Касандра Клеър
Град от стъкло (5)

5
Проблем с паметта

Клеъри се събуди от сноп бледа следобедна светлина, която падаше директно върху лицето й и прозираше през клепачите й с розово сияние. Вече нямаше температура, а заедно с това бе изчезнало и усещането за стопени и потрошени кости. Надигна се, седна и се огледа наоколо с любопитство. Намираше се в някаква стая, която трябва да беше гостната на Аматис — беше малка, боядисана в бяло, леглото бе покрито с тъкано цветно одеяло. На кръглите прозорци висяха дръпнати встрани дантелени пердета, които пропускаха светлината на талази. Клеъри бавно се поизправи, като очакваше да й се завие свят. Нищо такова не се случи. Чувстваше се напълно здрава, дори отпочинала. Докато ставаше от леглото, се погледна надолу. Някой я бе облякъл в колосана бяла пижама, която сега беше поизмачкана и твърде голяма за нея; ръкавите висяха смешно над пръстите й.

Тя отиде до един от кръглите прозорци и надникна през него. По склона на един хълм се издигаха скупчени къщи, изградени от камък с цвят на старо злато, чиито покриви изглеждаха покрити с бронз. Тази страна на къщата не гледаше към канала, а към тясна градина, обагрена от есента в кафяво и златисто. По стената на къщата пълзяха лиани; на тях бе останал последен розов цвят, който ронеше покафенелите си венчелистчета.

Дръжката на вратата изтропа и Клеъри бързо пропълзя обратно в леглото, точно преди да влезе Аматис с поднос в ръце. Когато видя, че Клеъри е будна, тя повдигна вежди, ала нищо не каза.

— Къде е Люк? — попита настойчиво Клеъри, като за по-голяма сигурност се уви плътно в одеялото.

Аматис остави подноса на масата до леглото. На него имаше чаша с нещо горещо и няколко филии с масло.

— Трябва да хапнеш нещо — каза тя. — Ще се почувстваш по-добре.

— Аз съм си добре — рече Клеъри. — Къде е Люк?

До масата имаше един стол с висока облегалка. Аматис седна на него, като сключи ръце в скута си и спокойно се загледа в Клеъри. На дневна светлина Клеъри можеше да види по-ясно лицето й — тя изглеждаше доста по-възрастна от майка й, макар че нямаше как разликата в годините им да е кой знае колко голяма. Кестенявата й коса беше прошарена, а очите й бяха подути и зачервени, сякаш беше плакала.

— Няма го.

— Няма го, като да е отскочил до магазина зад ъгъла да вземе стек диетична кола и кутия кроасани с крем, или го няма, като да е…

— Той си тръгна тази сутрин при изгрев-слънце, след като цяла нощ бе седял до теб. Но не каза къде отива. — Гласът на Аматис беше дрезгав и ако Клеъри не беше толкова изтощена, щеше да забележи, че поразително прилича на гласа на Люк. — Докато живееше тук, искам да кажа, преди да напусне Идрис, след като… се преобрази… той оглави една вълча глутница, която обитаваше Брослиндската гора. Каза, че ще се върне при тях, но не каза защо и за колко време — само, че ще се върне до няколко дни.

— И просто ме… остави тук? Трябва ли да стоя и да го чакам?

— Ами, нямаше как да те вземе със себе си — каза Аматис. — От друга страна, няма да ти е лесно да се прибереш у дома. По начина, по който дойде, ти наруши Закона, а това няма да убегне на Клейва, нито пък ще те пуснат да си тръгнеш просто така.

— Аз не искам да се прибирам у дома. — Клеъри се опитваше да запази самообладание. — Дойдох тук, за да… за да се срещна с някого. Трябва да направя нещо.

— Люк ми разказа — рече Аматис. — Нека ти кажа едно: можеш да намериш Рейгнър Фел само ако той пожелае да бъде намерен.

— Но…

— Клариса! — Аматис я погледна настойчиво. — Всеки момент очакваме нападение от Валънтайн. Почти всички ловци на сенки в Идрис са дошли в града, зад защитите. Най-безопасно за теб е да останеш в Аликанте.

Клеъри седеше вцепенена. Наистина, в думите на Аматис имаше логика, но й беше трудно да потисне порива си да извика, че не може да чака. Тя трябваше да намери Рейгнър Фел сега; трябваше да спаси майка си сега, трябваше да тръгне сега. Потисна тревогата си и се опита да говори небрежно.

— Люк никога не ми е споменавал, че има сестра.

— Нормално — рече Аматис. — Не е било нужно. Ние не бяхме… близки.

— Люк ви представи като Херондейл — каза Клеъри. — А това е фамилията на инквизиторката. Нали?

— Така е — отвърна Аматис и лицето й се изопна, сякаш думите й причиняваха болка. — Тя беше моя свекърва.

Какво беше казал Люк на Клеъри за инквизиторката? Че е имала син, който се е оженил за жена с „неприемливи роднини“.

— Били сте омъжена за Стивън Херондейл?

Аматис се изненада.

— Знаеш за него?

— Да… Люк ми разказа… но бях останала с впечатлението, че съпругата му е мъртва. Мислех, че затова инквизиторката е била толкова… — Ужасна, й идеше да каже, но й се стори жестоко. — Сурова — рече накрая.

Аматис посегна към чашата, която бе донесла; когато я повдигна, ръката й леко трепереше.

— Да, мъртва е. Самоуби се. Говоря за Селин, втората жена на Стивън. Аз бях първата.

— И сте се развели?

— Нещо такова. — Аматис подаде чашата на Клеъри. — Виж изпий това. Трябва да сложиш нещо в стомаха си.

