Касандра Клеър
Град от стъкло (9)

9
Греховна кръв

— Не си спомням тук да е имало изба — каза Джейс, като се взираше покрай Клеъри в зеещата дупка в стената. Той вдигна магическата светлина и тя освети стълбата, водеща надолу към тунела. Стените бяха черни и хлъзгави, изградени от гладък тъмен камък, какъвто Клеъри не беше виждала досега. Стъпалата лъщяха така, сякаш бяха влажни. От дупката се носеше странна миризма: на влага, плесен, с особен металически привкус, от който кожата й настръхна.

— Какво мислиш, че може да е това долу?

— Не знам. — Джейс тръгна към стълбите, стъпи на най-горното стъпало, за да го проучи, после сви рамене, сякаш му беше станало ясно. Започна да слиза по стълбите, като стъпваше внимателно. Когато стигна до средата, се обърна и погледна нагоре към Клеъри. — Идваш ли? Ако искаш, можеш да ме изчакаш там горе.

Тя се огледа из празната библиотека, после потрепери и забърза след него.

Стълбите се виеха надолу във все по-тесни и по-тесни кръгове, сякаш си проправяха път в черупката на огромна раковина. Миризмата стана по-силна, когато стигнаха дъното и се озоваха в голямо квадратно помещение, по чиито каменни стени имаше следи от влага… и други, по-тъмни петна. Подът беше покрит със знаци: разбъркани пентаграми и руни, с тук-там пръснати бели камъни.

Джейс пристъпи напред и нещо изхрущя под краката му. Двамата с Клеъри погледнаха едновременно надолу.

— Кости — прошепна Клеъри. Подът не беше покрит с бели камъни, а с кости с всякаква форма и размери, пръснати наоколо. — Какво са правили тук?

В ръката на Джейс блесна магическа светлина, която зловещо освети помещението.

— Експерименти — отвърна Джейс с дрезгав, пресипнал глас. — Кралицата на феите каза…

— Какви са тези кости? — повиши глас Клеъри. — Животински ли са?

— Не. — Джейс ритна една купчина с кости и те се разпиляха. — Не всички.

Сърцето на Клеъри се сви.

— Мисля, че трябва да се връщаме.

Джейс обаче вдигна високо магическата светлина. Тя се разпалваше все по-ярко и по-ярко, осветявайки въздуха с ослепителна белота. Станаха видими и най-отдалечените ъгли на помещението. Три от тях бяха празни. Четвъртият бе закрит с някакво платно.

Зад платното имаше нещо, някаква издатина…

— Джейс — прошепна Клеъри. — Какво е онова там?

Той не отговори. Внезапно в ръката му се появи серафимска кама. Клеъри не забеляза кога я беше извадил, но на магическата светлина камата приличаше на лед.

— Джейс, недей — каза Клеъри, но беше твърде късно — той се спусна напред и с върха на камата дръпна платното встрани, после го хвана с ръка и го отметна. То падна сред облак от прах.

Джейс отстъпи назад и изпусна магическата светлина. Докато светлината падаше, Клеъри успя да хвърли поглед към лицето на Джейс: то беше като бяла маска на ужаса. Клеъри грабна магическата светлина, преди да е успяла да угасне, и я вдигна високо, нетърпелива да види какво толкова бе шокирало Джейс — хладнокръвния Джейс.

Най-напред видя фигурата на мъж — мъж, увит в мръсна бяла дрипа, който лежеше на пода. На китките и глезените му имаше белезници, прикрепени с дебела метална верига за каменната стена. Как е възможно да е жив? — помисли си ужасена Клеъри и усети, че гневът я задушава. Магическият камък затрептя в ръката й и светлината му затанцува по затворника, осветявайки отделни части от него. Тя видя измършавели ръце и крака, по които имаше следи от безбройни мъчения. Черепът бе обърнат към нея, на мястото на очите зееха черни празни дупки… после се чу сухо шумолене и тя видя, че това, което бе взела за бяла дрипа, всъщност бяха криле, бели криле, подаващи се иззад гърба му като два чисти бели полумесеца, единственото чисто нещо в цялото помещение.

Тя дрезгаво изстена.

— Джейс. Виждаш ли…

— Виждам. — Гласът на Джейс, застанал до нея, звучеше като счупено стъкло.

— Ти каза, че няма ангели… че никой не ги е виждал…

Джейс прошепна нещо под носа си, нещо подобно на панически проклятия. Той се запрепъва напред, напред към свитото на пода същество — и се отдръпна, сякаш се бе ударил в невидима стена. Клеъри погледна надолу и видя, че ангелът лежеше в пентаграма, направена от свързани руни, издълбани дълбоко в пода; те блестяха с лека фосфоресцираща светлина.

