Касандра Клеър
Град от стъкло (6)

6
Лоша кръв

Вълна от замайване връхлетя Клеъри, сякаш целият въздух бе изсмукан от стаята. Понечи да се върне, но се олюля и удари рамото си във вратата. Ударът произведе шум, който накара Джейс и момичето да се отдръпнат един от друг.

Клеъри се вцепени. Двамата се втренчиха в нея. Тя забеляза, че момичето е с тъмна права коса, дълга до раменете, и изключително красиво. Горните копчета на ризата й бяха откопчани и показваха ивица от дантеления сутиен. Клеъри се почувства така, сякаш някой я бе ударил.

Момичето вдигна ръце към блузата си и бързо закопча копчетата. Изглежда, й бе станало неприятно.

— Извинявай, но коя си ти? — попита намръщено тя.

Клеъри не отговори — тя гледаше Джейс, който на свой ред се беше втренчил в нея невярващо. Лицето му бе загубило цвета си, бяха останали само тъмните кръгове около очите. Той гледаше Клеъри така, както се гледа буре с барут.

— Ейлийн. — Гласът на Джейс бе лишен от всякаква топлота и цвят. — Това е сестра ми, Клеъри.

— О! О! — Лицето на Ейлийн се отпусна в леко смутена усмивка. — Извинявай! Ама че среща. Здравей, аз съм Ейлийн.

Все още усмихваща се, тя подаде ръка на Клеъри. Не мисля, че мога да я докосна, помисли си Клеъри с омаломощаващо чувство на ужас. Тя погледна Джейс, който прочете чувството в очите й. С мрачно изражение той хвана Ейлийн за раменете и каза нещо на ухото й. Тя се изненада, сви рамене и без да пророни дума, тръгна към вратата.

Клеъри остана сама с Джейс. Сама с човека, който продължаваше да я гледа така, сякаш бе най-лошият кошмар в живота му.

— Джейс — рече тя и пристъпи към него.

Той отстъпи назад, сякаш бе намазана с нещо отровно.

— Какво, в името на ангела, правиш тук, Клеъри?

Независимо от всичко, грубостта в тона му я нарани.

— Можеше да се престориш, че се радваш да ме видиш. Поне малко.

— Не се радвам да те видя — каза той. Цветът на лицето му постепенно започна да се възвръща, но сенките под очите продължаваха да изпъкват на кожата. Клеъри очакваше да каже още нещо, но той продължаваше само да я гледа с неприкрит ужас. Разсеяно забеляза, че бе облечен в черен пуловер, който висеше от китките му, сякаш бе отслабнал, и че ноктите на ръцете му бяха изгризани до кожичките. — Ни най-малко.

— Това не си ти — каза тя. — Мразя да се държиш така…

— О, мразиш, така ли? Ами тогава да престана, а? Както ти правиш всичко, за което аз те помоля.

— Не беше честно да постъпваш така! — сопна му се тя, внезапно разгневена. — Да ме лъжеш по този начин. Нямаше право да…

— Имах пълното право! — извика той. Никога не бе предполагала, че ще й крещи така. — Имах пълното право, ти, глупаво, глупаво момиче. Аз съм ти брат и…

— И какво? Аз съм твоя собственост? Не съм твоя собственост, независимо дали си ми брат, или не!

Вратата зад Клеъри се отвори и Алек влетя в библиотеката, небрежно облечен в дълго тъмносиньо яке, черната му коса беше разрошена. Ботушите му бяха кални и по обикновено спокойното му лице бе изписано смущение.

— В името на всички възможни измерения, какво става тук? — попита той, като местеше смаяния си поглед от Джейс към Клеъри. — Вие двамата, смятате да се избиете ли?

— Не съвсем — отвърна Джейс. Клеъри видя как като с магическа пръчка от лицето му бяха изтрити и гневът, и тревогата, и той бе възвърнал леденото си спокойствие. — Клеъри тъкмо си тръгваше.

— Добре — каза Алек, — защото трябва да говоря с теб Джейс.

— В тази къща някой ще каже ли все пак: „Здрасти, радвам се да те видя отново?“ — попита настойчиво Клеъри, без да се обръща конкретно към някого.

Беше много по-лесно да се създаде чувство на вина на Алек, отколкото на Изабел.

— Радвам се, че те виждам, Клеъри — каза той, — като изключим, разбира се, факта, че не бива да си тук. Изабел ми каза, че си дошла на своя глава и аз съм впечатлен от…

— Може ли да не я поощряваш? — намеси се Джейс.

— Но аз наистина, наистина трябва да говоря за нещо с Джейс. Ще ни оставиш ли за няколко минути?

— И аз трябва да говоря с него — каза тя. — Относно майка ни…

— Ако трябва да съм честен — рече Джейс, — не мисля, че имам желание да говоря с когото и да е от вас.

— Напротив — каза Алек. — Всъщност и ти би искал да говорим за това.

— Съмнявам се — рече Джейс. Той отново погледна Клеъри. — Не си дошла тук сама, нали? — попита бавно той, разбирайки сякаш, че положението е дори по-лошо, отколкото си го е представял. — Кой те придружи?

Тя усети, че няма смисъл да лъже.

— Люк — рече Клеъри. — Люк дойде с мен.

Джейс пребледня.

— Но Люк е долноземец. Знаеш ли какво предвижда Клейвът за нерегистрирани долноземци, които влизат в Града от стъкло, преминавайки защитите без разрешение? Не стига, че е влязъл в Идрис, ами и в Аликанте! И никой не е бил уведомен?

— Не — каза Клеъри полушепнешком, — но знам какво кажеш…

— Че ако с Люк не се върнете незабавно в Ню Йорк, ще ви издам?

Джейс млъкна за миг, погледите им се кръстосаха. Отчаянието в очите му я потресе. А уж той заплашваше нея, а не обратното.

— Джейс — каза Алек в настъпилата тишина, в гласа му се прокрадваше тревога. — Имаш ли представа къде бях целия ден?

— Съдейки по новото ти палто — каза Джейс, без да поглежда приятеля си, — предполагам, че си ходил по магазините. Само не разбирам защо толкова държиш да бъда осведомен за това.

