и малко дрехи. Баба живяла за кратко в Северна Швеция, докато дядо построи нова къща на носа при фиорда. Обаче вече никога не било същото. Скоро се родила мама. Но не помогнало. Войната била направила нещо с дядо. В Осло се настанили в къщата на брата на баба. Но на никого не били от полза един рибар със слаби нерви или жена, която можела да изкорми треска за седем секунди и да лекува възпаления с билки, а през останалото време да разговаря с мъртвите, когато падне мракът.

До всеки крайъгълен камък в техния живот чакало по едно „но“.

Дядо бил намерен, носен от морето, когато мама е била на четири. Разследването било повърхностно, случаят бил скоро приключен. Баба получила работа като икономка в едно изтъкнато семейство в Грефсен. Мълчалива и потисната, тя изпълнявала своите задължения. Само онези, загледали се за по-дълго в погледа й, откривали твърдото достойнство, което живеело в нея.

Тя никога не си намерила нов мъж. Почитала петте фотографии на дядо като икони. В скрина пазела риза, която не била успяла да изпере, преди той да умре. Била на лекета и от нея се носела остра миризма на пот и рибешки вътрешности. В нея тя била съхранила дядо.

Мама не бе толкова предана.

Когато татко умря, тя го заличи от своите спомени. Изтри го от живота си. Finito. The end. Махна снимките му. Изгори писмата. Раздаде дрехите. Той се превърна в митичен образ. Някой, за когото никога не говорехме. Който никога не бе съществувал. Къщата бе почистена изцяло от спомените за татко.

Накрая останах само аз.

 

 

Първата вечер, в която мама позволи на професора да пренощува в къщата — беше петък и беше късно — аз се заключих в стаята си. За да затворя смеха и дрънченето навън. Когато мама дойде, за да ми пожелае „Лека нощ“, престорих се на заспал.

През нощта, когато се чу скърцане по стълбите, аз изпълзях на верандата. Така че окото ми вече светеше в процепа между пердетата, когато мама и професорът се промъкнаха в спалнята. И заключиха вратата. И хвърлиха дрехите си на пода.

В ъгъла, неподвижен, невидим, стоеше татко.

Бяха пили. Професорът бе в игриво настроение. Мама се опита да го накара да бъде по-тих.

Сърцето ми се бореше като затворено животно: в ужас и скрито очакване.

Седмици наред след това я наказвах с мълчанието си.

След това дойдоха други игри…

 

 

Половин година след като татко умря, мама се омъжи за професора. Колега на татко и най-добрият му приятел. Простете, ако усмивката ми изглежда някак насилена.

В годината, в която се роди доведеният ми брат, мама и професорът продадоха къщата. Аз не се преместих заедно с тях. Когато казах на мама, че искам да си наема квартира, тя сякаш въздъхна с облекчение, като след дълго пътуване, за което е приятно да си спомняш, и сложи ново начало на живота си.