Смутена, Клеъри пое чашата и отпи една глътка. Горещата течност беше гъста и солена — не беше чай, както си бе помислила първоначално, а супа.

— Добре — каза тя. — И какво се случи?

Аматис зарея поглед в далечината.

— Ние със Стивън, като всички други, бяхме в Кръга. Когато Люк… когато се случи това, което сполетя Люк, на Валънтайн му трябваше нов помощник. Той избра Стивън. А когато избра Стивън, реши, че може би не е подходящо неговият най-близък приятел и съветник да има жена, чийто брат е…

— Върколак.

— Той употреби друга дума — каза горчиво Аматис. — Валънтайн убеди Стивън да анулира брака ни и да си намери жена, която според него му подхожда повече. Селин беше толкова млада… толкова покорна.

— Било е ужасно.

Аматис поклати глава и дрезгаво се засмя.

— Беше отдавна. Предполагам, че Стивън се е отнасял добре с нея… той ми остави тази къща и се върна в имението Херондейл, където заживя с родителите си и със Селин. От тогава така и не го видях повече. Разбира се, напуснах Кръга. Почувствах, че не съм желана там. Единствената, която не спря да ме посещава, беше Джослин. Тя дори ми каза, че е ходила да се види с Люк… — Аматис отметна посивяващата си коса зад ушите. — Чух какво се е случило със Стивън по време на Въстанието, чак когато всичко беше минало. А Селин… мразех я, но ми стана мъчно за нея. Говореха, че си била прерязала вените… цялата била в кръв… — Тя си пое дълбоко въздух. — Видях Имоджин малко по-късно, на погребението на Стивън, когато полагаха тялото му в гробницата на Херондейл. Тя май дори не ме позна. Не след дълго я направиха инквизитор. От Клейва прецениха, че никой не би преследвал по-безмилостно от нея някогашните членове на Кръга… и бяха прави. Ако можеше да измие с кръвта им спомена за Стивън, щеше да го направи.

Клеъри си спомни за студените очи на инквизиторката, за нейния строг, суров поглед и се опита да почувства жал към нея.

— Имам чувството, че това я е побъркало — каза тя. — Наистина побъркало. Тя беше жестока към мен… но най-вече към Джейс. Сякаш желаеше смъртта му.

— Възможно е — каза Аматис. — Ти приличаш на майка си, тя те е отгледала, но брат ти… — Тя наклони глава встрани. — Той толкова ли прилича на Валънтайн, колкото ти на Джослин?

— Не — рече Клеъри. — Джейс прилича на себе си. — При мисълта за него я полазиха тръпки. — Той е тук, в Аликанте — изрече тя гласно мисълта си. — Ако можех да го видя…

— Не — каза рязко Аматис. — Не бива да напускаш тази къща. Нито да се виждаш с някого. И най-вече с брат си.

— Да не напускам тази къща? — ужаси се Клеъри. — Искате да кажете, че съм заключена тук? Като затворник?

— Само за един-два дена — увещаваше я Аматис, — пък и не си добре. Трябва да се възстановиш. Водата от езерото едва не те уби.

— Но Джейс…

— … е със семейство Лайтууд. Не можеш да отидеш при тях. В мига, в който те видят, те ще съобщят на Клейва, че си тук. И тогава не само ти ще бъдеш в нарушение на Закона. А също и Люк.

Но семейство Лайтууд няма да ме издадат на Клейва. Те не биха го направили… Думите замряха на устните й. Нямаше начин да убеди Аматис, че тези Лайтууд, които тя познаваше отпреди петнайсет години, вече не съществуват, че Робърт и Мерис не са вече заслепени фанатици. Тази жена може и да беше сестра на Люк, но все още бе чужда на Клеъри. Тя бе почти чужда и на Люк. Той не я бе виждал от шестнайсет години — дори не беше сигурен, че е жива. Клеъри се облегна на възглавниците, симулирайки отпадналост.

— Права сте — рече тя. — Не се чувствам добре. Мисля, че е по-добре да поспя.

— Добра идея — Аматис се наведе и взе празната чаша от ръката й. — Ако искаш да се изкъпеш, банята е от другата страна на коридора. Долу, до леглото, съм оставила куфар с мои стари дрехи. Като те гледам, ми се струва, че носиш моя номер, когато бях на твоята възраст, така че може и да ти станат. За разлика от тази пижама — допълни тя и се усмихна, слаба усмивка, на която Клеъри не отговори. Тя бе твърде заета с потискане на порива си да удари с юмруци по матрака от нетърпение.

В мига, в който Аматис затвори вратата зад себе си и слезе надолу по стълбите, Клеъри скочи от леглото и тръгна към банята, като се надяваше да избистри главата си под горещата вода. За нейно облекчение, при всичката си старомодност, ловците на сенки изглежда разчитаха на модерна водопроводна инсталация и топла и студена течаща вода. Имаше дори сапун с остър мирис на цитрусови плодове, с помощта на който можеше да се отмие от косата й неизчезващият мирис на езерото Лин. Когато излезе изпод душа, увита в две хавлии, се чувстваше много по-добре.

В спалнята тя започна да тършува в куфара на Аматис. Дрехите бяха спретнато подредени между листове шумяща хартия. Много приличаха на ученически дрехи — пуловери от мериносова вълнена прежда с емблема, която приличаше на четири С-та с гръб едно към друго, зашита на горното джобче, плисирани поли и ризи с копчета и тесни маншети. Между пластовете тънка хартия беше сгъната и една бяла рокля — булчинска рокля, помисли си Клеъри, и внимателно я сложи встрани. Под нея имаше друга рокля, този път от сребриста коприна, с изящни презрамки, обсипани със скъпоценни камъни и феерични дипли. Клеъри не можеше да си представи Аматис облечена в нея, но… Сигурно и майка ми е имала такова нещо, когато е ходела да танцува с Валънтайн, мина й през ума и остави роклята обратно в куфара, усещайки меката и хладна материя между пръстите си.