— Не съм ходил по магазините — каза ядосано Алек. — Ходих…

Вратата отново се отвори. Изабел влетя в стаята с развяваща се бяла рокля и затръшна вратата след себе си. Погледна Клеъри и поклати глава.

— Казах ти, че ще побеснее — рече тя. — Казах ли ти?

— Аха, „казах ли ти“ — рече Джейс. — Класика в жанра.

Клеъри го изгледа с ужас.

— Как можеш да се шегуваш? — прошепна тя. — Ти току-що заплаши Люк. Люк, който те харесва и ти вярва. Заплаши го, защото е долноземец. Какво ти става?

Изабел погледна ужасено.

— Люк е тук? О, Клеъри…

— Той не е тук — отвърна Клеъри. — Тръгна си тази сутрин и не знам къде е отишъл. Но сега виждам защо е трябвало да си тръгне. — Тя едва се насили да погледне Джейс. — Добре, печелиш. Не трябваше да идваме. Не трябваше да правя онзи Портал…

— Направила си Портал? — изуми се Изабел. — Клеъри, само магьосник може да създаде Портал. А те далеч не са много. Единственият Портал тук, в Идрис, се намира в Гард.

— Ето за това трябва да говоря с теб — изсъска Алек на Джейс, който според Клеъри изглеждаше още по-зле от преди: изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. — Относно поръчката от миналата нощ, нещото, което доставих в Гард…

— Алек, престани. Стига — каза Джейс, прекъсвайки другото момче с внезапно отчаяние в гласа. Алек затвори уста и прехапал устни, се втренчи в Джейс. Но той сякаш не го виждаше; гледаше Клеъри с твърди като стъкло очи.

Най-после Джейс проговори.

— Права си — каза той със задавен глас, сякаш с усилие произнасяше думите. — Не биваше да идваш. Знам, че ти казах да не идваш, защото тук не е безопасно за теб, но това не беше вярно. Истината е, че не искам да си тук, защото си импулсивна и не мислиш, и всичко ще провалиш. Просто ти си такава. Не действаш внимателно, Клеъри.

— Да… проваля… всичко? — Клеъри нямаше достатъчно въздух в дробовете си, за да издаде звук, по-силен от шепот.

— О, Джейс — рече тъжно Изабел, сякаш той беше нараненият. Той не я погледна. Беше приковал поглед в Клеъри.

— Ти винаги действаш, без да мислиш — каза той. — Знаеш, че е така, Клеъри. Ако не беше ти, никога нямаше да отидем в Дюмор.

— И Саймън щеше да умре! Това малка причина ли е? Може би беше прибързано, но…

— Може би? — повиши глас той.

— Но не всяко решение, което съм взимала, е грешно! Ти каза… след това, което направих на кораба, ти каза, че съм спасила живота на всички…

От лицето на Джейс се отдръпнаха последните остатъци от цвят. С внезапна и изненадваща бруталност той каза:

— Млъквай, Клеъри, МЛЪКВАЙ…

— На кораба ли? — Алек объркано замести поглед от единия към другия. — Какво се е случило на кораба? Джейс…

— Казах го само, за да спреш да хленчиш! — извика Джейс, без да обръща внимание на Алек, без да обръща внимание на нищо друго, освен на Клеъри. Тя усети как силата на внезапния му гняв я заля като вълна, от която краката й се подкосиха. — Ти ни носиш нещастие, Клеъри! Ти си мунди, винаги си била такава и никога — ловец на сенки. Ти не умееш да мислиш като нас, да преценяваш кое е най-добро за всички… мислиш единствено за себе си! Но сега сме във война или поне ни предстои да бъдем и аз нямам време, нито желание да вървя по петите ти, за да се уверя, че по твоя вина няма да бъде убит никой от нас!

Клеъри просто стоеше и го гледаше. Не знаеше какво да каже; той никога не бе й говорил по този начин. Тя дори не си бе представяла, че може да й говори така. Колкото и да го беше ядосвала преди, той никога не й беше говорил така, сякаш я мрази.

— Върви си вкъщи, Клеъри — каза Джейс. Звучеше много уморено, сякаш усилието да й каже това, което действително чувства, го бе изтощило. — Върви си.

Всичките й планове рухнаха — плахата й надежда да намери Фел, да спаси майка си, дори да открие Люк — нищо нямаше смисъл. Мълчаливо тръгна към вратата. Алек и Изабел я пуснаха да мине покрай тях. Никой от двамата не я погледна; вместо това гледаха встрани, израженията им бяха стъписани и смутени. Клеъри очакваше да се почувства унижена, толкова, колкото бе и ядосана, но нямаше такова нещо. Сякаш просто бе станала безчувствена.

На вратата се обърна и погледна назад. Джейс гледаше втренчено след нея. Светлината, която идваше от прозореца зад него, оставяше лицето му в сянка; всичко, което се виждаше, бяха златистите слънчеви лъчи, осветяващи русата му коса и каращи я да блести като парченца счупено стъкло.

— Когато за първи път ми каза, че Валънтайн е твой баща, не ти повярвах — рече тя. — Не само защото не исках да е истина, но и защото ти изобщо не приличаше на него. Никога не съм мислила, че може да си приличате. Но е така. Ти си като него.

Тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

 

 

— Те ще ме уморят от глад — каза Саймън.

Бе легнал на пода на килията си, камъкът студенееше на гърба му. От този ъгъл през прозореца се виждаше небето. През дните, последвали превръщането му във вампир, когато си мислеше, че никога повече няма да види дневна светлина, Саймън непрекъснато мислеше за слънцето и небето. За начина, по който се редуват цветовете на небето през деня: бледото небе сутрин, наситеното синьо на обяд и кобалтовата тъмнина по здрач. Той лежеше буден в тъмнината, а в мозъка му се редяха нюанси на синьото. Сега, легнал по гръб на пода на килия в подземията на Гард, той се питаше дали дневната светлина и всичките й нюанси не му бяха върнати само, за да прекара краткия, неприятен остатък от живота си в това тясно пространство и да вижда само тази ивица светлина през единичния прозорец с решетка в стената.

— Чу ли какво казах? — повиши глас той. — Инквизиторът ще ме умори от глад. Като ме лишава от кръв.

Чу се шумолене. Едва доловима въздишка. После Самюъл проговори.