— Руните — прошепна тя. — Не можем да минем през тях…

— Но сигурно има нещо… — каза Джейс с треперещ глас — нещо, което да можем да направим.

Ангелът вдигна глава. Клеъри видя с подлудяваща, разтърсваща жал, че той има златисти къдрици като тези на Джейс, които матово проблясваха на светлината. Кичурите плътно прилепваха в кухините на черепа му, лицето му бе насечено от белези като красива картина, унищожена от вандали. Докато тя го гледаше втренчено, устата му се отвори и от гърлото му излезе звук — не думи, а пронизителна златиста музика, една-единствена нота, издигаща се все по-високо и по-високо и чиста като болезнен стон…

Пред очите на Клеъри започнаха да се редят картини. Тя продължаваше да държи магическия камък, но той вече не светеше. Тя самата също беше изчезнала от това място и се бе пренесла на друго, където пред унесения й взор се редуваха картини от миналото — фрагменти, цветове, звуци.

Беше се озовала в една винарска изба, празна и чиста, с една-единствена огромна руна, начертана върху каменния под. До нея стоеше някакъв мъж, който държеше в едната си ръка отворена книга, а в другата — горяща факла. Когато той вдигна глава, Клеъри видя, че това е Валънтайн: много по-млад, с красиво лице, без бръчки, тъмните му очи бяха чисти и сияйни. Когато той запя, руната лумна в пламъци, а когато пламъците утихнаха, сред пепелта лежеше сгърчена фигура: ангел с разперени и окървавени крила, като птица, паднала от небето…

Сцената се промени. Валънтайн стоеше до един прозорец, а до него — млада жена с блестяща червена коса. Когато той уви ръце около нея, на ръката му просветна познат сребърен пръстен. С разтърсваща болка Клеъри позна майка си, само че като по-млада, с нежни и деликатни черти. Тя бе облечена с бяла нощница, под която личеше напреднала бременност.

— Съглашението — казваше гневно Валънтайн — е не само най-откачената идея, която някога е хрумвала на Клейва, но и най-лошото нещо, което може да сполети нефилимите. Да се съюзим с долноземците, да се свържем с тези същества…

— Валънтайн — каза с усмивка Джослин, — стига с тази политика, моля те. — Тя вдигна ръце и ги уви около врата му, по лицето й бе изписана безмерна любов… по неговото също, но в него имаше и още нещо, нещо, което предизвика тръпки по гърба й…

Валънтайн, коленичил в средата на кръг от дървета. Отгоре блестеше луната и осветяваше черната пентаграма, начертана в напуканата земя на сечището. Клоните на дърветата образуваха плътна мрежа отгоре й; там, където се пресичаха с пентаграмата, листата им бяха изсъхнали и почернели. В центъра на петолъчната звезда седеше жена с дълга, блестяща коса; силуетът й беше строен и красив, лицето й — скрито в сянка, ръцете — голи и бели. Лявата й ръка бе простряна напред и когато тя отвори пръсти, Клеъри видя, че дланта й бе пресечена от дълъг разрез, от който течеше тънка струйка кръв и пълнеше сребърна чаша, поставена на ръба на пентаграмата. На лунната светлина кръвта изглеждаше черна, а може и наистина да беше черна.

— Детето, родено с тази кръв във вените си — каза тя с тих, прекрасен глас, — ще се сдобие със сила, превишаваща тази на най-висшите демони от бездната между световете. Той ще бъде по-могъщ от Асмодей, демона на гнева, по-силен от властелините на бурите. Ако бъде правилно обучен, нищо няма да може да му се опре. Но нека те предупредя — добави тя, — това ще отнеме неговата човечност, както отровата отнема живота от кръвта.

— Благодаря ти, господарко на Едом — рече Валънтайн и когато той посегна да вземе чашата с кръв, жената вдигна лице и Клеъри видя, че макар то да беше красиво, очите представляваха черни бездни, с излизащи от тях пипала, сякаш опипваха въздуха. Клеъри едва не изпищя…

Нощта и гората изчезнаха. Джослин бе изправена с лице към някого, когото Клеъри не можеше да види. Тя вече не беше бременна, а блестящата й коса се спускаше около посърналото й, отчаяно лице.

