Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (30)

29.

Тъкър Ноа живееше на източния бряг на Ню Провидънс, от страната на ураганите, където ветровете духаха навътре през пролива от юг или се завихряха в открито море на изток. Кораловият риф Пойнт стърчеше като кокалест пръст сред прозрачните зелени води с мангрови дървета от едната страна и коралови плитчини с рибни ята от бонфиш^[1] от другата. Рифът представляваше спретната редица от тесни стари докове и пътеки, които приютяваха трийсетина малки риболовни лодки, една-две за спортен риболов и „Спиндрифт“, някога миночистач от Втората световна война, след това кораб за океанографски проучвания на университета във Флорида и накрая жилище и платформа за гмуркане, стопанисван от екипаж от застаряващи бивши хипита.

Тъкър Ноа живееше в малка барака в края на дока, където беше закотвен „Спиндрифт“, до две стари помпи на „Тексако“ и точно пред собствената си риболовна лодка — един безименен десетметров плоскодънен съд с дъсчена кабина на палубата. От кабината до напречната греда бе опънат сенник от износен брезент. Гредата завършваше с два старомодни извънбордови двигателя „Евинруд“ и двата без обшивката си с изложени на показ чаркове. Един много възрастен мъж седеше на плетен найлонов градински стол под сенника, а пред него стоеше саморъчно скована масичка от шперплат, боядисана на червени и черни шахматно разположени квадрати. На импровизираната дъска бяха подредени фигури за шах, издялани от тъмен и светъл корал. В игра бяха останали само няколко от двата цвята. От едната страна бе оставено писмо на синя хартия за въздушна поща.

— Идиот — промърмори старецът, а възлестият му пръст побутна напред царя. — За глупак ли ме смята? — Погледна писмото и поклати глава с отвращение.

— Проклет да съм — прошепна Хилтс, загледан в партията шах. — Много прилича на разгрома в Парижката опера.

Сидни Поатие ги запозна, после приседна на широкия планшир на лодката с въздишка.

— Разбирате ли нещо от шах, сър? — попита Тъкър Ноа.

— Малко — отговори Хилтс.

— Какъв е този разгром в Парижката опера? — не се стърпя Фин.

— Прочута партия шах — обясни фотографът. — Един американски шахматист, Пол Морфи, бил предизвикан да играе срещу херцога на Брауншвайг, някакъв граф, и други играчи.

— Граф Изуар, така се казвал — помогна старецът.

В гласа му се долавяше аристократичен английски акцент с напевните нотки на островния говор. Лицето му беше черно и сбръчкано, дори гладката кожа по дланите му беше осеяна с паяжина от линии. Сякаш беше прекарал един век на слънце и това вероятно не беше далеч до истината.

— Точно така. През 1858. Били на „Севилският бръснар“. Морфи бързал да не изпусне останалата част от операта, затова победил двамата мъже, които играели заедно срещу него, в антракта. Морфи бил първият гросмайстор на Америка. Не са имали никакъв шанс срещу него. — Хилтс посочи самоделната дъска. — Ето така свършила партията.

— Имате око на познавач — каза старецът.

— Партията е прочута.

— Само ако знаете нещичко за прочутите партии шах. Не е като да играеш Гранд ауто тефт 4 на плейстейшън — рече Тъкър Ноа.

— Отказах се след версия две — отвърна с усмивка Хилтс.

— Имам много внуци и правнуци, дори неколцина праправнуци — засмя се старецът. — Експерт съм в краденето на коли и убиването на проститутки по улиците на Либърти сити или там, където е сцената на последната версия. Явно в днешни дни това е талант, без който не можеш да минеш, дори и на нашия райски остров.

— Те търсят „Акоста Стар“ — намеси се Сидни Поатие.

Настъпи продължително мълчание.

— Вие сте гмуркачи — изрече с въздишка Тъкър Ноа.

— Не сме — побърза да обясни Фин. — Интересуваме се от един пътник, който е бил на борда по време на последното плаване.

— Роднина?

— Не.

— „Акоста Стар“ не беше галеон, натоварен със злато — предупреди ги Тъкър Ноа. — Беше туристически кораб.

— Знаем — намеси се Хилтс. — Корабът е част от загадка, която се опитваме да решим. Може да се каже, че е на живот и смърт — добави със смръщена физиономия.

— Събудихте любопитството ми — усмихна се старецът. — На нашата възраст с господин Поатие това рядко ни се случва.

— Говори за себе си, старче — изсумтя таксиджията.

— Така и правя — отвърна Тъкър Ноа, — когато съм принуден от глупостта на другите. — Той изви вежди към приятеля си, който му отвърна със същото.

Фин започна да се чуди дали на острова живееше някой под осемдесетгодишна възраст. Погледна към другата страна на дока и забеляза мускулест блондин с тениска да се катери по подвижното мостче от страната на „Спиндрифт“. Съседът на Тъкър Ноа. Определено под трийсетте. Тя се усмихна при тази мисъл.

— Сигурно се казва Таб — подхвърли Хилтс, който също го беше забелязал.

Толкова ли беше прозрачна?

— Всъщност се казва Долф ван Делден. Покойният му баща беше собственик на „Спиндрифт“ — обясни Тъкър Ноа. — Холандец от Амстердам. За друго не съм и питал.

— Интересни хора имате тук.

— Места като Ню Провидънс винаги са привличали интересни хора. Колко държави могат да се похвалят с мото като „Да изгоним пиратите и възстановим търговията“?