— Чух те. Само не разбирам какво очакваш да направя по въпроса. — Той направи пауза. — Съжалявам за теб, дневни вампире, ако това може да те успокои.

— Всъщност, не — каза Саймън. — Инквизиторът иска от мен да лъжа. Иска да кажа, че семейство Лайтууд са съюзници на Валънтайн. После щял да ме изпрати у дома. — Той се обърна по корем, камъните се забиваха в кожата му. — Няма значение. Не знам защо ти казвам всичко това. Ти сигурно не разбираш за какво изобщо говоря.

Самюъл издаде звук, приличащ на нещо средно между кикот и кашлица.

— Всъщност, разбирам. Познавам семейство Лайтууд. Бяхме заедно в Кръга. Семейство Лайтууд, Уейланд, Пангборн, Пенхалоу. Все добри семейства от Аликанте.

— И Ходж Старкуедър — каза Саймън, като се сети за наставника на децата на Лайтууд. — Той също, нали?

— Да, и той. Но неговото семейство не беше толкова уважавано. Навремето Ходж показваше потенциал, но се боя, че така и не го осъществи. — Самюъл направи пауза. — Олдъртри винаги е мразел семейство Лайтууд. Е, в детските години, разбира се. Той не беше нито богат, нито умен, нито привлекателен и те не се отнасяха особено добре с него. Не мисля, че някога ще им го прости.

— Богат? — попита Саймън. — Мислех, че всички ловци на сенки получават заплати от Клейва. Като… не знам, при комунизма или нещо такова.

— На теория на всички ловци на сенки се плаща честно и еднакво — рече Самюъл. — Някои, заемащи високи длъжности в Клейва, и такива, с по-големи отговорности — ръководене на Институт, например — получават по-висока заплата. Има и такива, които живеят извън Идрис и са избрали да печелят пари в света на мунданите. Това не е забранено, ако се отделя от тях и за Клейва. Но… — Самюъл въздъхна — видя къщата на Пенхалоу, нали? Как ти се стори?

Саймън се замисли.

— Доста внушителна.

— Това е една от най-хубавите къщи в Аликанте — рече Самюъл. — Те имат и друга къща, една вила в провинцията. Подобно на всички богати семейства. Виждаш ли, има и друг начин един нефилим да се сдобие с пари. Нарича се „плячка“. Нещо, отнето от убит демон или долноземец, става имущество на ловец на сенки. Така че, ако богат магьосник наруши Закона и бъде убит от нефилим…

Саймън потрепери.

— Значи, убиването на долноземци е печеливш бизнес?

— Би могло да бъде — каза горчиво Самюъл, — ако много-много не подбираш кого да убиеш. Ето, виждаш защо се вдига толкова пушилка срещу Съглашението. То бърка в джоба на хората, карайки ги да внимават кого убиват. Може би затова се присъединих към Кръга. Моето семейство никога не е било богато, а да те гледат отвисоко само защото не си приел кървави пари…

Той млъкна.

— Но от Кръга също са убивали долноземци — каза Саймън.

— Защото си мислехме, че това е наше призвание — отвърна Самюъл. — Не от алчност. Макар че сега не мога да си обясня как ми е хрумвало дори, че има разлика. — Звучеше уморено. — Заради Валънтайн. Имаше нещо в него. Умееше да те убеди във всичко. Помня как стоях до него с окървавени ръце, свел поглед към тялото на една мъртва жена, и мислех, че това, което правя, е правилно, само защото Валънтайн е казал така.

— Мъртва долноземка ли?

От другата страна на стената Самюъл задиша тежко. Накрая обясни:

— Разбери, щях да направя всичко, за което той ме помоли. Всеки от нас би постъпил така. Семейство Лайтууд също. Инквизиторът знае това и се опитва да го използва. Но трябва да си наясно с едно: има голяма вероятност дори и ако предадеш семейство Лайтууд, той да те убие, за да ти попречи да се раздрънкаш след това. Зависи дали към момента мисълта да бъде снизходителен го кара да се чувства могъщ.

— Няма значение — каза Саймън. — Нямам намерение да го правя. Няма да предам семейство Лайтууд.

— Сериозно? — усъмни се Самюъл. — Имаш ли причина за това? Толкова ли те е грижа за семейство Лайтууд?

— Всичко, което трябва да разкажа за тях, ще бъде лъжа.

— Но може би той иска да чуе точно лъжа. Искаш да се прибереш у дома, нали?

Саймън втренчено погледна стената, сякаш се надяваше през нея да види човека от другата й страна.

— Ти би ли го направил? Би ли излъгал?

Самюъл се закашля — хрипкава кашлица, която не свидетелстваше за добро здраве. Пък и тук, долу, беше влажно и студено, което не пречеше на Саймън, но беше доста противопоказно за обикновен човек.

— Не чакай от мен етични съвети — каза той. — Но да, аз вероятно бих излъгал. На първо място винаги слагам спасяването на собствената си кожа.

— Сигурен съм, че не е така.

— Напротив — рече Самюъл, — така е. Ето нещо, което ще разбереш, като пораснеш, Саймън, и то е, че когато хората ти кажат нещо неприятно за себе си, обикновено е истина.

Само че аз никога няма да порасна, помисли си Саймън. На глас отвърна:

— За първи път ме наричаш Саймън. Саймън, а не дневен вампир.

— Май си прав.

— Колкото до семейство Лайтууд — каза Саймън, — не че толкова ги харесвам. Искам да кажа, харесвам Изабел, донякъде Алек, а също и Джейс. Но всъщност го правя заради едно момиче. Джейс е неин брат.

Когато Самюъл отговори, гласът му за пръв път звучеше искрено развеселен.

— Нещата винаги опират до момиче.

 

 

Когато Клеъри затвори вратата след себе си, Джейс се отпусна на стената, сякаш краката му се бяха подкосили. По посивялото му лице бе изписана смесица от ужас, шок и нещо подобно на… облекчение, сякаш току-що е избегната катастрофа.

— Джейс — каза Алек, като пристъпи към приятеля си. — Наистина ли мислиш…

Джейс прекъсна Алек и заговори с нисък глас:

— Махнете се — рече той. — Просто и двамата се махнете.

