Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (7)

6.

Осъзна, че е изтикана извън пазара. Нямаше ги купищата стока и пазарящите се хора. За миг се оказа сред един съвсем различен свят — свят с рушащи се стени, сгърчени фигури сред вихрушките прах; свят на странна тишина, в който шумът от тълпите бе заглушен напълно от дебелите стени на гробниците, а светлината бе сведена до пробягващи сенки. Обзе я силен страх.

Застана неподвижно, после бавно се завъртя и се опита да се ориентира. Пред нея се издигаше висока стена от изпечени от кал и слама тухли, някои от тях липсваха и дупките зееха като щърбави зъби. Отляво имаше бледозелена постройка с полегат покрив, а отдясно проход, толкова тесен, че човек можеше да се промуши само с рамото напред. Зад нея беше пътят, който водеше към улицата, откъдето беше избутана.

Фин пое по обратния път. Знаеше, че Хилтс се бе запътил към откритото пространство с военните стоки. Ако побързаше, най-вероятно щеше да го настигне. Тя се затича натам, но изведнъж се закова на място. Пред нея се бе изпречил мъж с бяла джелабиа и тъмно раирано сако. Беше бос, с хлабав мърляв тюрбан.

Изглеждаше около четирийсетгодишен, с посивели брада и мустаци, прегърбен и с широк гръден кош. Очите му бяха жълто-зелени с хлътнали орбити под рунтавите вежди, а носът му бе голям — сплескан и изкривен, очевидно от предишни счупвания. Както всичко останало в Града на мъртвите и той бе покрит с тънък слой прах.

В грамадната си длан държеше огромен ятаган, покрит с ръжда, чието острие блестеше от скорошното наточване. Той го вдигна и отвори широко уста. Чу се само гъргорещ, ръмжащ звук и Фин видя, че в черната паст липсваше езикът.

Фин застина за миг като хипнотизирана. Почувства, че я напушва смях, породен от паниката, и си спомни за онази сцена във филма за Индиана Джоунс, където Харисън Форд застана на пътя на гигант с меч. Беше абсурдно, но ужасяващо реално. Тя не беше Индиана Джоунс и не разполагаше с голям пистолет, за да застреля гротескното същество, размахало острие към нея. Мъжът изгрухтя повторно и се затича към нея. Фин се завъртя на пети и побягна. Втурна се в обратна на тясната алея посока, сви инстинктивно наляво покрай порутената тухлена стена, после надясно и продължи да бяга, а току зад нея се чуваше шляпането на босите нозе на преследвача. Тя огледа светкавично пътя пред себе си. Намираше се на голо място, оградено от стените на големи каменни мавзолеи с решетки по вратите и прозорците — предпазна мярка срещу нежелани посетители.

На площадчето имаше и десетина каменни плочи, които маркираха бедняшките гробове. Върху едната бе запален огън за готвене, а от гредите висеше гърне, закачено на метална кука. Фин изтича до средата на празния двор, скочи на една плоча и се обърна към огъня.

Полуизвърната, грабна стоманеното гърне за дръжката, после зарита горещите въглени и ги разпиля навсякъде върху плочата. Изля гърнето с вряло кохари върху лицето на огромния мъж и сместа от разварен ориз и леща го ослепи.

Той изкрещя и със свободната си ръка се опита да махне парещата каша от лицето си. Скочи на плочата в момента, в който Фин се подхлъзна и се търкулна от другата страна в прахта. Мъжът вдигна ятагана и пристъпи към нея, но попадна върху нажежените до бяло въглени, нададе вой и отскочи назад право в останките от огъня. Фин се изправи на крака и хукна да бяга, без да смее да се обърне, за да види доколко беше пострадал мъжът.

Мушна се в тесния процеп между два мавзолея и излезе на тясна алея. Точно пред нея се изпречи отворена врата — прохладно тъмно убежище. Втурна се в скромното вечно жилище. Върху голия пръстен под, наполовина покрит с прах и мръсотия, в стройна редица бяха положени три скелета, обърнати в една посока, вероятно на изток, макар че Фин вече беше изгубила представа за посоките.

