Касандра Клеър
Град от стъкло (7)

7
И ангелите там не смеят да пристъпят

Както си сънуваше кръв и слънчева светлина, Саймън внезапно бе събуден от някакъв глас, който го викаше по име.

— Саймън — изсъска гласът. — Саймън, ставай.

Саймън се изправи — понякога сам се учудваше колко бързо може да се движи — и се завъртя в тъмнината на килията.

— Самюъл? — прошепна той, като се взираше в сенките. — Самюъл, ти ли си?

— Обърни се, Саймън. — Сега гласът, като че ли малко познат, прозвуча с нотка на раздразнителност. — Ела до прозореца. — Саймън веднага разбра кой е и погледна през решетестия прозорец, за да види Джейс, коленичил на тревата отвън, с камък магическа светлина в ръка. Той погледна към Саймън с уморена гримаса. — Какво, кошмар ли мислиш, че ти се е явил?

— Може още да съм в него. — Ушите на Саймън бръмчаха. Ако имаше пулс, би си помислил, че кръвта се е разбушувала във вените му, но беше нещо друго, нещо не телесно, но много по-близко от кръвта.

Магическата светлина хвърляше разбъркани плетеници от светлосенки по бледото лице на Джейс.

— Значи, тук са те бутнали. Дори не предполагах, че още използват тези килии. — Той погледна косо. — Най-напред обърках прозорците. Малко постреснах другаря ти от съседната килия. Симпатичен тип, онзи с брадата и дрипите. Малко ми напомня за клошарите в Ню Йорк.

И Саймън разбра откъде се беше взело бръмченето в ушите му. Ярост, заслепяваща ярост. С едно отдалечено кътче на съзнанието си той усещаше как устните му се изтеглят назад, върховете на зъбите му се забиват в долната устна.

— Радвам се, че всичко това ти е забавно.

— Какво, не си ли доволен, че ме виждаш? — рече Джейс. — Да ти кажа, изненадан съм. Винаги са ми казвали, че присъствието ми озарява всяко място, на което се появя. Ако пък говорим за подземни килии, появата ми трябва да е двойно по-бляскава.

— Знаел си какво ще стане, нали? Ти каза: „Те ще те изпратят в Ню Йорк“. Ами, хубаво. Само дето не са имали никакво намерение да го правят.

— Не знаех. — Джейс срещна погледа на Саймън през решетките, гледаше го ясно и твърдо. — Знам, че не ми вярваш, но мислех, че ти казвам истината.

— Ти или ме лъжеш, или си глупав…

— Излиза, че съм глупав.

— … или и двете — довърши Саймън. — Склонен съм да мисля, че и двете.

— Нямам причина да те лъжа. Не и сега. — Погледът на Джейс си оставаше твърд. — И спри да ми се зъбиш насреща. Изнервям се.

— Добре — каза Саймън. — Ако искаш да знаеш, така става, когато ми замирише на кръв.

— Това е одеколонът ми. Скорошна рана. — Джейс вдигна лявата си ръка. Тя бе в ръкавица от бели бинтове, минаващи през кокалчетата, където кръвта се бе просмукала.

Саймън се намръщи.

— Мислех, че твоят вид не се наранява. Поне не така, че да личи след това.

— Счупих прозореца с ръка — обясни Джейс — и Алек ме превърза като мундан, за да ми даде урок. Ето, не те лъжа. Сега убеди ли се?

— Не — рече Саймън. — Сега си имам други грижи. Инквизиторът ми задава въпроси, на които не мога да отговоря. Той не спира да ме обвинява, че дължа способността си да стоя на дневна светлина на Валънтайн. Че съм негов шпионин.

В очите на Джейс проблесна тревога.

— Олдъртри ли каза това?

— Олдъртри намекна, че целият Клейв мисли така.

— Това е лошо. Ако решат, че си шпионин, никакво Съглашение няма да те спаси. Не и ако са убедени, че си нарушил Закона. — Джейс бързо се огледа наоколо и после отново се вгледа в Саймън. — По-добре да те измъкнем от тук.

— Ами после? — Саймън направо не вярваше какво говори. Той толкова искаше да се измъкне от това място, а сега сякаш думите сами излизаха от устата му. — Къде мислиш да ме скриеш?

— Тук, в Гард, има един Портал. Ако го намерим, мога да те изпратя по него у вас…

— И всички ще разберат, че си ми помогнал. Джейс, Клейвът не следи само мен. Всъщност, съмнявам се, че изобщо ги е грижа за някакъв си долноземец, какъвто и да е той. Те се опитват да скалъпят нещо срещу семейството ти — за Лайтууд. Мъчат се да докажат, че са свързани по някакъв начин с Валънтайн, че всъщност никога не са напускали Кръга.

Дори в тъмното можеше да се види руменината, заляла бузите на Джейс.

— Но това е абсурдно. Те се биха с Валънтайн… на кораба… Робърт едва не умря…

— Според инквизитора, те са пожертвали живота на другите нефилими, които са се борили на кораба, за да създадат илюзията, че са срещу Валънтайн. И тъй като те са загубили Меча на смъртните, това е единственото, което го интересува. Виж, ти се опита да предупредиш Клейва, но на тях не им пука. Сега инквизиторът си търси някого, върху когото да стовари вината за всичко. Ако успее да обяви семейството ти за изменници, то никой няма да седне да упреква Клейва за случващото се и инквизиторът ще може да прави каквото си иска, без някой да му пречи.

Джейс скри лице в ръцете си, дългите му пръсти се заровиха безпомощно в косата.

— Но аз не мога просто да те оставя тук. Ако Клеъри разбере…

— Знам, че това ти е голямото притеснение. — Саймън дрезгаво се засмя. — Тогава не й казвай. Все пак тя е в Ню Йорк, слава Бо… — Той млъкна, без да може да произнесе думата. — Беше прав — рече вместо това. — Радвам се, че тя не е тук.

Джейс вдигна глава от ръцете си.

— Какво?