— Не мога да остана с него, Рейгнър — казваше тя. — Нито ден дори. Прочетох дневника му. Знаеш ли какво е направил с Джонатан? Не мислех, че Валънтайн е способен на такова нещо. — Раменете й се разтърсиха. — Използвал е демонична кръв… Джонатан вече не е дете. Не е дори човек; той е чудовище…

Тя изчезна. Появи се Валънтайн, който обикаляше неспокойно около кръга от руни с блеснала серафимска кама в ръка.

— Защо не проговориш? — мърмореше той. — Защо не ми дадеш това, което искам? — Той заби ножа си и ангелът се сгърчи, а от раната му рукна златиста течност, подобна на разливаща се слънчева светлина. — Щом не искаш да говориш — съскаше Валънтайн, — можеш поне да ми дадеш кръвта си. Тя ще е по-полезна за мен и моите, отколкото за теб.

Картината изчезна и сега бяха в библиотеката на Уейланд. Слънцето проникваше през ромбоидните прозорци, които оцветяваха светлината в синьо и зелено. От другата стая се чуваха гласове: някой се смееше и разговаряше, имаше празненство. Джослин бе коленичила до библиотеката и се оглеждаше крадешком. Тя извади от джоба си една дебела книга и я пъхна между другите на рафта…

И изчезна. Сега на сцената се показа една изба, същата изба, в която Клеъри знаеше, че стои в момента. В пода бе издълбана същата пентаграма, а в средата й лежеше ангелът. Валънтайн стоеше изправен до него, отново с горяща серафимска кама в ръка. Сега изглеждаше с години по-стар, вече не беше млад мъж.

— Итуриел — каза той, — с теб сме стари приятели, нали? Можех да те погреба жив под онези руини, но не, аз те взех със себе си. През всичките тези години те държах затворен, с надеждата някой ден да ми кажеш това, което искам — което имам нужда — да знам. — Той се приближи и протегна камата, на чиято светлина руническата бариера заблещука. — Когато те призовах, исках да ми кажеш защо. Защо Разиел създаде нас, неговата раса ловци на сенки, без да ни даде силата, която имат долноземците — бързината на вълците, безсмъртието на феите, магията на магьосниците, дори издръжливостта на вампирите. Оставил ни е беззащитни пред обитателите на ада, въоръжени само с тези рисувани линии по кожата ни. Защо тяхното могъщество е по-голямо от нашето? Защо не можем да имаме и ние това, което имат те? Нима това е справедливо?

В плен на звездата, ангелът седеше мълчалив като мраморна статуя, неподвижен, с отпуснати криле. Освен ужасна, мълчалива скръб, очите му не изразяваха нищо. Валънтайн изкриви уста ядосан.

— Добре тогава. Мълчи си. Но моето време ще дойде. — Валънтайн вдигна камата. — У мен е Бокалът на смъртните, Итуриел, а скоро ще имам и Меча… но без Огледалото не мога да извърша призоваването. Трябва ми само да се сдобия с Огледалото. Кажи ми къде е то. Кажи ми къде е, Итуриел, и ще ти позволя да умреш.

Сцената се пръсна на хиляди части и когато изчезна, Клеъри видя картини, които й бяха познати от собствените й кошмари — ангели, както с бели, така и с черни криле, гладки повърхности от огледална вода, злато и кръв… и Джейс, извърнат от нея, всеки път извърнат. Клеъри посегна към него и за първи път гласът на ангела проговори в главата й с разбираеми за нея думи.

Това не са първите картини, които съм ти показвал.

Пред вътрешния й взор се появи една руна, която избухна като фойерверк — никога не беше виждала тази руна; беше силна, ясна и недвусмислена. Тя изчезна така, както се беше появила, и в този миг ангелът престана да пее. Клеъри отново дойде на себе си, като се олюляваше на краката си в мръсното и вонящо помещение. Ангелът мълчеше, вцепенен, с оклюмали криле, като статуя на страданието.

Клеъри изхлипа.

— Итуриел. — Тя протегна ръце към ангела, съзнавайки, че не може да мине през руната, сърцето я болеше. Години наред този ангел бе прекарал тук долу, мълчалив и сам в тъмнината, окован и гладен, но неспособен да умре…

Джейс беше до нея. По разстроеното му лице тя позна, че и той е видял това, което бе показано на нея. Той сведе поглед към серафимската кама в ръката си, после отново погледна ангела. Неговото сляпо лице бе обърнато към тях в мълчалива молба.

Джейс направи крачка напред, после още една. Очите му бяха приковани в ангела, което Клеъри си обясняваше с това, че между тях се води някакъв безсловесен диалог, разговор, който тя не можеше да долови. Очите на Джейс бяха големи като златни дискове, осветени с отразена светлина.

