Касандра Клеър
Град от стъкло (4)

4
Дневен вампир

Нощта се беше спуснала над Аликанте, когато Саймън и Алек напуснаха дома на семейство Пенхалоу и се заизкачваха към Гард. Улиците на града бяха тесни и криволичещи и на лунната светлина приличаха на пълзящи нагоре бели каменни ленти. Въздухът беше студен, макар Саймън да го усещаше съвсем бегло.

Алек вървеше мълчаливо, като крачеше напред, сякаш беше сам. В предишния си живот на Саймън щеше да му се наложи да подтичва след него и да се задъхва. Сега обаче откри, че може да го настигне само като леко ускори крачката си.

— Сигурно е неприятно да те накарат да ме придружаваш — рече накрая, докато Алек мрачно се взираше напред.

Алек сви рамене.

— Аз съм на осемнайсет. Зрял човек съм и следва да бъда отговорен. Аз съм единственият, който може да влиза и излиза от Гард, докато Клейвът заседава, пък и консулът ме познава.

— Какъв е този консул?

— Това е един от най-високопоставените служители на Клейва. Той брои гласовете на Съвета, тълкува Закона за Клейва и съветва тях и инквизитора. Ако някой ръководител на Институт има проблем, който не знае как да реши, трябва да се обърне към консула.

— Съветва инквизиторката ли? Мислех, че… Инквизиторката не е ли мъртва?

Алек изсумтя.

— Това е все едно да попиташ: „Президентът не е ли мъртъв?“ Да, инквизиторката е мъртва, сега има друг на нейно място. Инквизитор Олдъртри.

Саймън погледна надолу по хълма към тъмната вода на каналите в подножието му. Градът бе останал зад тях и сега те вървяха по тесен път сред дърветата.

— Трябва да ти кажа, че в миналото инквизиторите не са донесли нищо добро на моя народ. — Алек го погледна неразбиращо. — Няма значение. Просто се пошегувах с историята на мунданите. И без това не би те интересувало.

— Ти не си мундан — отбеляза Алек. — Затова Ейлийн и Себастиян толкова искаха да те видят. Не че Себастиян ще си го признае. Той се държи така, сякаш е врял и кипял във всичко.

— Той и Изабел… Има ли нещо между тях? — попита Саймън, без да се замисли.

Алек избухна в смях.

— Изабел и Себастиян? Едва ли. Себастиян е готин пич… А Изабел обича да излиза с неподходящи момчета, които не се харесват на родителите ни. Мундани, долноземци, всякакви отрепки…

— Благодаря — рече Саймън. — Радвам се, че ме причисли към криминалните елементи.

— Мисля, че го прави, за да привлече внимание — каза Алек. — Тя е единственото момиче в семейството, така че непрекъснато трябва да доказва колко е корава. Или поне тя така смята.

— Или може би се опитва да отвлече вниманието от теб — рече Саймън разсеяно. — Знаеш какво имам предвид, родителите ти да не разберат, че си гей…

Алек спря насред пътя така внезапно, че Саймън едва не се блъсна в него.

— Те не знаят — рече той, — но очевидно всички други знаят.

— Освен Джейс — каза Саймън. — Той не знае, нали?

Алек въздъхна дълбоко. Той пребледня, помисли си Саймън, или може би така му се струваше на лунната светлина, която отмиваше цвета от всяко нещо. Очите му гледаха мрачно в тъмнината.

— Наистина не виждам какво ти влиза на теб в работата. Освен ако не се опитваш да ме заплашваш.

— Да се опитвам да те заплашвам? — Саймън беше поразен. — Аз не…

— Тогава защо? — попита Алек и в гласа му се долавяше някаква уязвимост, която смая Саймън. — Защо повдигна въпроса?

— Защото — рече Саймън — имам чувството, че ме мразиш. Не че го приемам лично, но все пак ти спасих живота. А и ти сякаш мразиш целия свят. Освен това, с теб няма какво толкова да си кажем. Но пък забелязвам как гледаш Джейс и как аз гледам Клеъри, и започвам да си мисля, че… може би все пак имаме нещо общо. И може би това малко ще смекчи омразата ти към мен.

— Значи няма да кажеш на Джейс? — попита Алек. — Имам предвид… ти си казал на Клеъри какво изпитваш и…

— И идеята не беше никак добра — рече Саймън. — Сега не знам какво ще стане с нас оттук нататък. Може отново да си бъдем приятели, а може и да развалим отношенията си. И не от нея ще дойде, а от мен. Може би, ако си намеря друга…

— Някоя друга — повтори Алек. Той отново тръгна много бързо, като гледаше втренчено пътя пред себе си.