— Клейвът е обезумял. Кой знае какво ще й направят, ако знаят какво може. Ти беше прав — повтори Саймън и тъй като Джейс не отговори нищо, допълни: — Сега е моментът да се насладиш на думите ми. Едва ли ще го чуеш пак.

Джейс го гледаше втренчено, лицето му беше бледо и Саймън си спомни колко го потресе видът на Джейс на кораба, окървавен и умиращ на металния под. Най-накрая Джейс проговори.

— Значи, искаш да кажеш, че ще останеш тук? В затвора? Докога?

— Докато не измислим по-добър план — рече Саймън. — Но има още нещо.

Джейс повдигна вежди.

— И какво е то?

— Кръв — каза Саймън. — Инквизиторът се опитва с глад да ме накара да говоря. Вече се чувствам доста слаб. До утре ще съм… е, не знам как ще бъда утре. Но не искам да се предам. И няма да пия повече от твоята кръв, нито пък от нечия друга — допълни бързо той, преди Джейс да даде предложението си. — Само животинска кръв.

— Аз мога да ти нося кръв — каза Джейс, а после попита: — Ти… каза ли на инквизитора, че съм ти дал да пиеш от моята кръв? Че съм те спасил?

Саймън поклати глава.

Очите на Джейс блеснаха от отразената светлина.

— Защо?

— Ами, за да не те въвличам в повече неприятности.

— Виж какво, вампире — каза Джейс, — защитавай си семейство Лайтууд колкото си искаш. Но недей да щадиш мен.

Саймън вдигна глава.

— И защо не?

— Защото — каза Джейс и за миг, докато гледаше надолу през решетките, Саймън имаше чувството, че той е навън, а Джейс вътре в килията, — защото не заслужавам.

 

 

Клеъри се събуди от някакъв шум, подобен на барабанене на градушка по метален покрив. Тя се изправи в леглото си и се огледа объркано наоколо. Шумът отново се появи, остър шум от почукване, идващ от прозореца. Тя отметна неохотно одеялото си и отиде да провери.

Когато отвори прозореца, в стаята нахлу студен въздух, който я прониза през пижамата като нож. Тя потрепери и се наведе над перваза.

Долу в градината имаше някого и в първия миг, с разтуптяно сърце, тя различи силуета на момче, високо и стройно, с разчорлена коса. После той вдигна лице и тя забеляза, че косата му е тъмна, а не руса, и в следващия миг разбра, че противно на очакванията й това да е Джейс, долу стоеше Себастиян.

Той държеше камъчета в шепата си. Когато я видя да се подава навън, той й се усмихна и посочи първо себе си, а после към дървената решетка. Да се качи горе.

Клеъри поклати глава и посочи към челната страна на къщата. Да се видим пред входната врата. Тя затвори прозореца и забърза надолу. Беше късна утрин и светлината, влизаща през прозорците, беше силна и златиста, всички лампи бяха изгасени и в къщата беше тихо. Сигурно Аматис още спи, помисли си Клеъри.

Клеъри отиде до входната врата, отключи я и отвори. На предните стълби стоеше Себастиян и тя още веднъж почувства, че й е някак странно познат, само че този път чувството беше по-слабо. Леко му се усмихна.

— Ти ли хвърляше камъчета по прозореца ми? — попита тя. — Мислех, че това го има само във филмите.

Той се усмихна дяволито.

— Хубава пижама. Да не те събудих?

— Да кажем, че да.

— Съжалявам — отвърна той, макар никак да не изглеждаше, че съжалява. — Но не търпи отлагане. Ако искаш, качи се горе и се преоблечи. Ще прекараме деня заедно.

— Уау. Не си ли малко самонадеян? — каза тя, но пък момчета като Себастиян вероятно нямаше начин да бъдат други, освен самонадеяни. Тя поклати глава. — Съжалявам, но не мога. Не мога да излизам от къщи. Не и днес.

Между очите му се появи лека бръчка на безпокойство.

— Нали вчера излезе.

— Знам, но това беше преди… — Преди Аматис да ме накара да се почувствам по-ниска от тревата. — Просто не мога. И моля те, не се опитвай да ме убеждаваш, става ли?

— Добре — рече той. — Няма да те убеждавам. Но поне ми позволи да ти кажа това, за което съм дошъл. После, обещавам, че ако още искаш да ме отпратиш, ще си тръгна.

— За какво става въпрос?

Той вдигна лице и тя се запита как е възможно тези тъмни очи да блестят като златни.

— Знам къде можеш да намериш Рейгнър Фел.

Това накара Клеъри за няма и десет минути да изтича нагоре по стълбите, да се преоблече, да драсне кратка бележка на Аматис и да се върне при Себастиян, който я чакаше до канала. Когато я видя да тича към него, останала без дъх, с преметнато през ръка зелено палто, той се усмихна.

— Ето ме — каза тя, докато спираше. — Ще тръгваме ли?

Себастиян настоя да й помогне да си облече палтото.

— Никога досега не са ми държали палтото — отбеляза Клеъри, като измъкваше косата си от яката. — Може би само келнерите. Да не би да си бил келнер?

— Не, но съм отгледан от французойка — напомни й Себастиян. — А това си е голяма школовка.

Клеъри се усмихна, макар да й беше притеснено. Себастиян умееше да я накара да се усмихва, установи тя с леко чувство на изненада. Дори го умееше доста добре.

— Къде отиваме? — попита внезапно тя. — Домът на Фел наблизо ли е?

— Всъщност, той живее извън града — отвърна Себастиян, като се втренчи в моста пред себе си. Клеъри вървеше до него.

— Много ли е пътят пеша до там?

— За пеша е прекалено далече. Ще ни трябва транспорт.

— Транспорт ли? Кой ще ни закара? — Тя спря нерешително. — Себастиян, трябва да бъдем внимателни. Не бива да казваме на никого какво правим… какво правя аз. Това е тайна.

Себастиян я гледаше със замислените си тъмни очи.

— Кълна се в ангела, че приятелят, когото ще помолим да ни изведе, няма да каже на никого нито дума.

— Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен съм.

Рейгнър Фел, мислеше си Клеъри, докато минаваха през оживените улици. Ще видя Рейгнър Фел. Нетърпението се редуваше с безпокойство — Мадлен беше описала магьосника като доста труден характер. Ами ако не я изслуша търпеливо, ако няма време? Ами ако не може да го накара да повярва, че е тази, която твърди, че е? Ако дори не си спомня за майка й?

Стряскаше се всеки път, когато се разминеше с някой рус мъж и момиче с дълга черна коса, вземайки ги за Джейс или Изабел. Само че Изабел може би нямаше да й обърне внимание, мрачно си помисли тя, а Джейс най-вероятно щеше да се върне в дома на Пенхалоу и да се гушка с новата си приятелка.

— Боиш се да не те преследват ли? — попита Себастиян, когато свиха по една странична улица, която извеждаше от центъра на града, забелязвайки начина, по който тя се оглеждаше наоколо.

— Все ми се струва, че виждам познати хора — съгласи се тя. — Я Джейс, я някой от семейство Лайтууд.

— Мисля, че Джейс не е напускал дома на Пенхалоу, откакто са пристигнали тук. Прекарва повечето време в стаята си. А и вчера доста лошо си удари ръката…

— Ударил си е ръката? Как? — Забравяйки да си гледа в краката, Клеъри се препъна в един камък. Пътят, по който вървяха, неусетно беше преминал от паваж в покрит с чакъл. — Ох.

— Пристигнахме — обяви Себастиян, като спря пред висока дървена ограда. Наоколо нямаше никакви къщи. Сякаш внезапно бяха излезли от жилищния квартал и сега от едната им страна се издигаше оградата, а от другата — чакълест склон, който водеше към гора.

В оградата имаше врата, но тя бе заключена с катинар. Себастиян извади от джоба си тежък стоманен ключ и отвори портата.

— Ей сега се връщам с транспорта ни. — Той затръшна вратата зад себе си. Клеъри погледна летвите. През пролуките се виждаше нещо подобно на схлупена, порутена червена къщурка. Макар че не се забелязваше да има врата, нито пък истински прозорци…

Портата се отвори и Себастиян се появи отново, ухилен до уши. В едната си ръка държеше поводи, а след него послушно крачеше огромен сиво-бял кон със знак на челото, подобен на звезда.

— Кон? Ти имаш кон? — Клеъри гледаше слисано. — Защо ти е кон?

Себастиян потупа нежно коня по гърба.

— Тук, в Аликанте, много семейства ловци на сенки имат коне, които държат в конюшни. Ако си забелязала, в Идрис няма коли. С тези защити наоколо им е трудно да се движат. — Той потупа светлата кожа на седлото на коня, на което имаше ръчно нарисувана емблема: воден дух, излизащ от езеро насред концентрични кръгове. Отдолу с тънък шрифт бе изписано името Верлак. — Качвай се.

Клеъри се дръпна.

— Никога досега не съм яздила кон.

— Аз ще яздя Уейфарър — успокои я Себастиян. — Ти само ще си седиш пред мен.

Конят леко изпръхтя. Зъбите му са огромни, плахо си каза Клеъри; всеки от тях беше голям колкото дозатор за бонбони Пец. Представи си тези зъби, забити в крака й, и си спомни за всички момичета, които познаваше в основното училище, които искаха да си имат пони. Сега им се чудеше на ума.

Бъди смела, каза си тя. Майка ти би била такава.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Добре. Да тръгваме.

 

 

Решението на Клеъри да бъде смела трая до момента, в който Себастиян — след като й помогна да се качи на седлото — се метна върху коня зад нея и заби пети в хълбоците му. Уейфарър се понесе в галоп като куршум по чакълестия път, което изпрати множество трептения до мозъка на костите й. Тя се бе вкопчила в ръба на седлото, който стърчеше пред нея, ноктите й така се забиваха в кожата му, че чак оставяха следи.

Пътят се стесняваше на излизане от града и сега от двете му страни се издигаха стени от гъсти зелени дървета, които закриваха всякаква гледка. Себастиян дръпна поводите и Уейфарър забави лудия си галоп, а сърцето на Клеъри постепенно се успокои. Когато уплахата й попремина, тя започна бавно да осъзнава, че Себастиян е зад нея. Той държеше поводите от двете й страни и ръцете му образуваха нещо като клетка около нея, която й създаваше усещане за сигурност, че няма да падне от коня. Тя внезапно усети присъствието му — не само силните му ръце, които я придържаха, но и гърдите му, на които се облягаше, както и аромата му, който, кой знае защо, й напомняше на черен пипер. Мирисът не беше лош, беше тръпчив и приятен, много различен от начина, по който миришеше Джейс — на сапун и слънце. Не че слънцето имаше мирис, но ако имаше…

Тя скръцна със зъби. Беше до Себастиян, отиваше да се види с велик магьосник, а я занимаваха глупави мисли за това, как бил миришел Джейс. Тя се насили да се огледа наоколо. Зелените стени от дървета се бяха поразредили и сега вече се виждаха китни поляни от двете страни. Беше красиво по някакъв особен начин: зелен килим, прорязан тук-там от сив каменен път, или грамадата на черна скала, издигаща се насред тревата. Китки от нежни бели цветя, същите, които бе видяла на некропола с Люк, бяха пръснати по хълмовете така, сякаш ненадейно бе завалял сняг.

— Как разбра къде живее Рейгнър Фел? — попита тя, докато Себастиян умело заобикаляше неравностите по пътя.

— Попитах леля Елоди. Тя има цяла мрежа от информатори. Знае всичко, което се случва в Идрис, макар самата тя никога да не идва тук. Не обича да напуска Института.

— А ти? Често ли идваш в Идрис?

— Не бих казал. Когато си дойдох за последно, бях на около пет години. Оттогава не съм виждал вуйчо си и леля си затова се радвам, че съм тук. Самото място ми действа успокояващо. Пък и Идрис ми липсва, когато отсъствам. Няма друго такова място. Като че ли има нещо в самата земя. И ти ще започнеш да го усещаш и ще ти липсва, когато не си тук.