Личеше си, че гробницата е била посещавана наскоро. Някой беше копал с лопата. Но не ставаше дума за археологически разкопки. Скелетите бяха изровени, защото живите са искали да се нанесат в едностайната груба постройка.

В другия край на помещението имаше втори вход. Фин прекрачи скелетите на пода и излезе на просторно място, оградено от двете страни от трийсетина гроба в редици и висока стена на сграда, която й заприлича на джамия в долния край. Наоколо бяха разхвърляни кирки и чукове, купища натрошен мрамор и гранитни плочи — осквернителите на гробове крадяха самите гробове; наследниците на строителите на Саладин^[1] оголваха пирамидите от гладката им облицовка, за да си набавят строителен материал.

Тя се спря пред гробницата и се заслуша, като се опита да успокои дишането си и блъскащото се в гърдите й сърце. Струваше й се, че въоръженият мъж без език вече не е по петите й. Ако грешеше, той би трябвало да е много тих. Въпросът обаче беше защо я преследваше. Да, жена на необичайно място, сама при това, но освен ако лудият с ятагана просто не бродеше из Града на мъртвите в търсене на изпаднали в беда девойки, той я преследваше заради нещо.

Изобщо не можеше да се сети каква би могла да е причината. Скорошните й подвизи в сенчестия свят на откраднати произведения на изкуството и ватиканската политика нямаха нищо общо с Египет. Произведенията на изкуството, които успя да изрови буквално изпод нюйоркските улици, не бяха нито розетски камъни^[2], нито съкровища на фараони. А дори да бе така, кой би искал смъртта й сега? Тази страница от живота й беше затворена.

Или грешеше?

Ако последното беше вярно, мъжът с ятагана я е дебнел като ловец плячката си. Това означаваше, че са знаели, че днес ще дойде в Града на мъртвите, а единственият, на когото това беше известно, бе Хилтс — мъж, който й се представи в самолета; мъж, който заяви, че участва в експедицията, но само пред шофьора Ахмед. И кой, всъщност, беше Ахмед, освен млад мъж носещ табела с надпис „Експедиция Адамсън“?

Беше приела всичко на доверие. Както приятелят й Майкъл Валънтайн би казал, майсторството да измамиш нечие доверие зависи от вярата на измамения, че това, което вижда, е истина, защото отговаря на очакванията му. Хилтс е знаел коя е, миналото й, името и славата на баща й, миналото на Майкъл… всичко можеше да се намери в архивите на всеки един голям всекидневник, отразявал случая преди година, или пък в интернет. Беше се хванала на въдицата му, защото искаше и защото Хилтс беше хубав, интелигентен мъж с чаровна усмивка, при това интересен събеседник.

Фин тихо изруга. Сама се бе забъркала в тази каша и сега трябваше да се измъкне. Отново се огледа. На гробницата отдясно бе подпряна скована от дебели прътове груба стълба. Вероятно ако се покатери, от високото би могла да се ориентира къде се намира. Струваше си да опита.

Изтича между гробовете и се изкатери по стълбата. Прехвърли се на покрива на постройката от кал и хоросан и отиде в края му. Във всички посоки като лабиринт се простираха подобни постройки, разделени от алеи и пътечки. Някои бяха залепени една за друга, други разделени като участъка зад нея. Сред по-ниските сгради се открояваше и по някоя по-голяма двуетажна, дори триетажна, с по-висока и по-богато украсена джамия, извисяваща се сред морето от ронещи се тухли и камък.

В далечината забеляза приличащата на дворец Цитадела, построена набързо от варовик, изобилстващ в града, преди хиляда години от султан Хатим ибн Хартама. Двеста години по-късно Саладин я бе укрепил и превърнал в султанско седалище и крепост за себе си и бъдещата династия на Абасидите^[3]. Между Цитаделата и мястото, на което се намираше, се виждаше магистрала, минаваща директно през Града на мъртвите. Забеляза още нещо: точно отляво, на двеста метра се издигаше малка кръгла джамия с капковидни прозорци. До нея, в поразителен контраст с красотата на джамията, се намираше мизерен хотел, построен от телени мрежи и останки от дървен материал. Точно там беше слязла от мотора. Някъде долу сред сенките и безрадостната жълтеникаво пепелява мараня беше Бакир и невръстната му банда. Едва ли можеха да се равняват с главореза, въоръжен с ятаган, който я следваше по петите, но все щяха да са от помощ. Тя се обърна и заслиза по стълбата.