— От вашата уста прозвуча като под въпрос.

— Още не сме се произнесли по пиратския проблем. Едно време се казваха Морган и Тийч. Сега са Ескобар и Родригес.

— Говорехме за „Акоста Стар“ — прекъсна го Фин.

— Тъй, тъй — кимна старецът.

— Сидни каза, че сте го видели да потъва — добави Фин. — По време на урагана.

— Дона — уточни Тъкър Ноа с кимане. — Той беше в окото на урагана, гореше като факла. Аз се бях запътил към рифовете Гуинчос или Лобос, преди самият аз да потъна.

— Били сте в открито море по време на такава буря? — потръпна Хилтс.

— Носеше името „Малахат“ — стара риболовна лодка, с която правех курсове.

— На риболов по време на ураган?

— По друга работа. Вие явно никога не сте виждали ураган. Те имат склонността да се появяват изневиделица, също като Дона.

— По каква? — настоя Фин.

— Не ви влиза в работата — отряза я Тъкър Ноа.

— О! — възкликна Фин, изведнъж разбрала за каква работа ставаше дума.

— Оставете това. — Той погледна Поатие. — Оттогава съм се променил — добави сковано.

— Дрън-дрън — засмя се таксиджията. — Променил си само методите си, старче.

— Все едно. — Тъкър Ноа се обърна към Хилтс.

Фотографът махна пренебрежително.

— Няма нищо. През нощта ли беше?

— Точно така.

Симпсън беше споменал единайсет часа, спомни си Фин. Изглежда, че информацията му съвпадаше.

— Откъде разбрахте, че е била точно „Акоста Стар“? — попита Фин.

— Тогава още не знаех — отговори Тъкър Ноа. — Макар че подозирах.

— А по радиочестотите? — попита Хилтс.

— Имах радио, но никой не се обади.

— А и вероятно сте се пазили от радарите.

— Годината беше 1960, млади човече. Радарите не играеха кой знае каква роля. От Залива на прасетата^[2] ни делеше цяла година. Съмнявам се, че сеньор Кастро е имал и галон излишен бензин за патрулни лодки. „Акоста Стар“ беше факла, не шпионски кораб или каквато и да е било заплаха.

— Опитахте ли се да помогнете?

— Не, стоях настрани. Нямаше признаци на живот, виждаше се, че всички греди за спасителни лодки бяха спуснати, лодките липсваха. Кораб фантом.

— Движеше ли се? — попита Хилтс.

— Трудно ми е да кажа. Вълните бяха големи. Ако не беше ураганът, сигурно можеше да се задържи на повърхността. Стигнах рифовете Лобос точно преди полунощ. Изкарах на брега „Малахат“ и се приютих в кулата точно преди бурята отново да се развилнее.

— Какво стана?

— Очевидно корпусът беше пострадал. Корабът се завъртя като вретено и се разполови при кърмата. Потъна за по-малко от минута.

— А оцелели?

— Както казах, корабът беше силно пострадал. Всички, които са можели да се махнат, очевидно го бяха сторили. На борда нямаше жива душа.

— „Акоста Стар“ е голям кораб. Как така досега никой не го е открил?

— Голям кораб беше, но океанът е по-голям. Аз единствен го видях да потъва. Повечето не биха рекли, че е стигнал толкова на юг или на запад. По всички правила би трябвало да потъне в Езика, както повечето хора предполагат. В глъбините. — Той замълча. — Но не потъна там. — Старецът все тъмния цар, издялан от корал, и го завъртя между възлестите си палец и показалец. — Той е на малко повече от петнайсет клафтера^[3] — килът му може би е на трийсет метра — и лежи на пясъчното дъно в плитчината на едно място, което наричат Безименния риф. Може да прелетите ниско над водата и да не го видите, освен ако не сте в точното време от деня. Не че това вече има значение.

— Защо? — попита Хилтс.

— Защото вече никой не ходи до Безименния риф — обясни Поатие.

— Каква е причината? — попита Фин.

— Безименният риф е в спорните кубински териториални води — поясни Тъкър Ноа. — Вече не сме шейсетте. В днешно време е пълно с патрулни лодки и радари. Никой не плава в тези води, освен трафикантите на кокаин, които потеглят с моторници от Баранкиля или Санта Марта на колумбийския бряг. Тези приятелчета са по-добре въоръжени от кубинците и американското Управление за контрол над наркотиците. „Акоста Стар“ се намира във военна зона.

— Може би твоят приятел може да помогне — предложи Поатие. — Писателят. Доколкото разбрах, той е обърнал кораба с хастара навън.

Тъкър Ноа хвърли на Сидни Поатие предупредителен поглед, но таксиджията не му обърна внимание.

— Живее като отшелник на Холабак Кей. Сигурно умира от скука. Ти и онзи чешит Милс ходихте до останките няколко пъти, нали, старче?

— Лиман Милс? Писателят? — попита Фин. — Онзи, когото наричаха сиромашкия Джеймс Мичнър?

Лиман Алойсъс Милс на практика беше създателят на плажните четива. В тийнейджърските си години Фин беше прочела опърпаните томчета на майка си и тогава ги поглъщаше жадно като пуканки с масло.

— Човекът притежава частен остров на Бахамите и по никакъв начин не бих го свързал с думата сиромашки — засмя се Сидни Поатие.

— Онзи Милс? — повтори Хилтс.

— Същият — кимна Тъкър Ноа.