— Итуриел — прошепна той.

Камата в ръката му блесна като факла. Блясъкът и беше ослепителен. Когато светлината освети слепите очи на ангела, той вдигна глава и протегна ръце. Оковите, които стягаха китките му, издрънчаха като дрезгава мелодия.

Джейс се обърна към нея.

— Клеъри — рече той. — Руните.

Руните. Един миг тя го гледаше втренчено, недоумяваща, но той с очи й нареди да се приближи. Тя подаде на Джейс магическата светлина, извади стилито от джоба си и коленичи до нарисуваните руни. Те сякаш бяха издълбани в камъка с нещо остро.

Клеъри погледна към Джейс. Изражението му я потресе, блясъкът в очите му, които бяха изпълнени с доверие в нея, с увереност в нейните способности.

С върха на стилито си тя издълба няколко линии в пода, като превърна затварящата руна в освобождаваща, заключването в отключване. От линиите се надигнаха пламъци, сякаш бе минала с върха на кибритена клечка върху сяра.

Когато приключи, тя се изправи на крака. Руните блещукаха пред нея. Внезапно Джейс се приближи и застана до нея. Камъкът с магическа светлина бе изчезнал, в ръката му блестеше само серафимската кама, наречена на името на ангела. Той я протегна и този път ръката му премина през бариерата от руни, сякаш никога нея е имало.

Ангелът вдигна ръце и пое камата от него. После затвори невиждащите си очи и на Клеъри за миг й се стори, че се усмихва. Той обърна камата в ръцете си така, че да насочи острието й към гърдите си. Клеъри нададе лек стон и тръгна напред, но Джейс я хвана за ръката, хватката му беше желязна, и я дръпна назад — в този миг ангелът заби камата в тялото си.

Ангелът изметна глава назад, ръцете му издърпаха дръжката, която стърчеше от мястото, където трябва да беше сърцето — ако изобщо ангелите имаха сърца; Клеъри не знаеше. От раната лумнаха пламъци и обхванаха цялата кама. Тялото на ангела трепна и се превърна в бял пламък, оковите на китките му се обагриха в червено, като желязо, дълго нагрявано на огън. Клеъри си спомни за средновековните картини на светци, които изчезваха в огъня на свещен екстаз. И тогава крилете на ангела се разпериха, широки и бели, преди на свой ред да пламнат и да се превърнат в трептяща огнена мрежа.

Клеъри не можеше да гледа повече. Тя се обърна и зарови лице в рамото на Джейс. Той обви ръка около нея. Силна, здрава прегръдка.

— Всичко е наред — каза той в косата й, — всичко е наред.

Ала въздухът беше изпълнен с дим, а подът сякаш се клатеше под краката й. Джейс също залитна и тогава тя разбра, че всъщност не беше само шокът: земята се тресеше. Тя се отскубна от Джейс и се олюля; камъните под нея се движеха, от тавана се посипа ситен дъжд от пръст. Ангелът се беше превърнал в димен стълб; руните около него блестяха с ослепителна светлина. Клеъри ги гледаше втренчено, опитвайки се да ги разчете, а после погледна объркано към Джейс:

— Имението… крепяло се е на Итуриел. Ако ангелът умре, имението…

Не довърши изречението си. Джейс я беше сграбчил за ръката и тичаше нагоре по стълбите, като я влачеше след себе си. Стълбите също се надигаха и кривяха; Клеъри падна, като болезнено удари коляното си в стъпалата, но хватката на Джейс не отслабна. Тя продължи да тича, без да обръща внимание на болката в крака си, дробовете й се бяха изпълнили със задушаващ прах.

Стигнаха до върха на стълбите и се втурнаха в библиотеката. Клеъри чу как зад тях остатъкът от стълбата се срути с глух трясък. Горе положението не беше много по-добро; стаята се тресеше, книгите падаха от рафтовете. Над купчината отломъци бе паднала една статуя. Джейс пусна ръката на Клеъри, грабна един стол и преди тя да успее да го попита какво възнамерява да прави, той го запрати в цветния прозорец.

Столът излетя навън сред водопад от счупени стъкла. Джейс се обърна и протегна ръка към Клеъри. Зад него, през образувалата се рамка в счупеното стъкло, тя видя залятата от лунна светлина поляна, а нейде в далечината — върхове на подредени в редица дървета. Май беше доста високо. Не мога да скоча от такова разстояние! — помисли си тя и започна да клати глава към Джейс, когато видя как очите му се разширяват от уплаха, а устата му изричаше безмълвно предупреждение. Един от тежките мраморни бюстове, подредени на един по-висок рафт, се плъзна надолу и падаше точно върху нея. Клеъри светкавично отскочи встрани и той падна на пода, като направи огромна дупка на сантиметри от мястото, където беше стояла.