Спря се и се приведе. Кошмарният й враг сега беше точно под нея и се оглеждаше наоколо. Имаше няколко пътя, по които би могла да тръгне, но засега той не се сещаше да погледне нагоре. Робата му бе обгорена от единия край и куцаше. Изглежда го бе забавила малко. Издаваше тихи животински звуци и изследваше пространството методично. Фин се върна назад, като се опитваше да не влиза в полезрението му, ако решеше внезапно да вдигне поглед. Кракът й потъна в меко място на пода и парче хоросан или тухла падна шумно в стаята отдолу. Очите на мъжа се стрелнаха нагоре. Фин не изчака. Обърна се и побягна към далечния край на покрива, а мъжът с ятагана заизкачва стълбата, като мучеше от гняв или болка, а може би и от двете.

Фин стигна другия край на малката сграда, приклекна и скочи през широкия около метър и половина процеп. Приземи се тежко върху съседния покрив, чиято чакълеста повърхност нарани дланите й и разкъса ленените панталони на коленете. Тя се претърколи и се изправи на крака точно навреме, за да види кучия син с ятагана да куцука по покрива на най-далечната сграда. Фин се огледа на всички страни. Следващият покрив бе наблизо, така че тя се затича към него и с лекота преодоля разстоянието, като се стремеше да се придвижва по права линия към джамията.

Прескочи ниския парапет между две гробници и продължи напред запъхтяна, дробовете й горяха. Обърна се за миг и ахна. Преследвачът й някак беше успял да съкрати драстично разстоянието помежду им въпреки куцането и всичко останало. Тя стигна до ръба на покрива и се спря ужасена. Шест метра я деляха от съседната постройка и четири от земята, където имаше гол участък от спечена пръст и няколко рушащи се надгробни паметника. Някой си беше направил заслон от пръти и парче плат. Нямаше избор. Тя скочи, като се целеше в увисналия плат.

Фин падна и си одра рамото от стената. Пропадна през парцаливото парче плат и събори нестабилните подпори на заслона. Една жена изпищя, после се чу втори трясък и дрънчене от тенджерите и тиганите на полевата кухня, която Фин беше разпиляла по земята. Успя да зърне една забулена жена, прегърнала голо детенце с разширени от уплаха очи, преди да се скрият зад билборд с яркооранжев надпис „Приказна страна“ на арабски и на английски.

Точно над главата си чу гърлено ръмжене и изведнъж преследвачът й отмахна останките от навеса и застана пред нея разкрачен, с вдигнато над главата оръжие. Изръмжа някаква нечленоразделна клетва и се хвърли срещу нея. Фин грабна парче от подпора и го размаха в лицето на мъжа, с което го обърка за миг. Отляво, на един подпрян изправен каменен саркофаг, бяха подредени пет-шест оскубани и изкормени гълъба, а рошавите им глави със замъглени очи и отворени човки бяха отрязани и оставени на купчинка до телата. Касапският сатър с лепкава кръв по острието бе оставен наблизо. Отстрани, над дървена купичка с вътрешностите на пернатите, бръмчеше зелен облак от мухи. Фин сграбчи сатъра и замахна напосоки. Усети съприкосновението на острието с плът и съпротивлението на кост. Странен пронизителен писък процепи тежкия, мръсен въздух и Фин побягна отново.

Зави зад първия й попаднал ъгъл и се оказа на дълга, тъмна уличка с гола стена, изпречила се пред нея като скала. Погледна нагоре и видя познатите прозорци с форма на капки и нещо като кокошарник от дясната страна. Високата стена вероятно бе задната стена на джамията, там, където оставиха мотора.