— Или какво? — попита предизвикателно Изабел. — Ще съсипеш още повече живота си? За какво, по дяволите, беше всичко това?

Джейс поклати глава.

— За да я отпратя. Това е най-доброто за нея.

— Ти направи много повече от това, да я отпратиш. Съсипа я. Видя ли лицето й?

— Налагаше се — каза Джейс. — Няма да разберете.

— Вероятно е било за нейно добро — рече Изабел. — Надявам се, че и за твое.

Джейс извърна лице.

— Просто… искам да остана сам, Изабел. Моля те.

Изабел погледна тревожно брат си. Джейс никога не молеше. Алек сложи ръка на рамото й.

— Не се тревожи, Джейс — каза той колкото можеше по-внимателно. — Сигурен съм, че тя ще се оправи.

Джейс вдигна ръка и погледна Алек, без всъщност да го вижда — сякаш се вглеждаше в нищото.

— Не, няма да се оправи — рече той. — Но все пак това ми беше ясно. Като стана дума, за какво искаше да говориш с мен преди малко? Изглежда беше важно за теб.

Алек свали ръката си от рамото на Изабел.

— Не исках да ти го казвам пред Клеъри…

Джейс най-накрая фокусира погледа си върху Алек.

— Какво толкова не можеш да ми кажеш пред Клеъри?

Алек се поколеба. Той рядко бе виждал Джейс толкова разстроен и не можеше да си представи какво би станало, ако добавеше още неприятни изненади. Но нямаше как да премълчи това. Джейс трябваше да знае.

— Вчера — каза тихо той, — когато заведох Саймън в Гард, Малачи ми каза, че Магнус Бейн ще го посрещне от другата страна на Портала, в Ню Йорк. Затова изпратих писмо по огъня на Магнус. Тази сутрин се чух с него. Той не се е виждал със Саймън в Ню Йорк. Всъщност той каза, че в Ню Йорк вече няма Портал, откакто Клеъри е минала през него.

— Сигурно Малачи се е объркал — предположи Изабел, след един бърз поглед към пепелявото лице на Джейс. — Може би някой друг е посрещнал Саймън от другата страна. А и Магнус може да греши за активността на Портала…

Алек поклати глава.

— Тази сутрин ходих с майка ми в Гард. Щях сам да попитам Малачи за това, но когато го видях… не мога да кажа защо, но се скрих зад ъгъла. Нямах желание да се изправя пред него. После го чух да разговаря с един от пазачите. Каза да качат вампира горе, защото инквизиторът искал отново да говори с него.

— Сигурен ли си, че е ставало въпрос за Саймън? — попита Изабел, но гласът й не беше убедителен. — Може би…

— Присмиваха се за това, колко глупав бил този долноземец да вярва, че ще го изпратят в Ню Йорк ей така, без да го разпитат. Единият от тях каза, че по принцип не можел да повярва, че някой е имал наглостта да го вкара в Аликанте. А Малачи отвърна: „А вие какво очаквате от сина на Валънтайн?“

— О — прошепна Изабел. — О, Боже. — Тя погледна към другия край на стаята. — Джейс…

Ръцете на Джейс бяха притиснати до бедрата. Очите му изглеждаха хлътнали, сякаш някой ги беше натиснал в скулите. При други обстоятелства Алек би положил ръка на рамото му, но не и сега; нещо у Джейс го караше да се въздържа.

— Ако не бях аз този, който го е пренесъл тук — каза тихо и равно Джейс, сякаш рецитираше нещо, — може би просто щяха да го пуснат да си върви. Може би щяха да повярват…

— Не — каза Алек. — Не, Джейс, вината не е твоя. Ти спаси живота му.

— Спасих го, за да може Клейвът да го измъчва — отвърна Джейс. — Страхотна услуга. Когато Клеъри разбере… — Той поклати отчаяно глава. — Тя ще си помисли, че нарочно съм го довел тук, за да го предам на Клейва, знаейки предварително какво го очаква.

— Няма да си помисли това. Нямаш причина да направиш такова нещо.

— Сигурно — каза бавно той, — но след като се отнесох така с нея…

— Никой не може да си помисли за теб това, Джейс — каза Изабел. — Не и ако те познава. Не и ако…

Но Джейс не изчака да разбере какво още не би си помислил някой за него. Вместо това се обърна и отиде до витражния прозорец, който гледаше към канала. Постоя там за миг, светлината, идваща от прозореца, позлатяваше краищата на косата му. После направи едно движение, толкова бързо, че Алек нямаше време да реагира. Когато видя какво се случва и понечи да го предотврати, беше твърде късно.

Чу се трясък — звук от счупване — и внезапен порой от строшени стъкла като дъжд от нащърбени звезди. Джейс сведе поглед към лявата си ръка, чийто кокалчета бързо поаленяваха, и спокойно започна да наблюдава как плътните червени капки кръв се събират и стичат на пода в краката му.

Изабел премести втренчения си поглед от Джейс към дупката в стъклото, от празната среда на което струяха тънки лъчи във всички посоки, като паяжина от сребърни нишки.

— О, Джейс — каза тя с толкова нежен глас, какъвто Алек никога не беше чувал от нея. — Как, за Бога, ще обясним това на семейство Пенхалоу?

 

 

Клеъри излезе някак си от къщата. Не знаеше точно как, бе минала по най-различни стълбища и коридори, а после бе изтичала към входната врата и някак си се бе озовала на парадното стълбище на Пенхалоу, опитвайки се да реши дали да повърне в техните розови храсти, или не. Те ставаха идеално за целта и стомахът й болезнено се сви, ала фактът, че всичко, което беше яла, бе само малко супа я накара да се въздържи. Не мислеше, че в стомаха й има нещо за повръщане. Вместо това тя слезе по стълбите и се обърна наслуки към вратата на двора — тя не можеше да си спомни от коя посока бе дошла, нито как да се върне при Аматис, но май и нямаше значение. Нямаше особено желание да се върне и да обясни на Люк как трябва да напуснат Аликанте, защото в противен случай Джейс ще ги предаде на Клейва.