После пък намери униформа на ловец на сенки, пъхната най-отдолу. Клеъри измъкна тези дрехи и с любопитство ги разстла върху скута си. Когато за първи път видя Джейс и младите Лайтууд, те бяха облечени с бойната си униформа — плътно прилепнала горна част и долнище от твърд, тъмен плат. Сега отблизо тя видя, че платът не е еластичен, а е корав, тънката кожа беше многократно мачкана и гладена, докато стане гъвкава. Горнището приличаше на яке, закопчано с цип догоре, а панталонът бе снабден с колан от халки. Коланите на ловците на сенки бяха големи и твърди, създадени, за да висят оръжия на тях.

Най-вероятно щеше да си избере някой пуловер и може би — пола. Сигурно тях е имала предвид Аматис. Но нещо я влечеше към бойната униформа; винаги се бе чудила, винаги се беше питала какво ли е да…

Няколко минути по-късно хавлиите бяха захвърлени на пода до леглото, а Клеъри с любопитство се оглеждаше в огледалото и беше доста изумена. Униформата и пасна идеално — беше тясна, но не прекалено тясна и плътно следваше извивките на краката и гърдите й. Всъщност изглеждаше така, сякаш има извивки, което беше малко странно. Не можеше да я направи умопомрачителна — съмняваше се, че изобщо нещо е в състояние да го направи, — но поне изглеждаше по-висока, а на фона на черния плат косата й беше невероятно светла. Всъщност приличам на майка си, помисли си Клеъри и потрепери.

И наистина беше така. Под кукленската външност на Джослин се криеше твърдост и издръжливост. Клеъри често се питаше кое от миналото на майка й я е направило такава, каквато е — строга и непреклонна, упорита и безстрашна. Той толкова ли прилича на Валънтайн, колкото ти на Джослин? — бе попитала Аматис и на Клеъри й бе идело да отговори, че майка й е красива, а тя самата не е. Но онази Джослин, която Аматис познаваше, беше момичето, съзаклятничело срещу Валънтайн, момичето, което тайно обединяваше нефилими и долноземци, което от своя страна е довело до разбиването на Кръга и запазването на Съглашението. Онази Джослин никога не би се съгласила да си стои спокойно в тази къща и да чака всичко в света й да се разпадне.

Без да се замисля, Клеъри прекоси стаята и бутна резето на вратата, за да заключи. После отиде до прозореца и го отвори. Към стената имаше прикрепена дървена решетка, като… Като стълба, каза си Клеъри. Точно като стълба, а стъпалата са идеално запазени.

Тя си пое дълбоко въздух и се покатери на перваза на прозореца.

 

 

На следващата сутрин пазачите дойдоха за Саймън и грубо го събудиха от и без това неспокойния му сън, изпълнен със странни сънища. Този път не му сложиха качулка, докато го водеха обратно нагоре по стълбите, и той хвърли крадешком поглед през решетестата врата на килията до неговата. Ако се бе надявал, че ще види притежателя на дрезгавия глас, който го бе заговорил снощи, щеше да се разочарова. Единственото нещо, което се виждаше през решетките, беше нещо като купчина изхвърлени парцали.

Пазачите поведоха Саймън по върволица сиви коридори, като от време на време го смушкваха, ако забележеха, че твърде дълго се заглежда в някаква посока. Най-после влязоха в една доста пищно облицована с тапети стая. По стените имаше портрети на различни мъже и жени, облечени като ловци на сенки, рамките им бяха украсени с преплетени руни. Под един от най-големите портрети имаше червен диван, на който се бе настанил инквизиторът, държейки нещо като сребърна чаша в ръка. Той я поднесе на Саймън.

— Кръв? — предложи той. — Сигурно си гладен в момента.

Той побутна чашата към Саймън и видът на червената течност в нея го удари по-силно, отколкото мирисът й. Вените му се обтегнаха като конци, опъвани от велик кукловод. Чувството беше неприятно, почти болезнено.

— Тя… човешка ли е?

Олдъртри се изкиска.

— Момчето ми! Не ставай смешен. Това е кръв от елен. Съвсем прясна.

Саймън нищо не каза. Долната му устна засмъдя там, където се бяха забили вампирските зъби, и той усети вкуса на собствената си кръв. От това му се догади.

Лицето на Олдъртри се сбърчи като изсушена слива.

— О, драги. — Той се обърна към пазачите. — А сега ни оставете, господа — каза той и те се обърнаха да си вървят. Само консулът се спря на вратата и погледна Саймън с неприкрито отвращение.

— Не, благодаря — каза Саймън, а гласът му прозвуча приглушено заради удължените му зъби. — Не искам тази кръв.

— Вампирските ти зъби говорят друго, Саймън — отвърна сърдечно Олдъртри. — Ето. Вземи я. — Той поднесе чашата и мирисът на кръв сякаш изпълни стаята като дъх на рози в градина.

Резците на Саймън, вече съвсем излезли навън, се забиваха в устната му. Болката беше като от шамар. Той се придвижи напред, почти неволно, и сграбчи чашата от ръката на инквизитора. На три глътки я пресуши, после, разбирайки какво е направил, я остави на страничната облегалка на дивана. Ръката му трепереше. Едно на нула за инквизитора, помисли си той.