Зад себе си чуваше топуркането на боси стъпала по пътеката и учестеното дишане на убиеца, но не си направи труда да погледне. Вместо това се затича още по-бързо, като се оглеждаше ту наляво, ту надясно. В дъното обаче нямаше нито врата, нито стълби или отвор — никакъв изход. Задънена улица. Нямаше къде да избяга, оставаше й да се обърне и да направи последен безполезен опит да се защити, който вероятно щеше да свърши с жестока болка и потъване в нищото.

Единствената бледа надежда бе в прозореца на джамията, но докато тичаше напред, видя, че е твърде високо, за да го стигне. Освен това беше препречен от орнаментирана дървена решетка. Нямаше смисъл, можеше да се смята за мъртва. Огледа земята около себе си за нещо, което да й послужи за оръжие, но не видя нищо, освен гола спечена пръст и вездесъщия слой прах.

Поколеба се, понечи да се обърне да посрещне участта си, после се извърна към джамията, забелязала с периферното си зрение някакво цветно петно. Чу се трясък и дървената решетка на прозореца полетя надолу, след което се показа фигура в розова тениска.

Бакир, бандитът.

Момчето извика нещо неразбираемо на арабски и се наведе през прозореца, като протегна ръце по белезникавата стена на джамията. Зад него Фин видя няколко от малките му другари, хванали го отзад. С последно отчаяно усилие тя стигна до стената и скочи в опит да се залови за протегнатите ръце на момчето. То я сграбчи за китките и я повдигна. Зад нея въздухът се раздвижи и се чу иззвънтяване при удара на стоманата о камъка вместо в плътта й.

Бакир и бандата му я издърпаха през счупения прозорец в прохладния полуздрач на джамията. Намираха се във висока галерия с дървени решетки околовръст, като тази на счупения прозорец. Отдолу беше молитвеното пространство, покрито с красиво изтъкани килимчета, обърнати към нещо като издигнат олтар. Над него нямаше нищо, освен зейналото пространство под купола и извития свод, украсен с фантастични сложни мозайки от зелени, сини и златни плочки, сякаш слънцето струеше с райски лъчи.

Бакир и приятелите му я задърпаха към тясното стълбище, после претичаха заедно през покрития с килими под към сводестия изход, водещ към другата страна на откритото пространство. Навън ги блъсна маранята. Отпред две малки момчета играеха на топчета върху една надгробна плоча. Бакир им излая някаква заповед. Момчетата вдигнаха очи, отговориха бързо нещо и се ометоха. Един от по-дребните помощници на Бакир задърпа Фин за ръкава, избърбори нещо и посочи към широка пътека. Минаха през порта от ковано желязо, зад която започваше удивително зелена градинка с цветя, посадени пред малък, но очевидно поддържан мавзолей с наскоро белосани стени и красиви решетки на прозорците.

Водена от грачещия си шумен ескорт, Фин се забърза по тясната алея, тя я изведе до по-широко място, заобиколено от надгробни паметници и навеси, като този, който разруши преди малко. Още един пазар за животни. Вонята беше непоносима. В единия ъгъл на грубо скована масичка бяха натрупани, съдейки по външния вид, наскоро нарязани на парчета камилски крака с жълти кости, стърчащи от накълцаната плът и окървавена козина. Имаше редица от кофи, пълни с магарешка, овча и козя карантия. Стари буркани, консерви и бидончета преливаха от кравешки черен дроб и лой под изгарящите лъчи на слънцето. Стотици хора се бяха скупчили на пространство, колкото за няколко места за паркиране.

— Я’ла! Я’ла!^[4] — извика момченцето до нея и я задърпа през пазара. Малките ръчички я бутаха отзад, а отпред Бакир оглеждаше алеята.

След по-малко от минута, задъхана и изтощена, Фин се закова в двора, където с Хилтс бяха оставили нортъна. Бакир размаха триумфално юмрук във въздуха с блеснали очи и ослепителна усмивка. Фин отиде при мотора и се облегна на него, дишайки тежко. Обзе я облекчение и заедно с него напор на ридание. Изведнъж новият й другар изпищя.