Секунда по-късно ръцете на Джейс се сключиха около нея и я вдигнаха. Тя беше твърде изненадана, за да се възпротиви, когато той я провря през счупения прозорец и най-безцеремонно я хвърли през него.

Тя се приземи върху затревен склон точно под прозореца, и се затъркаля надолу, докато не се блъсна в една могила толкова силно, че остана без дъх. Надигна се и седна, след което заизтърсва тревата от косата си. Миг по-късно Джейс се озова до нея. Но за разлика от Клеъри, той се претърколи и застана на колене, загледан във възвишението към вилата.

Клеъри се извърна да проследи погледа му, но той вече я бе сграбчил и я буташе към долината между двата хълма. По-късно тя откри синини на онези места по горната част на ръката си, където я бе държал, но в този момент тя само извика от изненада, когато той я бутна и претърколи, като я закриваше с тялото си, докато премине огромната експлозия. Звучеше така, сякаш земята се разцепваше на две, сякаш изригваше вулкан. Към небето се вдигна бял прах. Клеъри чуваше барабанене навсякъде около себе си. За миг тя объркано си помисли, че може да е заваляло — после видя, че това бяха чакъл, пръст и натрошено стъкло: остатъците от разрушеното имение се сипеха около тях като смъртоносна градушка.

Джейс я притисна по-силно до земята, тялото му беше плътно върху нейното, биенето на сърцето му отекваше в ушите й наред с летящите наоколо руини на имението.

Тътенът от избухването постепенно утихна, като пушек, разсеян във въздуха. Той бе заменен от паническо чуруликане на птици; Клеъри ги виждаше над раменете на Джейс как правят кръгове в тъмното небе.

— Джейс — каза тихо тя. — Мисля, че изгубих стилито ти.

Той леко се отдръпна, подпирайки се на лакти, и погледна надолу към нея. Дори в тъмното тя виждаше отражението си в очите му. Лицето му беше изцапано със сажди и пръст, яката на ризата му беше разкъсана.

— Няма нищо. Важното е ти да си добре.

— Добре съм. — Без да мисли, тя вдигна ръце и леко зарови пръсти в косата му. Усети, че той се напрегна, очите потъмняха. — В косата ти има трева — каза тя. Устата й беше пресъхнала, адреналинът шумеше във вените й. Всичко, което току-що се беше случило — ангелът, експлодиралото имение, — сякаш беше по-нереално от това, което съзря в очите на Джейс.

— Не бива да ме докосваш — каза той.

Ръката й замръзна там, където беше, дланта й остана на бузата му.

— Защо?

— Знаеш защо — каза той и се отдръпна от нея, като се претърколи по гръб. — Ти видя това, което видях и аз, нали? Миналото, ангела. Родителите ни.

Направи й впечатление, че той за първи път ги нарече така. Родителите ни. Тя се обърна настрани, искаше да го докосне, но не беше сигурна, че е редно. Той гледаше с невиждащ поглед към небето.

— Да, видях ги.

— Значи знаеш какво съм. — Думите му преминаха в измъчен шепот. — Аз съм полудемон, Клеъри. Полудемон. Разбираш ли това? — Очите му я пронизваха като свредел. — Видя какво се е опитал да направи Валънтайн. Използвал е демонична кръв… използвал я е още преди да се родя. Аз съм наполовина чудовище. Наполовина съм това, което така силно се стремя да премахна, да унищожа.

Клеъри потисна спомена си за това, което бе казал Валънтайн: Тя ме изостави, защото превърнах първото й дете в чудовище.

— Но магьосниците също са наполовина демони. Ето Магнус. Това не ги прави зли…

— Не и ако си наполовина висш демон. Нали чу какво каза жената демон? Това ще отнеме неговата човечност, както отровата отнема живота от кръвта.

Клеъри заговори на пресекулки.

— Това не е вярно. Не може да бъде вярно. В това няма никакъв смисъл…

— Напротив. — В изражението на Джейс се четеше смазващо отчаяние. Тя видя как сребърната верижка проблясва на голата му шия, как хвърля бял отблясък на светлината на звездите. — И то обяснява всичко.

— Искаш да кажеш, обяснява защо си толкова добър ловец на сенки? Защо си толкова честен и безстрашен, сладък и всичко друго, което демоните не са?