— Надявам се нощта, прекарана в килията, да не е била толкова неприятна за теб? Все пак, това не е стая за мъчения, момчето ми, а по-скоро място за необезпокояван размисъл. Намирам, че размишлението е основен двигател на ума, не мислиш ли? На способността да се мисли. Надявам се, че си използвал възможността да поразмишляваш. Изглеждаш ми разсъдлив младеж. — Инквизиторът наклони глава встрани. — Лично аз донесох одеялото, да знаеш. Не исках да се простудиш.

— Аз съм вампир — рече Саймън. — Ние не настиваме.

— О! — Инквизиторът изглеждаше разочарован.

— Но оценявам това със звездата на Давид и печата на Соломон — добави сухо Саймън. — Приятно е да разбереш, че някой се интересува от религията ти.

— О, да, така е, така е! — засия Олдъртри. — Тези гравюри са великолепни, нали? Невероятно симпатични и разбира се, абсолютно надеждни. Представям си, че всеки опит да се докосне вратата на килията би довел до свличане на кожата от ръката! — Той се изкиска, видимо развеселен от представата. — Но да оставим това. Би ли се отдръпнал малко назад, драги? Това е само услуга, просто услуга… ако разбираш какво имам предвид.

Саймън отстъпи крачка назад.

Нищо не се случи, но очите на инквизитора се ококориха, подпухналата кожа около тях се опъна.

— Ясно — въздъхна той.

— Кое е ясно?

— Виж къде стоиш, млади Саймън. Огледай се наоколо.

Саймън се заоглежда — нищо в стаята не се бе променило и едва сега той осъзна какво бе имал предвид Олдъртри. Той стоеше в сноп слънчева светлина, идваща от прозореца, разположен високо над тях.

Олдъртри почти се сгърчи от вълнение.

— Стоиш изложен на пряка слънчева светлина и тя по никакъв начин не ти влияе. Направо не мога да повярвам… тоест, казаха ми за това, но никога досега не съм виждал такова нещо.

Саймън нищо не каза. То нямаше и нищо за казване.

— Естествено, въпросът ми към теб е — продължи Олдъртри — дали знаеш защо притежаваш тази особеност.

— Може би, защото съм по-красив от другите вампири. — Саймън мигом съжали, че го каза. Олдъртри присви очи, а вената на слепоочието му набъбна като дебел червей. Очевидно не харесваше шеги, освен ако шегуващият се не беше той самият.

— Много смешно, много смешно — каза той. — Може ли да те попитам следното: от мига, в който възкръсна от гроба ли стана дневен вампир?

— Не — каза Саймън с тревога. — Не. Първоначално слънцето ме изгаряше. Дори ивица слънчева светлина бе в състояние да обгори кожата ми.

— Ясно. — Олдъртри закима отривисто, сякаш искаше да каже, че именно това съвпада с представата му за нещата. — И кога за първи път забеляза, че можеш да стоиш на слънчева светлина, без да усещаш болка?

— Беше в утрото след голямата битка на кораба на Валънтайн…

— По време на която си бил пленник на Валънтайн, правилно ли съм осведомен? Той те е пленил и те е заключил на кораба с намерението да използва кръвта ти за извършването на ритуала на дяволското преобразяване.

— Предполагам, че сте осведомен за всичко — каза Саймън. — Едва ли са ви нужни моите пояснения.

— О, не, далеч не съм осведомен за всичко! — извика Олдъртри, като вдигна ръце. Китките му са много слаби, забеляза Саймън, толкова слаби, че чак не подхождат на пълните му ръце. — Има още толкова много неща да добавиш, мило момче! Наистина, не мога да не се запитам дали не се е случило нещо на кораба, нещо, което те е променило. Дали, ако помислиш малко, няма да се сетиш за още нещо?

Аз пих от кръвта на Джейс, помисли си Саймън и за малко да го повтори на глас пред инквизитора само за да го ядоса… И тогава с изумление откри: Аз пих от кръвта на Джейс. Дали това не го беше променило? Възможно ли беше? А дори и да е било възможно, можеше ли да каже на инквизитора какво бе направил Джейс? Да защитава Клеъри, беше едно; да защитава Джейс — съвсем друго нещо. Той нищо не дължеше на Джейс.

Но и това не беше съвсем вярно. Джейс му бе дал да пие кръв, с нея бе спасил живота му. Щеше ли друг ловец на сенки да направи това за един вампир? А дори и да го е направил само заради Клеъри, имаше ли значение? Той си спомни как беше казал: Можех да те убия. А Джейс бе отвърнал: Аз пък щях да ти позволя. Да не говорим за неприятностите, които би си навлякъл Джейс, ако Клейвът разбереше, че е спасил живота на Саймън и как.

— Нищо не си спомням от случилото се на кораба — рече Саймън. — Предполагам, че Валънтайн ме е упоил някак си или и аз не знам.

Лицето на Олдъртри помръкна.

— Това е ужасна новина. Ужасна. Толкова съжалявам да я чуя.

— И аз съжалявам — каза Саймън, макар че никак не съжаляваше.

— И съвсем нищо ли не си спомняш? Нито една подробност?

— Помня само, че изпаднах в безсъзнание, когато Валънтайн ме нападна, а после се събудих на… в пикапа на Люк, който се движеше към къщи. Нищо друго не си спомням.

— О, драги, о, драги. — Олдъртри придърпа пелерината си. — Доколкото виждам, семейство Лайтууд са доста привързани към теб, но на другите членове на Клейва ще им бъде трудно да… проявят разбиране. Валънтайн те е пленил, ти си излязъл от това положение със странен прилив на нови сили, които не си имал преди, а сега пък си успял да се добереш и до сърцето на Идрис. Сам виждаш как изглежда това отстрани, нали?

Ако сърцето на Саймън не бе загубило способността си да бие, сега щеше да изхвърчи от гърдите му.

— Мислите, че съм агент на Валънтайн?