— Знам, че на Джейс му липсваше — каза тя. — Но може би защото е живял години наред тук. Той е роден в Идрис.

— В имението Уейланд — потвърди Себастиян. — Всъщност недалеч от мястото, където отиваме.

— Ти май всичко знаеш.

— Не всичко — отвърна Себастиян със смях, който Клеъри усети по гърба си. — Да, Идрис омагьосва всекиго, дори и хора като Джейс, които имат причини да мразят това място.

— Защо казваш това?

— Ами, той е израснал с Валънтайн, нали? Това само по себе си е ужасно.

— Не знам — въздъхна Клеъри. — Истината е, че той има смесени чувства. Понякога ми се струва, че Валънтайн е бил ужасен баща, но друг път си мисля, че малкото нежност и обич, които е показал, са всъщност всичката нежност и обич, които Джейс е познал през живота си. — Тя усети вълна от тъга, когато каза: — Мисля, че той е бил много привързан към Валънтайн, при това за дълго.

— Не мога да повярвам, че Валънтайн е проявявал нежност и обич към Джейс. Валънтайн е звяр.

— Е, така е, но все пак Джейс му е син. Освен това е бил само едно малко момче. Мисля, че Валънтайн го е обичал по свой начин…

— Не. — Гласът на Себастиян беше остър. — Боя се, че не е възможно.

Клеъри примигна объркано и почти се обърна да види лицето му, но после размисли. Всички ловци на сенки откачаха на тема Валънтайн — спомни си за инквизиторката и неволно потръпна — и тя не можеше да ги упрекне за това.

— Може би си прав.

— Пристигнахме — обяви внезапно Себастиян, толкова внезапно, че Клеъри се запита дали не го беше обидила с нещо, след което слезе от гърба на коня. Но когато вдигна поглед към нея, той се усмихваше. — Мина неусетно — каза той, докато връзваше поводите за един нисък клон на близкото дърво. — По-приятно, отколкото предполагах.

Той й показа с жест, че трябва да слезе, и след миг на колебание Клеъри се спусна от коня в ръцете му. Залитна и той я подкрепи, краката й бяха станали нечувствителни от дългата езда.

— Съжалявам — каза смутено тя. — Нямах намерение да се бутам в теб.

— Не е нужно да се извиняваш за това. — Тя усети топлия му дъх на шията си и потрепери. Ръцете му се задържаха малко по-дълго на гърба й, преди да я пусне с неохота.

От всичко това краката на Клеъри не ставаха по-стабилни.

— Благодаря — каза тя, прекрасно съзнавайки, че се е изчервила, и от все сърце желаейки това да не личи толкова ясно на светлата й кожа. — Значи… това е мястото? — Тя се огледа наоколо. Намираха се в малка долина между ниски хълмове. Едно сечище бе обградено от много изсъхнали дървета. Техните извити клони бяха красиви като скулптури на фона на стоманеносиньото небе. Но отвъд тях…

— Тук няма нищо — каза тя и се намръщи.

— Клеъри. Съсредоточи се.

— Искаш да кажеш… магически прах? Но на мен обикновено не ми е необходимо…

— Магическият прах в Идрис често е по-плътен, отколкото навсякъде другаде. Трябва да положиш повече усилия от обикновено. — Той сложи ръце на раменете й и внимателно я обърна. — Погледни сечището.

Клеъри направи умственото упражнение, което й позволяваше да премахва магическия прах от дадено нещо. Тя си представи как натрива терпентин по канава и избърсва всички слоеве боя, за да разкрие истинската картина отдолу — а на нея бе изобразена малка каменна къща с остър фронтонен покрив, от комина излизаше дим на фини струйки. Виеща се пътека, обточена с камъни, водеше към входната врата. Когато се вгледа по-внимателно, Клеъри видя, че димът, излизащ от комина, спря да се вие нагоре и започна да се оформя като треперлив черен въпросителен знак.

Себастиян се засмя.

— Мисля, че това означава „Кой е?“

Клеъри се загърна по-плътно в палтото си. Вятърът, който галеше тревата, не беше силен, но при все това тя усети, че костите й се вледеняват.

— Прилича малко на вълшебна приказка.

— Студено ли ти е? — Себастиян я обви с ръка. Внезапно димът, който се виеше от комина, престана да бъде въпросителен знак и придоби треперливата форма на изкривени сърца. Клеъри се отдръпна от Себастиян, като се почувства едновременно неловко и някак виновно, сякаш бе направила нещо нередно. Тя забърза по алеята пред къщата, последвана от Себастиян. Те бяха стигнали до средата й, когато вратата се отвори.

Независимо че беше обсебена от мисълта да намери Рейгнър Фел още откакто Мадлен бе споменала името му, Клеъри нито веднъж не се бе замисляла как ли изглежда. Едър, брадат мъж, би казала тя сега, ако някой я попита. Човек, който прилича на викинг, с широки рамене.

Но човекът, който излезе от вратата, беше висок и слаб, с къса, остра тъмна коса. Беше облечен в блуза от златиста мрежа и копринено долнище на пижама. Той погледна Клеъри с бегъл интерес, пушейки небрежно огромна лула. Видът му нямаше нищо общо с този на викинг, но затова пък й беше съвсем познат.

Магнус Бейн.

— Но… — Клеъри объркано погледа Себастиян, който бе не по-малко учуден от нея. Той се взираше в Магнус с леко отворена уста, лицето му беше озадачено. Най-после той запелтечи:

— Ти ли си… Рейгнър Фел, магьосникът?

Магнус извади лулата от устата си.

— Ами, със сигурност не съм Рейгнър Фел, стриптийзьорът.

— Аз… — Себастиян сякаш не можеше да намери думи. Клеъри не знаеше какво е очаквал, но Магнус определено бе изненада за него. — Надявахме се да ни помогнеш. Аз съм Себастиян Верлак, а това е Клариса Моргенстърн, майка и се казва Джослин Феърчайлд…

— Не ме интересува коя е майка й — каза Магнус. — Не можете да идвате при мен без предупреждение. Елате по-късно. Следващата година през март ми е удобно.