Може пък Джейс да беше прав. Може би тя наистина действаше прибързано и необмислено. Вероятно никога не беше помислила как това се отразява на хората, които обича. Пред погледа й изплува лицето на Саймън, ярко като на снимка, а после и това на Люк…

Тя спря и се облегна на стълба на един фенер. Квадратната стъклена форма приличаше на нещо като газена лампа, от тези, които бяха монтирани пред старинните сгради от червеникавокафяв камък в парк Слоуп. Някак си това изглеждаше успокоително.

— Клеъри! — Беше тревожният глас на някакво момче. В първия момент Клеъри си помисли, че това е Джейс. И бързо се обърна.

Не беше той. Пред нея стоеше Себастиян, тъмнокосото момче от всекидневната на Пенхалоу, леко задъхано, сякаш я беше гонило по улицата. В гърдите й се надигна същото чувство, което бе изпитала и когато го видя за първи път — припознаване, съчетано с нещо, което не можеше да определи. Не беше свързано с харесване или нехаресване — беше нещо като привличане, сякаш нещо я тласкаше към това непознато момче. Може би нещо в погледа му. Той беше красив, красив като Джейс, макар че у Джейс преобладаваше златистото, а това момче бе съчетание от бледност и сенки.

Сега, на светлината на лампите, тя видя, че чертите му не съвпадаха така точно с тези на въображаемия й принц, каквото бе първоначалното й впечатление. Дори като цветове образите бяха различни. Може би само нещо във формата на лицето, начина, по който се държеше, тъмната загадъчност на очите му…

— Добре ли си? — попита той. Гласът му беше нежен. — Изскочи от къщата като… — Гласът му трепна, когато внимателно я погледна. Тя продължаваше да държи стълба на фенера, сякаш имаше нужда да се опира на нещо. — Какво стана?

— Скарах се с Джейс — каза тя, като се опитваше да придаде равнодушие на гласа си. — Знаеш как е.

— Всъщност, не знам — отвърна той почти извинително. — Нямам сестри, нито пък братя.

— Щастливец — каза тя и бе учудена от горчивината в собствения си глас.

— Не го мислиш сериозно. — Той се приближи към нея и когато го направи, уличната лампа замига и ги заля с бяла магическа светлина. Себастиян вдигна поглед към светлината и се усмихна. — Това е знак.

— Знак за какво?

— Знак, че ще ми позволиш да те изпратя до вас.

— Но аз нямам представа къде е това — отбеляза тя. — Изгубих пътя за обратно. Не помня как съм дошла.

— Добре, при кого си отседнала?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Няма да кажа на никого — рече той. — Кълна се в ангела.

Тя го погледна изумено. За един ловец на сенки това си беше силна клетва.

— Добре — каза тя, преди да е размислила. — Отседнала съм при Аматис Херондейл.

— Идеално. Знам точно къде живее. — Той предложи ръката си. — Тръгваме ли?

Тя се насили да се усмихне.

— Малко си досаден, знаеш ли.

Той сви рамене.

— Имам слабост към госпожици в беда.

— Не бъди сексист.

— Не бих казал, че съм. Бих предложил услугите си и на господа, изпаднали в затруднение. Еднакво приятно е — каза той и отново предложи ръката си. Този път тя я пое.

 

 

Алек затвори вратата на малката мансарда след себе си и се обърна към Джейс. Обичайният цвят на очите му беше като този на езерото Лин, бледо, спокойно синьо, но при смяната на настроенията му този цвят се променяше. В момента те бяха с цвета на Ийст Ривър по време на буря. Изразът в тях също беше буреносен.

— Седни — каза той на Джейс, като му посочи нисък стол до фронтонния прозорец. — Ще донеса бинт.

Джейс седна. Стаята, която си деляха с Алек, се намираше на тавана на Пенхалоу и беше малка, с тесни легла, разположени до две срещуположни стени. Дрехите им висяха на ред закачалки на стената. Прозорецът пропускаше слаба светлина — вече се смрачаваше и небето през стъклото беше с цвят на индиго. Джейс наблюдаваше как Алек се навежда да измъкне изпод леглото една раница и как силно дърпа ципа й. Шумно потършува в съдържанието й, след което се изправи на крака с кутия в ръце. Джейс забеляза, че това бе кутия с медицински принадлежности, които използваха, когато руните не помагаха — антисептици, бинтове, скалпели и марли.

— Няма ли да използваш лечителната руна? — попита Джейс повече от любопитство, отколкото от нещо друго.

— Не. Ти можеш само… — Алек млъкна и хвърли кутията на леглото с едва доловимо проклятие. Той отиде до малката мивка на стената и изми ръцете си с такова настървение, че водата се разплиска навън. Джейс го наблюдаваше с небрежно любопитство. Ръката му започна да гори от тъпа и пареща болка.

Алек взе отново кутията, бутна един стол срещу Джейс и се тръшна на него.

— Дай ми ръката си.

Джейс протегна ръка. Трябваше да признае, че изглеждаше доста зле. Всичките му четири кокалчета бяха нарязани като червени лъчи на звезди. По пръстите му имаше засъхнала кръв, която образуваше червено-кафява ръкавица.

Алек се намръщи.

— Ти си идиот.

— Благодаря — рече Джейс. Наблюдаваше търпеливо как Алек, наведен над ръката му, с една пинсета внимателно отстранява забилите се в кожата му късчета стъкло. — И защо?

— Какво защо?

— Защо не използваш лечителна руна? Това не е нараняване от демон.

— Защото така. — Алек взе синьото шише с антисептик. — Мисля, че няма да е зле да изпиташ малко болка. Да се полекуваш като мундан. Бавно и мъчително. Може пък да понаучиш нещо. — Той нанесе щипещата течност върху раните на Джейс. — Въпреки че се съмнявам.

— Знаеш, че винаги мога и сам да си направя лечителна руна.

Алек започна да увива с бинт ръката на Джейс.

— Тогава ще кажа на Пенхалоу какво наистина се случи, вместо да ги оставя да си мислят, че е нещастен случай. — Той завърза бинта толкова стегнато, че Джейс се намръщи. — Знаеш ли, ако можех да предположа, че ще си причиниш това, никога не бих ти казал за Саймън.

— Напротив, щеше да ми кажеш. — Джейс наклони глава встрани. — Не знаех, че нападението ми над витражния прозорец ще те разстрои чак толкова много.