Олдъртри доби шокиран вид.

— Момчето ми, момчето ми… разбира се, че ти имам доверие. Вярвам ти безусловно! Но Клейвът, о, Клейвът, боя се, че те не са особено доверчиви. Толкова се надявахме, че ще можеш да ни помогнеш. Виж, не бива да ти казвам това, но усещам, че мога да ти се доверя, мило момче — Клейвът се намира в ужасна криза.

— Клейвът? — смая се Саймън. — Но какво общо има това с…

— Виж — продължи Олдъртри, — Клейвът е разцепен на две, царят междуособици, и то по време на война. Направиха се някои грешки от предишния инквизитор и от други, но по-добре да не те занимавам с това. Виждаш ли, авторитетът на Клейва, на консула, на инквизитора, е под въпрос. Валънтайн непрекъснато ни изненадва, сякаш предварително знае плановете ни. Съветът няма да се вслуша в думите ми, нито пък ще послуша Малачи, не и след всичко, което се случи в Ню Йорк.

— Но нали вината е на инквизиторката…

— Да, но Малачи беше този, който я назначи. Разбира се, не е могъл да предположи, че тя ще загуби разсъдъка си до там…

— Но — рече Саймън, леко язвително — въпросът е как ще бъдат представени нещата.

Вената на челото на Олдъртри отново изпъкна.

— Много си досетлив — каза той. — Разбира се, че си прав. Важно е да се запази приличие, особено в политиката. За да разполагаш с влияние над масите, трябва да имаш приемлива версия. — Той се наведе напред и впи поглед в Саймън. — Нека ти разкажа нашата версия. Тя изглежда така: някога семейство Лайтууд са били в Кръга. По някаква причина са се отказали и са били удостоени с милостта да напуснат Идрис, да заминат за Ню Йорк и да управляват тамошния Институт. Безупречното им досие им възвръща доверието на Клейва. Но те през цялото време са знаели, че Валънтайн е жив. През цялото време са били негови верни служители. Укривали са сина му…

— Но те не са знаели…

— Не ме прекъсвай — изръмжа инквизиторът и Саймън затвори уста. — Те са му помогнали да открие Реликвите на смъртните и да извърши ритуала на дяволското преобразяване. Когато инквизиторката е разбрала какво са извършили, те са се постарали да я убият по време на битката на кораба. И сега идват тук, в сърцето на Клейва, за да разберат какви са плановете ни и да ги съобщят на Валънтайн, както са правили и досега, за да може той да ни попречи и да подчини всички нефилими на волята си. А сега водят със себе си и теб — един вампир, който издържа на слънчева светлина, — за да ни отклонят от истинските си планове: да върнат предишното величие на Кръга и да съсипят Закона. — Инквизиторът се наведе напред, свинските му очички блестяха. — Какво ще кажете за тази версия, вампире?

— Мисля, че е безумна — отвърна Саймън. — И дупките в нея са по-големи от тези на Кент авеню в Бруклин, които между другото не са запълвани от години. Не знам какво се надявате да постигнете с това…

— Да се надявам? — повтори като ехо Олдъртри. — Не се надявам, долноземецо. Усещам го със сърцето си. Знам, че призванието ми е да спася Клейва.

— С лъжа? — попита Саймън.

— С версия — рече Олдъртри. — Големите политици лансират истории, с които въодушевяват народа си.

— Няма нищо въодушевяващо в това, да се обвини за всичко семейство Лайтууд…

— Трябва да има жертви — каза Олдъртри. Лицето му блестеше от пот. — Ако Съветът на ловците на сенки има общ враг и причина да си възвърне вярата в Клейва, то всички отново ще бъдат единни. Какво значение има едно семейство в сравнение с това, което е заложено на карта? Всъщност съмнявам се, че нещо ще се случи на децата на семейство Лайтууд. Тях никой не би ги обвинил за нищо. Е, може би само най-голямото момче. Но останалите…

— Не можете да направите това — рече Саймън. — Никой няма да повярва на тази история.

— Хората вярват в това, в което искат да вярват — каза Олдъртри, — а Клейвът иска да има виновен. Мога да им го осигуря. Само че за целта си ми нужен ти.

— Аз? Какво общо има това с мен?

— Признай си. — Сега лицето на инквизитора поаленя от възбуда. — Признай си, че служиш на семейство Лайтууд и че всички сте в съюз с Валънтайн. Признание в замяна на моята снизходителност към теб. Аз ще те върна при близките ти. Имаш думата ми. Но ми трябва признанието ти, за да накарам Клейва да повярва.

— Искате да потвърдя лъжата — рече Саймън. Той бе наясно, че само повтаря казаното от инквизитора, но умът му не го побираше, не можеше да събере мислите си. Лицата на семейство Лайтууд заиграха пред очите му — Алек, който не смееше да диша по пътя към Гард; тъмните очи на Изабел, вперени в него; Макс, наведен над книгата. И Джейс. Джейс беше един от тях, макар и в жилите му да не течеше тяхната кръв. Инквизиторът не каза името му, но Саймън знаеше, че Джейс ще бъде изкупителна жертва наред с останалите. И ако той страда, ще страда и Клеъри. Как стана така, помисли си Саймън, че се свърза с тези хора? С тези, за които той не е нищо повече от един долноземец, в най-добрия случай — получовек?

Той вдигна поглед към очите на инквизитора. Бяха странно въгленовочерни. Да гледаш в тях, бе все едно да се взираш в мрака.

— Не — каза Саймън. — Не, няма да го направя.

— Кръвта, която ти дадох — каза Олдъртри, — е последната, която ще видиш, докато не ми дадеш друг отговор. — В гласа му нямаше никаква учтивост, дори и фалшива. — Ще се учудиш колко много можеш да ожаднееш.