— Това обяснява — каза с равен глас той — защо изпитвам това, което изпитвам към теб.

— Какво означава това?

Той дълго мълча, като я гледаше през малкото разстояние, което ги делеше. Макар и да не я докосваше, Клеъри го усещаше, сякаш тялото му беше върху нейното.

— Ти си ми сестра — отвърна най-накрая. — Моя сестра, моя кръв, част от семейството ми. Аз трябва да те закрилям… — той се засмя беззвучно и невесело… — да те защитавам от другите момчета, които искат да правят с теб същото, което искам и аз.

Клеъри притаи дъх.

— Ти каза, че занапред искаш да си само мой брат.

— Излъгах. Демоните лъжат, Клеъри. Нали знаеш за раните, които можеш да получиш като ловец на сенки… ужилване с демонична отрова. Дори не разбираш какво става с теб, но отвътре убийствено бавно кървиш. Това е също като усещането да съм ти брат.

— Ами Ейлийн…

— Трябваше да опитам. И опитах. — Гласът му беше безжизнен. — Но Бог ми е свидетел, че не искам никоя друга, освен теб. Нито пък искам да искам друга, освен теб. — Той протегна ръка, леко зарови пръсти в косата й, погали бузата й. — Сега поне знам защо.

Гласът на Клеъри се превърна в шепот.

— И аз не искам друг, освен теб.

Тя усети как Джейс затаи дъх. Той бавно се обърна и се опря на лакти. Сега беше свел поглед към нея и изражението му беше променено — лицето му имаше излъчване, каквото тя никога не беше виждала — сляпа, почти убийствена светлина блестеше в очите му. Пръстите му се плъзнаха от бузата към устните й и очертаха контурите им.

— Предполагам — каза той, — че ще ми кажеш да не правя това.

Тя нищо не каза. Не искаше да му каже да спре. Беше й омръзнало да казва „не“ на Джейс… и да си забранява да изпитва това, което искаше да изпита от цялото си сърце. Каквото и да й струваше.

Той се наведе, устните му докоснаха бузата й, плъзнаха се лекичко по нея… и дори само това леко докосване изопна нервите й и предизвика тръпки по цялото й тяло.

— Ако искаш да спра, кажи ми го сега — прошепна той. И когато тя не каза нищо, той докосна с устни слепоочието й. — Или сега. — Спусна се надолу по скулата й. — Или сега. — Устните му бяха върху нейните. — Или…

Но тя се протегна и го привлече към себе си, а недоизречените думи заглъхнаха в устата й. Той я целуваше нежно, внимателно, но не нежност желаеше тя, не и сега, не и след всичкото това време, и тя сграбчи ризата му и силно го притисна към себе си. Той издаде лек, гърлен стон, после уви ръце около нея, притисна я към себе си и двамата се търколиха на тревата, сплели телата си, без да спират да се целуват. Камъчетата се забиваха в гърба на Клеъри, а раменете я боляха от падането от прозореца, но тя не обръщаше внимание. Единственото, което имаше значение, беше Джейс. Всичко, което усещаше, за което се надяваше, дишаше, желаеше и виждаше, беше Джейс. Нищо друго нямаше значение.

Дори и през палтото тя усещаше топлината му, която проникваше през неговите и нейните дрехи. Тя свали якето му, после някак си той остана и без риза. Пръстите й изследваха тялото му, а устата му — нейната. Мека кожа над жилести мускули, с мрежа от тънки белези. Тя докосна звездовидния белег на рамото му — той беше гладък и равен, като че ли част от кожата му, а не изпъкнал като останалите. Разбира се, тези знаци бяха дефекти, но тя не ги възприемаше така; те бяха история, врязана в тялото му. Картата на един живот, изпълнен с безконечни войни.

Той започна неумело да разкопчава копчетата на палтото й, ръцете му трепереха. Никога не бе предполагала, че ръцете на Джейс могат да бъдат така несръчни.

— Дай на мен — каза тя и посегна към последното копче.

Когато се надигна, нещо студено и металическо се заби в ключицата й и тя изстена от изненада.

— Какво има? — вцепени се Джейс. — Да не те нараних?

— Не ти. Беше това. — Тя докосна сребърната верижка на шията му. На нея висеше малко сребърно колелце. Беше я наранило, когато се беше навела напред. Сега го загледа по-внимателно.

Пръстенът — обгорен метал с преплетени звезди, — този пръстен й беше познат. Пръстенът на Моргенстърн. Същият този пръстен, който бе блестял на ръката на Валънтайн в съня, който им бе показал ангелът. Беше негов, а той го бе дал на Джейс, както си му редът, от баща на син.