— Март? — Себастиян изглеждаше ужасен.

— Прав си — каза Магнус. — Прекалено дъждовно е. Какво ще кажете за юни?

Себастиян се изпъна.

— Не мисля, че си даваш сметка колко е важно…

— Себастиян, недей — каза възмутено Клеъри. — Той се подиграва с нас. Така или иначе, не може да ни помогне.

Себастиян само се смути още повече.

— Но аз не виждам защо да не може…

— Добре, достатъчно — рече Магнус и щракна с пръсти. Себастиян замръзна на място, устата му продължаваше да е отворена, а ръката — застинала във въздуха.

— Себастиян! — Клеъри посегна да го докосне, но той беше скован като статуя. Само лекото повдигане и спускане на гърдите му показваше, че все още е жив. — Себастиян? — каза отново тя, но напразно. Разбра, че той нито може да я види, нито да я чуе. Обърна се към Магнус. — Не мога да повярвам, че направи това. Какво, за Бога, ти става? Да не би нещо в тази лула да е размекнало мозъка ти? Себастиян е от нашите.

— За мен няма наши — ваши, скъпа Клеъри — каза Магнус, като размаха лулата. — Твоя е вината, че се наложи да го замразя за кратко. Още малко, и щеше да му кажеш, че не съм Рейгнър Фел.

— Защото ти не си Рейгнър Фел.

Магнус изпусна струйка дим от устата си и я погледна замислено през мъглата.

— Ела — каза той. — Искам да ти покажа нещо.

Той отвори вратата на малката къща и с жест я покани да влезе. С последен невярващ поглед към Себастиян, Клеъри го последва.

Къщичката не беше осветена. На слабата дневна светлина, която се процеждаше от прозорците, Клеъри видя, че се намират в голяма стая, пълна с тъмни сенки. Във въздуха се усещаше странен мирис на изгорял боклук. Тя се задави, а Магнус щракна още веднъж с пръсти, от които изригна ярка синя светлина.

Клеъри ахна. В стаята цареше пълна бъркотия — мебели, насечени на трески, чекмеджета, отворени и с разпиляно съдържание. Страници, изтръгнати от книгите се носеха из въздуха като пепел. Дори прозорецът беше разбит.

— Снощи получих писмо от Рейгнър Фел — каза Магнус, — в което ме молеше да се видим тук. Когато дойдох, заварих това. Всичко поломено и смрад на демони наоколо.

— Демони? Но демоните не могат да дойдат в Идрис…

— Не съм казал, че те са го направили. Само ти казвам какво заварих. — Магнус говореше с равен глас. — Цялата къща миришеше на нещо с демоничен произход. Рейгнър лежеше безжизнено на пода. Когато са си тръгнали, още е бил жив, но докато дойда, е издъхнал. — Той се обърна към нея. — Кой знае, че го търсиш?

— Мадлен — прошепна Клеъри. — Но тя е мъртва. Себастиян, Джейс и Саймън. Семейство Лайтууд…

— Ах — каза Магнус. — Ако семейство Лайтууд знаят, Клейвът сигурно е научил, а Валънтайн има шпиони там.

— Трябваше да го пазя в тайна, а не да разпитвам всекиго за него — прошепна Клеъри ужасено. — Вината е моя. Трябваше да предупредя Фел…

— Може ли да отбележа — рече Магнус, — че иначе не би могла да намериш Фел, затова си питала хората за него. Виж, ти и Мадлен просто сте предположили, че Фел е този, който може да помогне на майка ти. А не някой, от когото Валънтайн би могъл да се интересува и по друга причина. Но има и нещо друго. Дори и Валънтайн да не знае как може да бъде събудена майка ти, явно се досеща, че това, което я е довело до състоянието й, е свързано с нещо, което той много иска да има. Една специална книга за магии.

— Откъде знаеш това? — попита Клеъри.

— Рейгнър Фел ми го каза.

— Но…

Магнус я прекъсна с жест.

— Ние, магьосниците, си имаме начини да общуваме помежду си. Имаме си собствен език. — Той вдигна ръката, в която имаше син пламък. — Логос.

По стените се появиха огнени букви, всяка от които висока по петнайсетина сантиметра, сякаш гравирани в камъка с течно злато. Буквите затанцуваха по стените, образувайки думи, които Клеъри не можеше да прочете. Тя се обърна към Магнус.

— Какво пише?

— Рейгнър го е написал, когато е усетил, че умира. Казва на магьосника, който ще дойде след смъртта му, какво се е случило. — Когато Магнус се обърна, блясъкът на горящите букви бе осветил котешките му очи в златисто. — Бил е нападнат тук от хората на Валънтайн. Търсели са Бялата книга. Наред със Сивата книга, тази е сред най-прочутите свръхестествени произведения, написани някога. В тази книга има както рецепта за отровата на Джослин, така и рецепта за нейната противоотрова.

Клеъри зяпна.

— И тя е тук?

— Не. Тя принадлежи на майка ти. Рейгнър само я е посъветвал къде да я скрие от Валънтайн.

— Което означава, че…

— Означава, че се намира в семейната вила на Уейланд. Семейство Уейланд живееха много близо до Джослин и Валънтайн, те бяха най-близките им съседи. Рейгнър е предложил на майка ти да скрие книгата в дома им, където Валънтайн никога не би я потърсил. В библиотеката, ако трябва да сме точни.

— Но Валънтайн е живял в имението на Уейланд години наред след това — възрази Клеъри. — Би трябвало да я е намерил, нали?

— Била е скрита в друга книга. Книга, към която Валънтайн никога не би посегнал. — Магнус ехидно се усмихна. — Наръчник на домакинята. Не може да се каже, че майка ти е била лишена от чувство за хумор.

— А ти ходи ли в имението на Уейланд? Потърси ли книгата?