Саймън нищо не каза.

— Ще прекараш още една нощ в подземията — рече инквизиторът, като се изправи на крака и повика пазачите. — Доста спокойно е долу, нали? Мисля, че спокойната атмосфера ще помогне за отстраняването на дребния проблем с паметта.

 

 

Макар Клеъри да бе останала с впечатлението, че си спомня пътя, по който дойдоха с Люк предната нощ, се оказа, че това не е съвсем така. Най-логично й се стори да тръгне към центъра на града, но след като намери каменния двор със запустелия кладенец, не можеше да си спомни наляво ли се завиваше, или надясно. Тя зави наляво, което я отведе в лабиринт от улици, които отчайващо си приличаха и по която и да тръгнеше, все щеше да се обърка.

Най-после тя съзря една широка улица, по която се редяха магазини. От двете й страни сновяха пешеходци, никой от които не й обръщаше внимание. Някои от тях също бяха облечени в бойни униформи, макар че повечето носеха дълги старомодни палта, подходящи за хладния ден. Вятърът беше силен и Клеъри с копнеж си спомни за зеленото палто, което все още висеше в спалнята на Аматис.

Люк не бе излъгал, като каза, че ловците на сенки от цял свят са дошли тук за събранието. Клеъри се размина с една индийка във великолепно златисто сари, от една верига на кръста й висяха чифт извити ками. Някакъв висок, тъмнокож мъж с ъгловато лице на ацтек, гледаше оръжията в една витрина. Китките му бяха стегнати в гривни, направени от същия твърд, блестящ материал като този на демоничните кули. По-надолу по улицата някакъв мъж в бяла номадска роба разглеждаше нещо като карта на града.

При вида му Клеъри доби смелост да спре една минувачка в тежко брокатено палто и да я попита как да стигне до улица „Принсуотър“. Ако изобщо имаше момент, когато жителите на града не биха се учудили, ако някой не знае пътя, то това бе сега. Инстинктът й не я излъга. Без да се замисля, жената набързо я упъти.

— В края на канала Олдкасъл завивате надясно, минавате по каменния мост и излизате на „Принсуотър“. — Тя се усмихна на Клеъри. — При някого конкретно ли отивате?

— Семейство Пенхалоу.

— О, това е синята къща със златиста украса, с гръб към канала. Една такава голяма сграда. Няма как да я пропуснете.

Но жената не се оказа съвсем права. Беше голяма сграда, но Клеъри едва не я подмина, преди да се усети и да се върне да я огледа още веднъж. Всъщност цветът е повече индиго, отколкото син, помисли си тя, но пък не всеки прави разлика между нюансите. Мнозина не могат да различат лимоненожълто от шафраненожълто. Сякаш двата цвята бяха сходни! И украсата на къщата не беше златиста, а бронзова. Хубав тъмен бронз, сякаш къщата бе построена преди много години, а може пък и наистина да беше. Всичко в този град беше толкова древно…

Стига, каза си Клеъри. Винаги правеше така, когато беше напрегната — пускаше мислите си да се реят в разни посоки. Тя потърка ръце в панталона си; дланите й бяха потни и влажни. Усети грубия и сух плат по кожата си като змийска кожа.

Изкачи се по стълбите и хвана тежкото мандало на вратата. То бе във формата на чифт ангелски криле, а когато почука с него, чу как звукът отеква като от огромна камбана. Миг по-късно вратата се отвори и на прага застана Изабел Лайтууд с разширени от смайване очи.

— Клеъри?

Клеъри леко се усмихна.

— Здравей, Изабел.

Изабел се облегна на касата на вратата с мрачно изражение.

— О, да му се не види.

 

 

Когато се върна в килията си, Саймън се свлече на леглото, заслушан в отдалечаващите се стъпки на пазачите.

Още една нощ. Още една нощ в затвора, докато инквизиторът го чака да си „спомни“. Сам виждаш как изглежда това отстрани. И в най-големите си страхове, и в най-лошите си кошмари, никога не му бе хрумвало, че някой може да си помисли, че действа в съюз с Валънтайн.

Валънтайн люто мразеше долноземците. Валънтайн го бе пробол с меч и бе източил кръвта му, оставяйки го да умре. Макар че, разбира се, инквизиторът не знаеше това.

От другата страна на стената на килията се чу шумолене.

— Да ти кажа, чудех се дали ще се върнеш — каза дрезгавият глас, познат на Саймън от миналата нощ. — Да разбирам ли, че не си дал на инквизитора това, което иска от теб?

— Нямам такова намерение — каза Саймън, приближавайки се до стената. Той прокара пръсти по камъка, сякаш търсеше пукнатина по него, нещо, през което да може да вижда, но нищо не откри. — Кой си ти?

— Този Олдъртри е упорит човек — рече гласът така, сякаш Саймън не бе казал нищо. — Няма лесно да се предаде.

Саймън се облегна на влажната стена.

— В такъв случай предполагам, че известно време ще прекарам тук.

— Предполагам, че нямаш желание да ми кажеш какво иска той от теб, нали?

— Защо ти е да знаеш?

Кикотът, който отговори на Саймън, прозвуча като стържене на метал в камък.

— Прекарал съм в тази килия по-дълго от теб, дневни вампире, и както виждаш, няма много неща, които да запълват мислите ти. Всяко разнообразие е добре дошло.

Саймън сплете ръце на корема си. Кръвта на елена бе изострила глада му, без изобщо да го засити. Тялото му продължаваше да изгаря от жажда.

— Защо непрекъснато ме наричаш така? — попита той. — Дневен вампир.

— Чух пазачите да си говорят за теб. Вампир, който може да се показва на дневна светлина. Никой досега не е виждал такова нещо.