— Ами, просто… — Приключил с превързването, Алек сведе поглед към ръката на Джейс, ръка, която все още държеше между своите. Представляваше някакъв бял бинтован вързоп, изцапан с кръв на местата, където пръстите на Алек го бяха докосвали. — Защо си причиняваш това? Нямам предвид счупването на прозореца, а начина, по който говореше с Клеъри. Защо се самонаказваш? Не си виновен за чувствата си.

Джейс попита равнодушно:

— Какви чувства?

— Виждам как я гледаш. — Алек беше зареял поглед в нищото. — А не можеш да я имаш. Може би никога досега не си изпитвал какво е да искаш нещо, което не можеш да имаш.

Джейс впери поглед в него.

— Като това между теб и Магнус Бейн?

Алек рязко обърна глава.

— Аз не… няма нищо…

— Не съм глупав. Отишъл си при Магнус веднага след като си говорил с Малачи, преди да потърсиш мен или Изабел или когото и да било друг…

— Защото той беше единственият, който можеше да отговори на въпроса ми, затова. Между нас няма нищо — каза Алек и после, след като видя изражението на Джейс, допълни с огромно усилие: — вече няма нищо. Между нас вече няма нищо. Разбра ли?

— Надявам се, че не е заради мен — рече Джейс.

Алек пребледня и се отдръпна назад, сякаш за да се предпази от удар.

— Какво имаш предвид?

— Знам какви чувства си мислиш, че изпитваш към мен — каза Джейс. — Но не е така. Ти просто ме харесваш, защото съм безопасен. С мен не рискуваш. Но можеш да се предпазиш от истинска връзка, като се оправдаваш с мен.

Джейс съзнаваше, че е жесток, но малко го беше грижа за това. Да наранява хората, които обича, бе за него равносилно на това, да наранява себе си, когато бе в такова настроение.

— Писна ми — каза дрезгаво Алек. — Първо Клеъри, после ръката ти, а сега и мен. По дяволите, Джейс.

— Не ми ли вярваш? — попита Джейс. — Добре. Хайде тогава. Целуни ме.

Алек се втренчи ужасено в него.

— Знаех си. Независимо от привлекателността ми, ти реално не ме харесваш по този начин. И ако зарежеш Магнус, то това няма да е заради мен. А защото, когато кажеш на някого, че го обичаш, ставаш уязвим. Любовта ни прави лъжци — рече Джейс. — Кралицата на феите ми го каза. Така че не ме съди за начина, по който прикривам чувствата си. И ти го правиш. — Той стана. — И сега искам да го направиш отново.

Лицето на Алек се изкриви от болка.

— Какво имаш предвид?

— Да излъжеш заради мен — каза Джейс, докато сваляше якето си от закачалката и го обличаше. — Слънцето залязва. Всеки момент ще се върнат от Гард. Искам да кажеш на другите, че не се чувствам добре и затова няма да сляза долу. Кажи им, че съм залитнал и паднал и така се е счупил прозорецът.

Алек отметна глава назад и погледна право към Джейс.

— Добре — рече той. — Ако ми кажеш къде наистина ще ходиш.

— Отивам в Гард — каза Джейс. — Ще измъкна Саймън от затвора.

 

 

Майката на Клеъри бе нарекла времето между здрача и падането на нощта „синия час“. Казваше, че тогава светлината е най-силна и най-необичайна и че това е най-доброто време за рисуване. Клеъри винаги се беше чудела какво е имала майка й предвид, но сега, докато вървеше през Аликанте в здрача, разбра.

Синият час в Ню Йорк не беше истински син; беше твърде блед от уличните светлини и неоновите реклами. Джослин явно си е мислела за Идрис. Тук светлината падаше на синьо-виолетови ивици върху златистите каменни сгради на града, а лампите с магическа светлина хвърляха толкова ярки и бели светлини върху тротоара, че Клеъри имаше чувството, че ще усети топлината им, когато минава през тях. Искаше й се майка й да е с нея сега. Джослин можеше да й покаже места от Аликанте, които са й били близки, които са оставили следа в спомените й.

Но тя никога не ми е разказвала за това. По някаква причина тя ги е криела от мен. А сега може никога да не ги науча. Остра болка — донякъде от гняв, донякъде от съжаление — сграбчи сърцето на Клеъри.

— Много си мълчалива — каза Себастиян, докато минаваха по един мост над канала, в страните на каменната зидария на който бяха издълбани руни.

— Тъкмо се чудех как ще се появя отново. Аз излязох през прозореца, но Аматис сигурно е забелязала вече, че ме няма.

Себастиян се намръщи.

— Защо се е налагало да се измъкваш? Нямаше ли да ти разрешат да се видиш с брат си?

— Аз дори не бива да съм в Аликанте — каза Клеъри. — Трябваше да си стоя вкъщи и да гледам в безопасност отстрани.

— Аха. Това обяснява много неща.

— Така ли? — Тя му хвърли кос любопитен поглед. В тъмната му коса имаше сини нюанси.

— Всички се изправяха на нокти, когато се споменеше името ти. Заключих, че между теб и брат ти стои някаква лоша кръв.

— Лоша кръв ли? Е, доста странно казано.

— Май не го харесваш много, а?

— Да харесвам Джейс? — През изминалите седмици тя толкова често бе мислила дали обича Джейс Уейланд и по какъв начин, че дори не се бе замисляла дали го харесва.

— Извинявай. Той е от семейството. Това, дали го харесваш или не, не подлежи на съмнение.

— Харесвам го — каза тя и сама се изненада от казаното. — Харесвам го, само че… понякога ме вбесява. Казва ми какво мога и какво не мога да правя…

— Не изглежда да има ефект — отбеляза Себастиян.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че ти май си правиш каквото си искаш.

— Възможно е. — Забележката, дошла от един почти непознат, я сепна. — Но ми се струва, че това го ядосва повече, отколкото смятам, че е нормално.

— Ще му мине — каза нехайно Себастиян.

Клеъри го погледна с изненада.

— А ти харесваш ли го?

— Харесвам го. Но не мисля, че той харесва мен — рече унило Себастиян. — Всичко, което кажа, сякаш го дразни.