— Извинявай — каза Джейс. Той прокара пръст по бузата й, в погледа му се четеше някакво странно напрежение. — Бях забравил, че нося това проклето нещо.

Внезапно кръвта на Клеъри се смрази във вените й.

— Джейс — каза тихо тя. — Джейс, недей.

— Недей какво? Да не нося този пръстен?

— Не, недей… недей да ме докосваш. Спри за малко.

Лицето му се вкамени. В смутения му поглед се редяха един куп въпроси, но той не каза нищо, само отдръпна ръката си.

— Джейс — каза отново тя. — Защо? Защо сега?

Той зяпна от изненада. Тя видя на долната му устна, там, където я беше хапал, тъмна линия, а може би тя я беше отхапала.

— Защо сега какво?

— Ти каза, че между нас няма нищо. Че ако ние… ако ние си позволим да имаме чувствата, които изпитваме, ще нараним всички, на които държим.

— Наистина така казах. И излъгах. — Погледът му омекна. — Наистина ли мислиш, че не те искам…

— Не — рече тя. — Не, не съм глупава, знам, че ме искаш. Но когато каза, че сега най-после разбираш защо изпитваш това към мен, какво имаше предвид?

Не че не знаеше, помисли си тя, но беше длъжна да попита, искаше да го чуе от него.

Джейс хвана китките й и притегли ръцете й към лицето си, като сплете пръстите си с нейните.

— Помниш ли какво ти казах в дома на Пенхалоу? — попита той. — Че никога не мислиш, преди да направиш нещо, и че затова разваляш всичко, до което се докоснеш?

— Не, бях забравила. Благодаря, че ми напомни.

Той сякаш не забеляза иронията в гласа й.

— Нямах предвид теб, Клеъри. Говорех за себе си. За това, което съм аз. — Той бавно обърна лице и пръстите й се плъзнаха по бузата му. — Чак сега разбрах защо. Знам, че съм обзет от зла сила. И може би… може би затова се нуждая толкова силно от теб. Защото, ако Валънтайн ме е превърнал в чудовище, то значи теб е превърнал в нещо като ангел. А Луцифер обича Бог, нали? Или поне Милтън така твърди.

Клеъри шумно си пое въздух.

— Аз не съм ангел. А ти дори не знаеш как е употребил Валънтайн кръвта на Итуриел… може би я е искал за себе си…

— Той каза, че кръвта е за „мен и моите“ — рече спокойно Джейс — Това обяснява умението ти да правиш тези неща, Клеъри. Кралицата на феите беше казала, че двамата с теб сме експерименти. Не само аз.

— Аз не съм ангел, Джейс — повтори тя. — Не връщам книгите в библиотеката. Свалям нелегално музика от интернет. Лъжа майка си. Аз съм съвсем обикновена.

— Не и за мен. — Той я погледна. Лицето му бе наведено над нея на фона на звездите. Нямаше нищо от обичайната арогантност в изражението му — никога не беше го виждала толкова беззащитен, но дори и тази беззащитност бе примесена със себеомраза, загнездена дълбоко в него като рана. — Клеъри, аз…

— Махни се от мен — каза Клеъри.

— Какво? — Отчаянието в очите му се пръсна на хиляди парчета, подобно на огледалото Портал в Ренуик и в един момент изражението му беше крайно изненадано. Беше й трудно да го гледа и да продължава да казва не. Сега, докато го наблюдаваше — дори и да не беше влюбена в него, онази част от нея, която беше дъщеря на майка й, която обичаше всяко хубаво нещо заради самата му красота, — може би щеше да го пожелае. Ала сега, точно защото беше дъщеря на майка си, това бе невъзможно.

— Чу ме — каза тя. — И ми пусни ръцете. — Тя ги отдръпна и ги стисна в юмруци, за да спрат да треперят.

Той не помръдна. После сви устни и за миг тя отново видя в очите му онзи хищнически блясък, но сега примесен и с гняв.

— Предполагам, няма смисъл да те питам защо?

— Значи ти ме искаш само защото си зъл, а не човек. Просто ти трябва причина, с която да оправдаваш себеомразата си. Аз пък няма да ти позволя да ме използваш, за да си докажеш колко ниско си паднал.

— Не съм казал това. Не съм казал, че те използвам.

— Добре. Тогава ми кажи, че не си чудовище. Кажи ми, че у теб няма нищо сбъркано. И ми кажи, че ще ме искаш дори ако се окаже, че нямаш демонична кръв. — Защото аз уж нямам демонична кръв. А все така те желая.