Саймън забърза след него.

— Знаеш какво имам предвид. Аз, например, мисля, че Магнус Бейн наистина те харесва. И наистина е готин. Понякога дава страхотни купони. Макар да бях превърнат в плъх на един от тях.

— Благодаря за съвета — каза дрезгаво Алек. — Но не мисля, че той ме харесва чак толкова много. Той почти не ми говореше, когато дойде да отвори Портала на Института.

— Може би трябва да му се обадиш — предположи Саймън, като се опита да не мисли колко е абсурдно да дава съвети на ловец на демони как да сваля магьосник.

— Не мога — каза Алек. — В Идрис няма телефони. Е, няма значение. — Гласът му беше рязък. — Пристигнахме. Това е Гард.

Пред тях се издигна висока стена с огромна порта, по която бяха гравирани извити, ъгловати плетеници от руни и макар че Саймън не можеше да ги разчита като Клеъри, го порази сложността им и усещането за мощ, която струеше от тях. Портата се пазеше от две каменни статуи, по една от всяка страна, изобразяващи ангели с пламенни и красиви лица. Всеки от тях държеше извит меч в ръка, а в краката им лежеше по едно мъртво измислено същество — нещо средно между плъх, прилеп и гущер, с отвратителни остри зъби. Саймън се втренчи замислено в съществата. Демони, определи ги той, но всъщност спокойно можеха да бъдат наречени и вампири.

Алек отвори портата и махна на Саймън да влезе. Той се подчини и замига объркано. Откакто се бе превърнал във вампир, нощното му зрение се бе изострило до лазерна яснота, но дузините факли, редящи се по пътеката до вратите на Гард, горяха с магическа светлина и силният бял блясък сякаш обезцветяваше всичко наоколо. Той сведе очи и тръгна след Алек по тясната каменна пътека, осветявана от отразената светлина, и не след дълго се озова пред някаква фигура, която бе застанала на пътеката и препречваше пътя му с вдигната ръка.

— Е, това ли е вампирът? — Гласът, който каза това, беше толкова дълбок, та чак приличаше на ръмжене. Саймън вдигна поглед, светлината прониза очите му, сякаш с огън — може би щяха да се насълзят, ако все още можеше да отделя сълзи. Магическа светлина, помисли си той, ангелска светлина, може да ме изгори. Трябваше да се досетя.

Мъжът, който стоеше пред него, беше много висок, с жълтеникава кожа, опъната от изпъкналите му скули. Под късо подстригания бретон на черната му коса се виждаше високото му чело, носът му беше заострен и римски. Когато сведе поглед към Саймън, изражението му беше като на пътник в метрото, който е видял огромен плъх да снове напред-назад из релсите и тайно се надява влакът да мине през него и да го прегази.

— Това е Саймън — рече Алек малко неуверено. — Саймън, това е консул Малачи Диодоне. Готов ли е Порталът, сър?

— Да — рече Малачи. Гласът му беше груб и в него се усещаше лек акцент. — Всичко е готово. Ела, долноземецо. — Той кимна към Саймън. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Саймън понечи да тръгне към сановника, но Алек го спря, като сложи ръка на рамото му.

— Един момент — каза той, обръщайки се към консула. — Той ще бъде върнат директно в Манхатън, нали? И от другата страна ще има някой, който да го посрещне?

— Естествено — каза Малачи. — Магьосникът Магнус Бейн. Щом той е допуснал вампирът да се озове в Идрис, то негова е грижата да бъде върнат обратно.

— Ако Магнус не беше пуснал Саймън през Портала, той щеше да умре — рече Алек с известна рязкост.

— Възможно е — каза Малачи. — Така казаха родителите ти и Клейвът им повярва. С което всъщност не съм съгласен. Все пак, не може току-така да се водят долноземци в Града от стъкло.

— Не беше току-така. — В гърдите на Саймън се надигна гняв. — Ние бяхме нападнати…

Малачи извърна поглед към Саймън.

— Ще говориш, когато ти дадат думата, долноземецо, не преди това.

Ръката на Алек се стегна около рамото на Саймън. В изражението на лицето му имаше нещо… нещо средно между колебание и подозрение, сякаш не беше сигурен дали воденето на Саймън тук е добра идея.