Улицата ги изведе на широк площад с кобалтови павета, обграден с високи, тесни сгради. В средата му имаше бронзова статуя на ангел — ангелът, онзи, който бе дал кръвта си, за да създаде вида на нефилимите. В северния край на площада имаше масивна постройка от бял камък. Широки мраморни стълби се издигаха към аркада от колони, зад които имаше огромна двойна порта. Цялостният ефект от вечерната светлина бе зашеметяващ… и странно познат. Клеъри се запита дали не бе виждала картината на това място и преди. Вероятно нарисувана от майка й?

— Това е Площадът на ангела — каза Себастиян, — а това е била Залата на ангела. За първи път Съглашението е било подписано тук, защото долноземците не се допускат в Гард. Сега се нарича Залата на Съглашението. Това е най-важното място за срещи и събрания — тук се провеждат тържества, сватби, балове, такива неща. Това е центърът на града. Говори се, че всички пътища водят към Залата.

— Прилича малко на църква… но вие нямате църкви тук, нали?

— Не са ни необходими — каза Себастиян. — Демоничните кули ни пазят. Друго не ни трябва. Ето защо ми харесва да идвам тук. Тук е някак си… спокойно.

Клеъри го погледна с изненада.

— Та ти не живееше ли тук?

— Не. Живея в Париж. Просто съм на гости на Ейлийн, тя ми е братовчедка. Моята майка и нейният баща, вуйчо Патрик, бяха брат и сестра. Родителите на Ейлийн са ръководели Института в Пекин. Преди около десет години са се върнали в Аликанте.

— Семейство Пенхалоу… и те ли са били в Кръга?

По лицето на Себастиян премина смайване. Той мълчеше, когато се обърнаха и напуснаха площада, и тръгнаха към тъмния лабиринт от улици.

— Защо ми зададе този въпрос? — попита най-накрая той.

— Ами… защото семейство Лайтууд са били.

Когато минаха под една улична лампа, Клеъри погледна косо Себастиян. В своето дълго тъмно палто и бяла риза под силната бяла светлина той приличаше на черно-бяла илюстрация на джентълмен от викториански албум. Тъмната му коса така се виеше по слепоочията, че й идеше да го нарисува с писец и мастило.

— Трябва да знаеш — рече той, — че повече от половината от младите ловци на сенки в Идрис са били част от Кръга, както и мнозина, които не живеят в Идрис. Някога и вуйчо Патрик е бил, но е напуснал Кръга, след като е започнал разбира колко далеч е отишъл Валънтайн. Родителите на Ейлийн не са участвали във Въстанието — вуйчо ми е отишъл в Пекин, за да избяга от Валънтайн, и в тамошния Институт се е запознал с майката на Ейлийн. Когато семейство Лайтууд и другите членове на Кръга били изправени на съд за предателство към Клейва, семейство Пенхалоу гласували те да бъдат помилвани и изпратени в Ню Йорк, вместо да бъдат прокълнати. Ето защо Лайтууд ще са им вечно благодарни.

— Ами твоите родители? — рече Клеъри. — И те ли са били в Кръга?

— Всъщност, не. Майка ми е била по-малка от Патрик… Изпратил я в Париж, когато самият той заминал за Пекин. Там тя се запознала с баща ми.

— Майка ти е била по-малка от Патрик?

— Мъртва е. Както и баща ми. Отгледа ме леля Елоди.

— О — рече Клеъри, чувствайки се глупаво. — Съжалявам.

— Аз не си ги спомням — каза Себастиян. — Наистина. Когато бях по-малък, исках да имам по-голяма сестра или брат, някой, който да ми каже какво означава това, да имаш родители. — Той я погледна замислено. — Може ли да те попитам нещо, Клеъри? Защо дойде в Идрис, въпреки че си знаела колко ще ядоса това брат ти?

Преди да успее да му отговори, те излязоха от тясната алея, по която бяха вървели в познатия неосветен парк, в средата на който блестеше на лунната светлина запустелият кладенец.

— Площад Кладенеца — каза Себастиян с ясно доловима нотка на разочарование в гласа. — Пристигнахме по-бързо, отколкото си мислех.

Клеъри погледна над каменния мост. В далечината видя къщата на Аматис. Всички прозорци светеха. Тя въздъхна.

— Вече мога сама да се прибера, благодаря.

— Не искаш ли да те придружа до…

— Не. Освен ако не искаш и ти да загазиш.

— Мислиш, че аз бих загазил? За това, че съм бил така любезен да те изпратя до вкъщи?

— Никой не бива да знае, че съм в Аликанте — рече тя. — Предполага се, че е тайна. И не се сърди, но ти все пак си чужд.

— Бих искал да не бъда — каза той. — Искам да те опозная по-добре. — Гледаше я със смесица от шеговитост и известна плахост, сякаш не беше сигурен как ще бъде възприето току-що казаното от него.

— Себастиян — каза тя, усетила внезапен прилив на умора. — Радвам се, че искаш да ме опознаеш. Но аз нямам сили да опозная теб. Съжалявам.

— Аз нямах предвид…

Но тя вече се отдалечаваше от него към моста. Насред пътя се обърна и го погледна. Той изглеждаше странно унил в ивицата лунна светлина, тъмната му коса падаше върху лицето му.

— Рейгнър Фел — каза тя.

Той я погледна втренчено.

— Какво?

— Попита ме защо съм дошла тук, макар да знам, че не бива — рече Клеъри. — Майка ми е болна. Наистина е зле. Може да умре. Единственото, което ще й помогне, единственият човек, който може да й помогне, е магьосник на име Рейгнър Фел. Само че не знам къде да го намеря.

— Клеъри…

Тя отново се обърна към къщата.

— Лека нощ, Себастиян.

 

 

Изкачването по дървената решетка беше по-трудно, отколкото слизането по нея. Ботушите на Клеъри се пързулнаха на няколко пъти по влажната каменна стена и тя си отдъхна, когато най-после изпълзя през перваза на открехнатия прозорец и почти се строполи в спалнята.

Но еуфорията й не трая дълго. Малко след като ботушите й тупнаха на пода, блесна ярка светлина, лека експлозия, която направи стаята светла като ден.