Погледите им се кръстосаха, неговият бе изпълнен с дива ярост; за миг дори беше спрял да диша, а после се оттласна от нея, като ругаеше и се изправяше на крака. Грабна ризата си от тревата и я облече през глава, продължавайки да гледа мрачно. После дръпна ризата над джинсите си и се заоглежда за якето.

Клеъри се изправи, като леко залиташе. Пронизващият вятър накара кожата на ръцете й да настръхне. Усещаше краката си като направени от полуразтопен восък. С вкочанени пръсти тя закопча палтото си догоре, мъчейки се да сподави напиращите сълзи. Сега плачът нямаше да помогне.

Във въздуха още танцуваха прашинки и пепел, наоколо тревата беше покрита с отломъци: разбити парчета от мебели; трески от позлатено дърво; страници на книги, мрачно носени от вятъра; почти половината от стълбището, някак странно запазено. Клеъри се обърна към Джейс, който разритваше отломъците със свирепо задоволство.

— Така — каза той, — сега наистина загазихме.

Това пък най-малко очакваше да чуе от него. Тя премигна.

— Какво?

— Не помниш ли? Загуби стилито ми. Сега не можеш да създадеш Портал. — Той произнасяше думите с горчива наслада, сякаш ситуацията по някакъв начин му доставяше удоволствие. — Ще трябва да измислим друг начин да се върнем. Ще вървим пеша.

Дори при нормални обстоятелства разходката не би била обещаваща. Свикнала със светлините на града, Клеъри не можеше да повярва колко тъмно е нощем в Идрис. Дебелите черни сенки, редящи се от двете страни на пътя, приличаха на едва видими същества, и въпреки магическата светлина на Джейс, тя можеше да вижда само на няколко стъпки пред тях. Липсваха й уличните светлини, фаровете на автомобилите, шумовете на големия град. Сега единственото, което чуваше, беше постоянното хрущене на ботушите си по чакъла и от време на време собственото си ахване от изненада, когато се препънеше в някой камък.

След няколко часа краката я боляха, а устата й беше пресъхнала като пергамент. Въздухът доста беше захладнял и тя трепереше, пъхнала ръцете си дълбоко в джобовете. Но всичко щеше да е много по-поносимо, ако Джейс й говореше. Откакто бяха напуснали имението, той не й бе продумал нито дума, ако не се броят кратките команди, когато я упътваше накъде да завие или как да избегне някоя дупка на пътя. Тя дори се запита какво го е грижа дали ще падне в дупката, освен може би, че така щеше да го забави.

По едно време небето на изток започна да светлее. Клеъри, която се препъваше полузаспала, вдигна изненадано глава.

— Рано е за изгрев-слънце.

Джейс я погледна снизходително.

— Това е Аликанте. Има поне още три часа, докато изгрее слънцето. Това са светлините на града.

Твърде облекчена, че са близо до дома, за да забележи иронията му, Клеъри ускори крачка. Свиха зад един ъгъл и се озоваха на широк черен път, врязан в склона на един хълм. Той се виеше по склона и изчезваше зад завоя в далечината. Макар градът все още да не се виждаше, ставаше все по-светло, небето бе обагрено в странен червеникав блясък.

— Като че ли скоро ще пристигнем — каза Клеъри. — Има ли някакъв по-пряк път за слизане по хълма?

Джейс се намръщи.

— Нещо не е наред — каза внезапно той и бързо заслиза надолу, почти тичайки; изпод ботушите му хвърчеше пръст с цвят на охра под тази странна светлина. Клеъри се затича след него, без да обръща внимание на протестите на изранените си крака. Те завиха зад следващия ъгъл, при което Джейс спря така рязко, че Клеъри почти се блъсна в него. При други обстоятелства това можеше и да е смешно. Но не и сега.

Червеникавата светлина стана още по-ярка, като хвърляше ален блясък в нощното небе и така осветяваше хълма, на който стояха, сякаш беше ден.

Облаци дим се извиваха от долината като разгърнати пера на черен паун. Сред черния пушек се издигаха кулите на Аликанте, кристалните им корпуси пробиваха като огнени стрели задимения въздух. Въпреки гъстия дим Клеъри успя да забележи алените пламъци, лумнали из целия град, подобно на блестящи скъпоценни камъни върху тъмна дреха.

Изглеждаше невероятно, но беше истина: те стояха на склона на хълма, който се издигаше над Аликанте, а под тях градът гореше.