Магнус поклати глава.

— Клеъри, има заклинания върху имението. Те го защитават не само от Клейва, защитават го от всички. Особено от долноземци. Може би, ако имах време да се занимая по-подробно със защитите, щях да ги пробия, но…

— И никой не може да проникне в имението? — Отчаяние сви гърдите й. — Невъзможно ли е?

— Не съм казал на никой — рече Магнус. — Сещам се за един човек, който почти със сигурност може да проникне в имението.

— Имаш предвид Валънтайн?

— Имам предвид сина на Валънтайн — рече Магнус.

Клеъри поклати глава.

— Джейс няма да ми помогне, Магнус. Той не иска да ме вижда повече. Всъщност, съмнявам се, че изобщо ще се съгласи да говори с мен.

Магнус замислено я погледна.

— Мисля — каза той, — че не са много нещата, които Джейс не би направил за теб, ако го помолиш.

Клеъри отвори уста и после отново я затвори. Стори й се, че Магнус винаги е знаел какво изпитва Алек към Джейс, както и Саймън към нея. Сигурно чувствата й към Джейс бяха изписани на лицето й дори сега, а Магнус отлично умееше да разчита чувствата на хората.

Тя извърна поглед встрани.

— Да кажем, че успея да склоня Джейс да дойде в имението с мен и да вземе книгата — каза тя. — И какво от това? Нито знам кое е заклинанието, нито мога да направя противоотрова…

Магнус изсумтя.

— Допускаш ли, че ти дадох този съвет ей така, случайно? Когато вземеш Бялата книга, директно ми я донеси.

— Книгата? Ти я искаш?

— Това е една от книгите с най-могъщите заклинания в света. Разбира се, че я искам. Пък и тя принадлежи на децата на Лилит, а не на тези на ангела Разиел. Това е магьосническа книга и трябва да бъде у магьосниците.

— Но на мен ми трябва, за да излекувам майка си…

— На теб ти трябва една страница от нея, която можеш да задържиш. Останалото е за мен. И в замяна, когато ми донесеш книгата, аз ще ти направя противоотровата и ще я приложа на Джослин. Не можеш да отречеш, че сделката е добра, нали? — Той протегна ръка. — Стискаме ли си ръцете?

След миг на колебание Клеъри се съгласи.

— Дано не съжалявам за това.

— Надявам се, че няма — каза Магнус, като тържествуващо се обърна към външната врата. Огнените букви на стената бяха изчезнали. — Съжалението е толкова безсмислено чувство, не мислиш ли?

Слънцето навън й се стори доста ярко на фона на мрака в къщурката. Клеъри се спря и замига, докато погледът и се избистри: планините в далечината, доволно пасящият трева Уейфарър и Себастиян, неподвижен като статуя сред ливадата, с все още протегната ръка. Тя се обърна към Магнус.

— Може ли вече да го размразиш?

Магнус се развесели.

— Изненадах се, когато тази сутрин получих писмото на Себастиян — каза той. — Казваше, че ти прави услуга, нищо повече. Откъде го познаваш?

— Той е братовчед на едни приятели на семейство Лайтууд или нещо такова. Много е симпатичен, наистина.

— Какво ти симпатичен. Направо е великолепен. — Магнус гледаше замечтано към него. — Можеш да го оставиш тук. Ще си закачам по него шапките и разни други неща.

— Не. Не мога да ти го оставя.

— Защо? Да не би да го харесваш? — Очите на Магнус блестяха. — Той, изглежда, те харесва. Видях как се домогва до теб, като катерица до лешник.

— Защо не поговорим за твоя интимен живот? — отряза го Клеъри. — Как вървят нещата между вас с Алек?

— Алек отказва да признае, че имаме връзка, затова не мисля, че му дължа лоялност. Онзи ден той ми изпрати писмо с молба за услуга. Беше адресирано до „Магьосник Бейн“, като че ли съм някой напълно непознат. Мисля, че още си пада по Джейс, макар според мен тази връзка да няма бъдеще. Вероятно този проблем ти е убягнал…

— О, стига. — Клеъри погледна с досада Магнус. — Виж, ако не размразиш Себастиян, никога няма да си тръгна оттук и ти никога няма да получиш Бялата книга.

— О, добре, добре. Но може ли да те помоля за нещо? Не му казвай за това, което ти разказах току-що, независимо дали е приятел на семейство Лайтууд, или не.

Магнус нервно щракна с пръсти.

Лицето на Себастиян се оживи, като видеофилм, който отново е пуснат, след като е бил на стопкадър.

— … да ни помогнете — довърши той. — Проблемът съвсем не е маловажен. А е въпрос на живот и смърт.

— Вие, нефилимите, си въобразявате, че всичките ви проблеми са въпрос на живот и смърт — каза Магнус. — А сега си вървете. Започна да ми писва от вас.

— Но…

— Тръгвайте — каза Магнус със заплашителна нотка в гласа. Между върховете на дългите му пръсти блеснаха сини искри и във въздуха внезапно се разнесе някакъв остър мирис като от изгоряло. Котешките очи на Магнус пламнаха. Макар да знаеше, че това е илюзорно, Клеъри неволно отстъпи назад.

— Мисля, че трябва да тръгваме, Себастиян — рече тя.

Себастиян присви очи.

— Но, Клеъри…

— Да тръгваме — повтори настойчиво тя и като го сграбчи за ръката, почти го повлече към Уейфарър, Той я последва неохотно, като си мърмореше под носа. С въздишка на облекчение Клеъри погледна назад през рамо. Магнус стоеше до вратата на къщичката със скръстени на гърдите ръце. Той улови погледа й, усмихна се дяволито и й намигна.

 

 

— Съжалявам, Клеъри. — Себастиян сложи ръка на рамото й, а другата на кръста й, за да й помогне да се качи на широкия гръб на Уейфарър. Тя превъзмогна лекия вътрешен глас, който я предупреждаваше да не се качва на коня, и се остави той да й помогне. Метна крак отгоре и се настани на седлото, като си каза, че седи на огромен подвижен диван, а не на живо същество, което може да я изхвърли всеки момент и после да я ритне.