Аматис бе седнала в края на леглото, с изправен гръб и камък с магическа светлина в ръка. Той блестеше толкова ярко, че нищо не омекотяваше твърдите черти на лицето й, нито извитите ъгълчета на устата. Няколко дълги мига тя се взираше безмълвно в Клеъри. След което каза:

— В тези дрехи си същата като Джослин.

Клеъри се изправи на краката си.

— Аз… аз съжалявам — каза тя. — За това, което направих…

Аматис сключи ръка около магическата светлина и така намали блясъка й. Клеъри примигна във внезапно настъпилия полумрак.

— Свали тази униформа — рече Аматис — и ела при мен долу в кухнята. Не си и помисляй пак да се измъкнеш през прозореца — допълни тя — или следващия път ще намериш този дом заключен за теб.

Клеъри преглътна трудно и кимна.

Аматис се изправи и излезе, без да каже нито дума повече. Клеъри бързо свали униформата си и облече собствените си дрехи, които, вече сухи, висяха на таблата на леглото — джинсите й бяха малко вкоравени, но пък й бе приятно отново да облече познатата тениска. Тя приглади назад разпиляната си коса и се отправи надолу по стълбите.

Последния път, когато видя приземния етаж на къщата на Аматис, тя не бе на себе си и халюцинираше. Спомняше си някакви дълги коридори, които се простираха в безкрайността, и един огромен старинен часовник, чието тиктакане звучеше като ударите на умиращо сърце. Сега тя се бе озовала в малка, уютна всекидневна, с прости дървени мебели и вехто килимче на пода. Малкият размер и ярките цветове й напомняха за тяхната всекидневна у дома в Бруклин. Прекоси я мълчаливо и влезе в кухнята, където огънят бумтеше в камината и стаята бе изпълнена с топла мека светлина. Аматис седеше на масата. Раменете й бяха увити в син шал; така косата й изглеждаше още по-сива.

— Ето ме. — Клеъри се поколеба на вратата. Не можеше да определи дали Аматис е ядосана, или не.

— Мисля, че няма нужда да питам къде си ходила — каза Аматис, без да вдига поглед от масата. — Ходила си да видиш Джонатан, нали? Трябваше да предположа. Може би, ако имах свои деца, щях да съм наясно кога едно дете ме лъже. А толкова се надявах, поне този път, да не разочаровам напълно брат си.

— Да разочароваш Люк?

— Знаеш ли какво се случи, когато той бе ухапан? — Аматис се втренчи право пред себе си. — Когато брат ми беше ухапан от върколак… разбира се, беше въпрос на време това да се случи, защото Валънтайн винаги бе поемал необмислени рискове за себе си и последователите си, той дойде и ми каза какво е станало и как се страхува да не заболее от ликантропия. А аз отвърнах… казах му…

— Аматис, не е нужно да ми разказваш…

— Казах му да се маха от дома ми и да не се връща, докато не се увери, че не се е разболял. Изплаших се от него… не можех да го превъзмогна. — Гласът й потрепери. — Той видя колко съм отвратена, само това бе изписано на лицето ми. Каза ми, че се страхува, че ако наистина е хванал тази болест, ако е станал вълче същество, тогава Валънтайн може да го накара да се самоубие, а аз му рекох… че може би така ще е по-добре.

Клеъри леко изстена; не можа да се сдържи.

Аматис бързо вдигна поглед към нея. На лицето й бе изписана самоненавист.

— Люк винаги е бил толкова добър, независимо какво го караше да прави Валънтайн. Понякога си мисля, че двамата с Джослин са единствените наистина добри хора, които познавам, и не можех да си представя, че той ще се превърне в чудовище…

— Но той не е такъв. Не е чудовище.

— Нямаше как да знам. След като той се преобрази, след като си тръгна от тук, Джослин не спираше да ме уверява, че си е все същият отвътре, че все още е моят брат. Ако не беше тя, никога не бих се съгласила да го видя отново. Приютих го тук, когато дойде преди Въстанието — дадох му да се скрие в килера, — но му казах да не ми се доверява напълно, не и след като веднъж съм му обърнала гръб. Мисля, че той още ми няма доверие.

— Той ти се е доверил достатъчно, след като дойде тук, когато бях болна — рече Клеъри. — Достатъчно, за да ме остави тук с теб…

— Просто не е имал избор — отвърна Аматис. — А и виж колко добре се грижа за теб. Не можах да те опазя да не излизаш от къщи и един ден.

Клеъри се сепна. Това беше по-лошо, отколкото, ако й се беше разкрещяла.

— Вината не е твоя. Аз те излъгах и се измъкнах. Нищо не можеше да направиш.

— О, Клеъри — каза Аматис. — Нима не разбираш? Винаги можеш да направиш нещо. Просто хората като мен винаги си измислят оправдания. Самовнушавах си, че нищо не мога да направя за Люк. Самовнушавах си и че нищо не мога да направя, когато Стивън ме напусна. Спрях да ходя дори на събранията на Клейва, защото си казах, че няма как да повлияя на решенията им дори когато категорично не ги одобрявам. Но ако все пак реша да предприема нещо… ами, пак не го върша както трябва. — Очите й блестяха, сурови и ярки на светлината на огъня. — Иди да си легнеш, Клеъри — завърши тя. — И отсега нататък можеш да идваш и да си тръгваш, когато си искаш. Няма да те спирам по какъвто и да е начин. Все пак, както ти казах, аз нищо не мога да правя.

— Аматис…

— Недей. — Аматис поклати глава. — Просто иди да си легнеш. Моля те. — В гласа й имаше категоричност. Тя се извърна встрани, докато Клеъри си тръгне, и загледа втренчено стената, без да мигне.

Клеъри се завъртя на токове и се затича нагоре по стълбите. В гостната затвори вратата след себе си и се тръшна на леглото. Искаше й се да заплаче, но сълзите не идваха. Джейс ме мрази, помисли си тя. Аматис ме мрази. Така и не се сбогувах със Саймън. Майка ми умира. А Люк ме изостави. Сама съм. Никога не съм била така сама, и то единствено по моя вина. Може би затова не можеше да се разплаче, даде си сметка тя, докато гледаше със сухи очи тавана. Защото какъв е смисълът да се реве, когато няма никой, който да те утеши? И което е по-лошо, когато дори сам не можеш да се утешиш?