— И ти вече си измислил подходяща дума за това.

— Това е долноземска дума, не я е измислил Клейвът. Има си легенди за същества като теб. Изненадан съм, че не знаеш това.

— Всъщност аз не съм долноземец от много отдавна — каза Саймън. — А ти изглежда знаеш доста за мен.

— Пазачите са бъбриви — каза гласът. — А семейство Лайтууд, появяващи се през Портала с кървящ, умиращ вампир… това дава материал за доста клюки. Макар че, да ти кажа, не очаквах да те видя тук — не и преди да започнат да приготвят килията за теб. Изненадан съм, че семейство Лайтууд са го позволили.

— И защо не? — каза горчиво Саймън. — Аз съм едно нищо. Аз съм долноземец.

— За консула може би — каза гласът. — Но семейство Лайтууд…

— Какво те?

Настъпи кратка пауза.

— Ловците на сенки, които живеят извън Идрис, по-точно тези, които управляват Институти, са склонни към повече толерантност. Докато от тукашния Клейв са доста по-консервативни.

— Ами ти? — попита Саймън. — Ти долноземец ли си?

— Долноземец? — Саймън не беше сигурен, но му се стори, че в гласа на непознатия се прокрадна раздразнение, сякаш въпросът го засегна. — Казвам се Самюъл. Самюъл Блекбърн. Аз съм нефилим. Преди години бях в Кръга, с Валънтайн. Убивах долноземци по време на Въстанието. Не съм един от тях.

— О! — преглътна Саймън. Усети солен вкус в устата си. Членовете от Кръга на Валънтайн са били преследвани и заловени от Клейва, спомни си той. С изключение на такива като семейство Лайтууд, които са били помилвани, защото са успели да се споразумеят и са приели да живеят в изгнание.

— От тогава ли си тук?

— Не. След Въстанието избягах от Идрис, преди да бъда заловен. Бях навън години наред — години, — когато като последен глупак, мислейки, че са ме забравили, се завърнах. Разбира се, заловиха ме в мига, в който си дойдох. Клейвът си има начини за следене на враговете си. Заведоха ме пред инквизиторката и няколко дни ме разпитваха. Когато приключиха, ме хвърлиха тук. — Самюъл въздъхна. — Във Франция затвор като този се нарича oubliette. Което означава „забравено място“. Тук се изхвърля боклукът, за който не искаш повече да се сещаш, така че той да си изгние, без да те тревожи със зловонието си.

— Добре де. Аз съм долноземец, което значи боклук. Ти обаче не си. Ти си нефилим.

— Аз съм нефилим, който е бил съюзник на Валънтайн. Това ме прави не по-добър от теб. Дори по-лош. Аз съм ренегат.

— Но има много други ловци на сенки, които също са били членове на Кръга — семействата Лайтууд и Пенхалоу…

— Те всички се отрекоха. Обърнаха гръб на Валънтайн. Аз не постъпих така.

— Не постъпи ли? Но защо?

— Защото повече се страхувам от Валънтайн, отколкото от Клейва — каза Самюъл, — и ако имаш ум в главата, дневни вампире, и при теб би трябвало да е така.

 

 

— Но ние си мислехме, че си в Ню Йорк! — възкликна Изабел. — Джейс каза, че си се отказала да идваш. Каза, че си искала да останеш с майка си!

— Джейс е излъгал — каза безстрастно Клеъри. — Той не искаше да идвам тук и затова ме излъга, че ще тръгнете по-късно, а вас пък е излъгал, че съм си променила решението. Помниш ли, когато ми каза, че никога не лъжел? Оказа се, че не е вярно.

— Обикновено не го прави — рече Изабел, която пребледня. — Виж, ти да не би да дойде заради… искам да кажа, идването ти има ли нещо общо със Саймън?

— Със Саймън? Не. Саймън, слава Богу, си е в Ню Йорк. Макар че сигурно ще е разстроен, че не сме си казали довиждане. — Равнодушното изражение на Изабел започна да изнервя Клеъри. — Хайде, Изабел. Пусни ме. Трябва да се видя с Джейс.

— Значи… дойде тук ей така, на своя глава? Имаш ли разрешение от Клейва? Моля те, кажи ми, че имаш разрешение от Клейва.

— Не точно…

— Нарушила си Закона? — Изабел повиши глас, после внезапно млъкна и продължи почти шепнешком: — Ако Джейс разбере, ще откачи. Клеъри, трябва да си вървиш.

— Няма. Мястото ми е тук — каза Клеъри, без дори да съзнава откъде се бе взела у нея тази упоритост. — Трябва да говоря с Джейс.

— Моментът не е подходящ. — Изабел напрегнато се огледа, сякаш се надяваше да намери някого да й помогне да отпрати Клеъри. — Моля те, просто се върни в Ню Йорк, Моля те.

— Мислех, че ме харесваш, Изи — Клеъри опита да й създаде чувство за вина.

Изабел прехапа устни. Облечена бе в бяла рокля и косата й беше вдигната на кок, при което изглеждаше по-млада от обикновено. Зад нея Клеъри видя коридор с високи тавани, по стените на който висяха антично изглеждащи картини с маслени бои.

— Аз те харесвам. Само че Джейс… О, Боже, как си се облякла? Откъде взе тази бойна униформа?

Клеъри се погледна.

— Това е дълга история.

— Не можеш да влезеш с това. Ако те види Джейс…

— О, и какво, като ме види! Изабел, дойдох в Идрис, защото майка ми… заради майка ми. Джейс може и да не ме иска тук, но не може да ме накара да си стоя вкъщи. Мястото ми е тук. Майка ми очаква да направя това заради нея. Ако беше за твоята майка, нямаше ли да го направиш и ти?