— Съжаляваш за какво? — попита тя, когато той се метна зад нея. Направо й беше неприятна лекотата, с която го направи — сякаш танцуваше, — но пък си беше приятна гледка. Себастиян си знае работата, помисли си тя, когато той протегна ръце иззад нея и хвана поводите. Все пак е хубаво, че поне единият знае.

— За Рейгнър Фел. Не очаквах от него така категорично да ти откаже. Макар че магьосниците са си особняци. Ти виждала ли си магьосник досега?

— Виждала съм Магнус Бейн. — Тя неволно се извърна да погледне покрай Себастиян към къщурката, чезнеща в далечината зад тях. Димът се кълбеше от комина под формата на малки танцуващи фигури. Танцуващи Магнуси? Тя не можеше да определи от това разстояние. — Той е великият магьосник на Бруклин.

— Прилича ли на Фел?

— Поразително. Не се тревожи за Фел. Знаех си, че може да откаже да ни помогне.

— Но аз ти обещах да ти помогна. — Себастиян звучеше истински разстроен. — Е, все пак има нещо друго, което мога да ти покажа, и така денят няма да е изцяло изгубен.

— Какво е то? — Тя се обърна още веднъж назад и го погледна. Слънцето беше високо в небето зад него и връхчетата на тъмната му коса проблясваха в златно.

Себастиян се ухили.

— Ще видиш.

 

 

Отдалечавайки се от Аликанте, от двете страни на пътя се виеха стени от зелени шубраци, които от време на време разкриваха невероятно красива гледка: леденосини езера, зелени долини, сиви планини, сребърни ленти на реките и вади сред цветни лехи. Клеъри се запита какво ли би било да живее на място като това. Неволно се почувства напрегната, почти незащитена, така, без удобството на високите сгради, които да я заобикалят.

Разбира се, и тук имаше сгради. Над дърветата току изникваше покривът на някоя голяма каменна къща. Това бяха вили, както й бе обяснил Себастиян (викайки в ухото й): извънградски имения на семействата на заможни ловци на сенки. Те напомняха на Клеъри за големите стари жилищни постройки по река Хъдсън, северен Манхатън, където навремето богатите нюйоркчани са прекарвали летата си.

Пътят под тях преминаваше от чакъл в пръст. Клеъри рязко бе изтръгната от унеса й, когато се изкачиха на върха на хълм и Себастиян опъна юздите на Уейфарър.

— Ето това — каза той.

Клеъри безмълвно се вторачи. „Това“ представляваше порутена грамада от овъглени, почернели камъни и само по контурите й можеше да се разпознае, че някога е била къща. Имаше някакъв комин, който все още се извисяваше към небето, и отломък от стена с изрязан в средата й прозорец без стъкла. Основите бяха обрасли с бурени, които се зеленееха сред чернилката.

— Не разбирам — каза тя. — Къде се намираме?

— Не се ли досещаш? — попита Себастиян. — Тук са живели майка ти и баща ти. На това място е роден брат ти. Това е вилата на семейство Феърчайлд.

Не за първи път в ума на Клеъри отекна гласът на Ходж. Валънтайн запали голям огън и изгори себе си, заедно с цялото си семейство, жена си и детето си. Превърна всичко в пепел. Камък върху камък не остана. Говори се, че мястото е прокълнато.

Без да продума, тя се смъкна от гърба на коня. Чу как Себастиян я повика, но къде с подтичване, къде с приплъзване, тя се носеше надолу по хълма. Земята, където някога се бе издигала къщата, бе изравнена. В краката й почернелите камъни, които някога са представлявали алея, бяха напукани. Сред бурените видя стълбище, което бе прекъснато на няколко стъпки от земята.

— Клеъри… — Себастиян я бе последвал сред бурените, но тя изобщо не го забелязваше. Само бавно се огледа наоколо. Изгорели, полумъртви дървета. Това, което може би някога е било сенчеста поляна, разстилаща се надолу по полегатия хълм. В далечината, точно над короните на дърветата, тя видя покрива на нещо, което вероятно е било съседна вила.

Слънцето се отразяваше в счупения прозорец на една оцеляла стена, която още се държеше изправена. Тя се покачи на една обрасла с бурени грамада от почернели камъни и пристъпи към руините. Видя очертанията на стаи, на коридори — дори един обгорен шкаф, почти запазен, катурнат настрани с потрошен порцелан, парчетата от който се смесваха с черната земя.

Някога това е била истинска къща, обитавана от живи, дишащи хора. Тук е живяла майка й, омъжила се е тук, родила е дете. А после Валънтайн е превърнал всичко в прах и пепел, като е оставил Джослин да си мисли, че синът й е мъртъв, и тя се е принудила да крие от дъщеря си истината за този свят… Чувство на остра тъга обзе Клеъри. На това място е бил погубен животът на не един човек. Тя прокара ръка по лицето си и почти се изненада, че е влажно. Беше плакала, без да го съзнава.

— Клеъри, съжалявам. Помислих си, че би искала да видиш това. — Беше Себастиян, ботушите му скърцаха по чакъла и вдигаха малки облаци прах. Изглеждаше объркан.

Тя се обърна към него.

— О, разбира се, че бих искала. Благодаря.

Изви се вятър. Разпиля кичури от тъмната му коса по лицето му. Той се усмихна печално.

— Сигурно е тежко да си мислиш за това, което се е случило тук, за Валънтайн, за майка ти. Тя е била изумително смела.

— Знам — каза Клеъри. — Била е. И продължава да бъде.

Той леко докосна лицето й.

— Ти също.

— Себастиян, ти нищо не знаеш за мен.

— Не е вярно. — Той посегна и с другата си ръка и хвана лицето й в шепите си. Докосването му беше нежно, почти въздушно. — Знам всичко за теб, Клеъри. За това, как си се борила с баща си за Бокала на смъртните, как си отишла в хотела, свърталище на вампирите, заради приятеля си. Изабел ми разказа някои неща, за други се носят слухове. И откакто за първи път… откакто за първи път чух името ти… исках да се запозная с теб. Знаех, че си нещо специално.