— Шоф!^[5]

Обърна се навреме, за да види проблясващото криво острие, което проряза въздуха и съсече рамото на Бакир, разсичайки мускула, костта и сърцето. Светлината угасна в очите на невръстния крадец, преди да разбере какво става, и той падна ничком в прахта. Убиецът издърпа оръжието и се ухили. Ръкавът на сакото му бе напоен със собствената му кръв, черните му очи светеха.

Изръмжа високо нещо като „Къс умак!“ и се забърза към нея, доколкото му позволяваше раненото стъпало, стиснал кървавия ятаган като копие. Кошмарното създание я приближаваше, а бандата на Бакир се разбяга с ужасени писъци, с изключение на малкия защитник на Фин, който остана вярно до нея, стиснал с трепереща ръка ръкава й. Детето пристъпи напред и се изплю на земята. Започна да ругае мъжа с писклив глас, наведе се и хвърли към него нещо от земята.

— Шармут!^[6] — изкрещя момченцето. Гневни сълзи се стичаха по мръсното му лице.

Камъкът уцели мъжа по здравото рамо и отскочи немощно. Със зловеща усмивка той наближи. Фин сграбчи детето, бутна го назад и го прикри зад гърба си. Мъжът вдигна острието, от него по главата му покапа кръвта на Бакир. Сърцето на Фин сякаш престана да бие и я обзе мъртвешко спокойствие. Пред очите й премина картината на строполяващия се в прахта като ненужно чучело Бакир. Гротескното създание с кървавия ятаган щеше да си плати. Тя се взря в ужасяващото лице и се запита дали има някакъв шанс да прегризе гърлото му, преди да се сбогува с живота си.

— Селям алейкум!^[7] — Думите бяха тихи и идваха отблизо.

Мъжът се закова от изненада. Извърна се леко и трите изстрела го уцелиха в гръдния кош. Куршумите раздробиха ребрата му на стотици иглички, които прободоха белите му дробове и сърцето, и го отхвърлиха назад като парцалена кукла. Двата или трите куршума, рикоширали от гръдния кош, накрая намериха изход от тялото, като експлодираха през лопатката на дясното му рамо и раздробиха гръбнака сред ситен облак от кръв, кости и парченца от раираното сако. Трупът на преследвача тупна на земята с глух звук.

Хилтс остана неподвижен още миг, стиснал здраво малък пистолет без всякаква театралност. Мигът отмина и той вдигна предпазителя, после затъкна оръжието на кръста си и го покри с тениската.

Наведе се, бързо събра трите гилзи и ги пъхна в джоба си. Взе разстоянието до мотора на три крачки и го яхна. Извади сгъната пачка египетски лири от джинсите и ги пъхна в ръката на момченцето, ококорило се с детинско страхопочитание в простреляния труп. Той сви пръстчетата на детето около банкнотите и му прошепна нещо в ухото. Детето се взря в него и кимна. Парите изчезнаха под мръсната парцалива роба.

— Имшии, имшии!^[8] — побутна го Хилтс.

Момчето погледна Фин. Очите му още бяха пълни с горещи сълзи, целуна ръката й и побягна. После се спря за миг до трупа на мъжа, ритна пръст върху лицето му и се изплю, взе окървавения ятаган и го повлече след себе си, като оставяше тънка криволичеща издайническа следа по спечената земя. Фин чу далечните звуци от сирени.

— Трябва да се махаме — подкани я Хилтс. Мушна двата фотоапарата в торбата, подаде каската на Фин и си сложи своята. — Хайде!

Фин се качи зад него. Сирените вече виеха съвсем отблизо.

— Кажи ми пак как беше „благодаря“ — промълви тихо тя.

— Шукран — отвърна Хилтс.

Фин погледна крехкото телце на Бакир, проснато в прахта. При раменете и главата му се бяха образували прашни локви кръв, а мухите вече кръжаха около него.

— Шукран, Бакир — прошепна и смъкна предпазния шлем на каската.

Хилтс запали двигателя, изфорсира го веднъж и потеглиха, оставяйки Града на мъртвите зад гърба си.