— Разбира се, че щях — каза Изабел. — Но, Клеъри, Джейс има причини…

— Тогава бих искала да ги чуя. — Клеъри се шмугна под ръката на Изабел и влезе в коридора на къщата.

— Клеъри! — изскимтя Изабел и хукна след нея, но Клеъри вече беше преполовила коридора. С част от съзнанието си, което не бе заето със старанието й да се изплъзне на Изабел, тя забеляза, че къщата напомняше много на тази на Аматис, висока и тясна, но и доста просторна и още по-богато украсена. Коридорът извеждаше към една стая с високи прозорци, които гледаха към канала. По водата се носеха бели лодки, чиито платна се издуваха като глухарче, подхвърлено на вятъра. На дивана до един от прозорците седеше тъмнокосо момче, задълбочено в четене на книга.

— Себастиян! — извика Изабел. — Не й позволявай да се качи горе!

Момчето стреснато вдигна поглед… и миг по-късно беше пред Клеъри, препречвайки й пътя към стълбите нагоре. Клеъри се смая — никога досега не бе виждала някого, който да се движи толкова бързо, с изключение на Джейс. Момчето дори не се беше задъхало; всъщност усмихваше й се.

— Значи това била прословутата Клеъри. — На лицето му грееше усмивка и Клеъри усети, че дъхът й спира. Години наред бе рисувала неин си комикс — приказка за царски син, застигнат от проклятие, според което всеки, който той обикне, ще умре. С много обич бе изваяла образа на своя тъмен, романтичен, призрачен принц, а сега ето го и него, застанал пред нея — същата бледа кожа, същата разрошена коса и очите, толкова тъмни, че чак зениците се сливаха с ирисите. Същите високи скули и дълбоки, засенчени очи, обрамчени с дълги мигли. Знаеше, че никога преди не бе виждала това момче, и все пак…

Момчето сякаш се обърка.

— Не мисля… срещали ли сме се преди?

Клеъри безмълвно поклати глава.

— Себастиян! — Косата на Изабел се бе изплъзнала от кока и падаше по раменете й, а погледът й мяташе гневни искри. — Не се занасяй с нея. Тя не бива да е тук. Клеъри, върви си.

Клеъри с усилие откъсна поглед от Сабестиян и гневно изгледа Изабел.

— Какво, да се върна в Ню Йорк? И как да стане това?

— А как се озова тук? — осведоми се Себастиян. — Да се промъкнеш в Аликанте, си е цяло геройство.

— Минах през един Портал — каза Клеъри.

— Портал? — изненада се Изабел. — Но в Ню Йорк няма вече Портали. Валънтайн ги разтуши и двата…

— Не ти дължа обяснения — каза Клеъри. — Не и преди ти да ми дадеш такива. Първо, къде е Джейс?

— Няма го — отвърна Изабел почти едновременно със Себастиян, който от своя страна каза:

— Той е горе.

Изабел се обърна към него.

— Себастиян! Млъквай!

Себастиян изглеждаше смутен.

— Но тя му е сестра. Той няма ли да иска да я види?

Изабел отвори уста, но после пак я затвори. Клеъри видя как тя се зачуди дали е целесъобразно да обяснява сложната й връзка с Джейс на объркания Себастиян, или да остави неприятната изненада на Джейс. Най-накрая вдигна ръце в знак на примирение.

— Добре, Клеъри — каза тя с необичайна за нея доза гняв в гласа. — Върви и прави каквото искаш, независимо от това, кой ще бъде наранен. Ти не се спираш пред нищо, нали?

Ох! Клеъри хвърли укорителен поглед на Изабел, после се обърна към Себастиян, който мълчаливо се отстрани от пътя й. Тя се стрелна покрай него и хукна нагоре по стълбите, без да обръща внимание на гласовете долу, където Изабел хокаше горкия Себастиян. Но Изабел си беше такава — ако имаше наоколо момче и трябваше да се лепне вина на някого, то тя не се поколебаваше.

Стълбите извеждаха на площадка с еркерен прозорец, който откриваше изглед към града. В еркерната ниша седеше момче и четеше. Когато Клеъри изкачи стълбите, той вдигна поглед и замига от почуда.

— Аз те познавам.

— Здрасти, Макс. Аз съм Клеъри, сестрата на Джейс. Помниш ли ме?

Макс грейна.

— Ти ми показа как да чета Наруто — рече той, като й подаде книгата си. — Виж, имам още една. Тази се казва…

— Макс, сега не мога да говоря. Обещавам, че после ще разгледам книгата ти. Знаеш ли къде е Джейс?

Макс помръкна.

— В онази стая — каза той, като посочи последната врата надолу по коридора. — И аз исках да отида с него там, но той ми каза, че не било за деца. Всички ми казват така.

— Съжалявам — рече Клеъри, но мислите й бяха другаде. Мислеше за предстоящия момент — какво ще каже на Джейс, когато го види, и какво би й казал той? Докато вървеше по коридора към вратата, разсъждаваше: По-добре да бъдем приятели и да не се караме; ако се нахвърля с упреци срещу него, той ще заеме отбранителна позиция. Той трябва да разбере, че мястото ми е тук, точно както и неговото. Няма нужда да треперят над мен като над фин порцелан. И аз съм силна…

Тя отвори вратата. Помещението приличаше на библиотека, по стените бяха наредени книги. Беше ярко осветено, светлината струеше от един висок витражен прозорец. В средата на стаята стоеше Джейс. Той не беше сам, дори тъкмо обратното. С него имаше едно тъмнокосо момиче — момиче, което Клеъри не бе виждала досега, и двамата страстно се прегръщаха.