Тя леко се засмя.

— Надявам се да не си се разочаровал много.

— Не — каза тихо той, като плъзна пръсти под брадичката й. — Ни най-малко. — Той повдигна лицето й към себе си. Тя бе твърде изненадана, за да реагира, дори когато той се наведе над нея и в последния момент тя разбра намеренията му. Инстинктивно затвори очи, когато устните му нежно докоснаха нейните, и тялото й премаля от допира им. Внезапно у нея се надигна копнеж да бъде сграбчена и целувана така, че да забрави всичко наоколо. Тя вдигна ръце, уви ги около врата му отчасти, за да се задържи да не падне, отчасти за да го притегли към себе си.

Косата му гъделичкаше пръстите й — не беше така копринена като на Джейс, но беше приятна и мека, а тя трябваше да престане да мисли за Джейс. Откъсна се от мисълта за него, когато пръстите на Себастиян погалиха бузите и очертанията на челюстта й. Докосването му беше нежно въпреки мазолите на пръстите му. Разбира се, и Джейс имаше същите мазоли; вероятно ги имаха и всички ловци на сенки…

Тя потисна мисълта за Джейс, или поне се опита, но без особен успех. Виждаше го дори и със затворени очи — виждаше острите скули и формата на лицето, което така и не успя да нарисува, независимо че образът му изгаряше мислите й; виждаше деликатните кости на ръцете му, изпъстрената с белези кожа на раменете му…

Копнежът, който се бе надигнал у нея, бързо се сви като ластик, пуснат след опъване. Тя се вцепени дори когато устните на Себастиян се притиснаха в нейните и ръцете му се сключиха на тила й. Тя се вцепени от вледеняващото усещане за грешка. Нещо се беше объркало, нещо много повече от безнадеждността на копнежа й към някого, когото не може да има. Това беше нещо друго: внезапен пристъп на ужас, сякаш бе направила решителна стъпка напред, за да политне внезапно в черна бездна.

Поемайки си шумно въздух, се отдръпна от Себастиян с такава сила, че залитна. Ако той не я бе задържал, със сигурност щеше да падне.

— Клеъри. — Погледът му бе замъглен, бузите му бяха пламнали. — Клеъри, какво има?

— Нищо. — Тя едва долови собствения си глас. — Нищо… просто, не бива… не съм готова за това…

— Много ли избързвам? Можем да намалим темпото… — Посегна към нея и тя неволно се отдръпна. Той бе изумен. — Няма да те нараня, Клеъри.

— Знам.

— Случило ли се е нещо? — Той вдигна ръка и отметна косата й, тя потисна порива си да се отдръпне пак. — Да не би Джейс…

— Джейс? — Знаеше ли той, че е мислила за Джейс, да не би да си е личало? От друга страна… — Джейс е мой брат. Как се сети за него? Какво искаш да кажеш?

— Просто си мислех… — Той поклати глава, по лицето му се редуваха болка и смущение. — Тогава може би някой друг те е наранил.

Ръката му още беше на бузата й. Тя внимателно, но твърдо я отстрани.

— Не. Няма такова нещо. Аз просто… — Тя се поколеба. — Не бива.

— Не бива? — Болката на лицето му изчезна и се замени с недоверие. — Клеъри, между нас се случи нещо. Знаеш, че е така. Още от първия миг, когато те видях…

— Себастиян, недей…

— Разбрах, че ти си тази, която цял живот съм чакал. Видях, че и ти почувства същото. Не ми казвай, че не е така.

Но не това бе почувствала тя. Тя се чувстваше като човек, който е обикалял из непознат град и изведнъж се е натъкнал на собствената си червеникавокафява къща. Изненадващо, но не точно приятно откритие, нещо като: Как е възможно това да е тук?

— Грешиш — каза тя.

Гневът, който се надигна в очите му — внезапен, мрачен, неприкрит, — я изненада. Той хвана и стисна до болка китките й.

— Не е вярно.

Тя се помъчи да се отскубне.

— Себастиян…

— Не е вярно. — Очите му станаха толкова черни, ме чак се сляха със зениците. Лицето му приличаше на бяла маска, вцепенено и неподвижно.

— Себастиян — каза тя колкото се може по-спокойно. — Причиняваш ми болка.

Той я пусна. Гърдите му бурно се надигаха и спускаха.

— Извинявай — каза той. — Извинявай. Помислих си…

Е, сгрешил си, искаше да каже Клеъри, но се въздържа. Нямаше желание отново да види онова негово лице.

— Трябва да се връщаме — рече вместо това тя. — Скоро ще мръкне.

Той кимна вдървено, сякаш не по-малко шокиран от избухването си. Обърна се и се запъти обратно към Уейфарър, който пасеше трева в дългата сянка на едно дърво. За миг Клеъри се поколеба, после го последва — ситуацията не предлагаше много възможности. Докато вървеше след него, тя тайничко погледна китките си — там, където я беше стискал, имаше червени отпечатъци от пръстите му, и което беше още по-странно, върховете на пръстите й бяха почернели, сякаш ги бе потопила в мастило.

Себастиян мълчаливо й помогна да се качи на гърба на Уейфарър.

— Извинявай, че обвиних Джейс — каза най-накрая той, когато я настани на седлото. — Той никога не би те наранил. Знам, че заради теб е ходил при онзи вампир в затвора на Гард…

Сякаш всичко наоколо замръзна. Клеъри чуваше собственото си дишане, което свистеше в ушите й, виждаше ръцете си, замръзнали като ръце на статуя, отпуснати на лъка на седлото.

— Вампир в затвора? — прошепна тя.

Себастиян се обърна изненадано към нея.

— Да — рече той. — Саймън, вампира, който доведоха със себе си от Ню Йорк. Мислех… искам да кажа, бях сигурен, че знаеш за това. Джейс не ти ли е казал?