— Момент, консуле, почакайте! — Гласът, който долетя през двора, беше висок, малко задъхан и Саймън с изненада установи, че принадлежеше на някакъв дребен, топчест мъж, който шеметно се носеше по пътеката към тях. Той бе облечен в широка сива пелерина върху екипировката си на ловец на сенки, а плешивата му глава блестеше на магическата светлина. — Не е нужно да тревожим нашия гост.

— Гост ли? — Малачи изглеждаше възмутен.

Дребният човек застана пред Алек и Саймън и лъчезарно им се усмихна.

— Толкова се радваме… наистина сме щастливи… че решихте да уважите молбата ни и да се върнете в Ню Йорк. Така всичко ще стане много по-лесно. — Той намигна на Саймън, който от своя страна се взираше объркано в него. Никога не бе допускал, че ще срещне ловец на сенки, който да се радва, че го вижда — та дори докато бе мундан, не беше възможно, а какво остава сега, когато беше вампир. — О, за малко да забравя! — Дребосъкът ядно се удари по челото. — Първо трябваше да ви се представя. Аз съм инквизиторът, новият инквизитор. Казвам се Олдъртри.

Олдъртри протегна ръка на Саймън и той, съвсем объркан, я пое.

— А ти? Ти си Саймън, нали?

— Да — рече Саймън, като пусна ръката му веднага щом това бе възможно. Ръкостискането на Олдъртри беше неприятно влажно и лепкаво.

— Не е нужно да ми благодарите за съдействието. Това, което най-много искам, е да си отида вкъщи.

— Да, сигурен съм, сигурен съм! — Макар че гласът на Олдъртри беше приветлив, докато говореше, нещо пробяга по лицето му — някакъв израз, който Саймън не можеше да разгадае. Той изчезна в мига, когато Олдъртри се усмихна и с жест посочи напред към тясната пътека, която се виеше покрай Гард. — Оттук, Саймън.

Саймън пристъпи напред и Алек понечи да го последва. Инквизиторът го хвана за ръката.

— Ти направи достатъчно за нас, Александър. Благодаря за помощта ти.

— Но Саймън… — започна Алек.

— Всичко ще бъде наред — увери го инквизиторът. — Малачи, изпрати Александър, ако обичаш. И му дай камък с магическа светлина, за да се прибере, в случай че не си носи. Нощем пътят може да бъде опасен.

И с още една пленителна усмивка той отведе Саймън, като остави Алек да гледа втренчено след тях.

 

 

Сякаш светът около Клеъри гореше, когато Люк я пренесе през прага на къщата и тръгна по дълъг коридор, следвайки Аматис, която вървеше пред тях с магическата светлина. Изпаднала в делириум, Клеъри имаше чувството, сякаш коридорът ставаше все по-дълъг, като в някакъв кошмар. После светът се преобърна и тя изведнъж се озова върху студена повърхност, а някакви ръце приглаждаха одеяло върху нея. Сини очи я гледаха отгоре загрижено. — Изглежда много зле, Лушън — рече Аматис, а гласът й звучеше провлачено в ушите на Клеъри като от развалена плоча. — Какво е станало с нея?

— Изпи половината езеро Лин. — Гласът на Люк затихваше и за миг погледът на Клеъри се проясни. Тя лежеше на студения, облицован с плочки под на някаква кухня и над главата й Люк ровеше в един шкаф. Кухнята беше с олющени жълти стени, като до една от тях имаше старомодна черна метална печка, зад чиято решетка пращяха пламъци и причиняваха болка на очите й.

— Анасон, беладона, хелбор… — Люк се извърна от шкафа, хванал няколко стъкленици. — Можеш ли да направиш отвара от тези неща, Аматис? Аз ще я преместя по-близо до печката. Тя трепери.

Клеъри се опита да каже нещо, да им обясни, че няма нужда да я затоплят повече, че изгаря, но от устата й излизаха само някакви неразгадаеми и за самата нея звуци. Тя се чу как изхленчи, когато Люк я повдигна, а после стана горещо и сякаш лявата й страна започна да се топи — дори не съзнаваше, че всъщност й е студено. Зъбите й силно тракаха и тя усети кръв в устата си. Всичко около нея затрепери подобно на вода, разклатена в стъклена чаша.

— Езерото на сънищата? — попита недоверчиво Аматис. Клеъри не можеше ясно да я види, но изглежда бе застанала близо до печката с голяма дървена лъжица в ръка. — Какво е правила там? Джослин знае ли къде…

И светът изчезна, или поне реалният свят, кухнята с жълтите стени и уютният огън зад решетката.

Вместо тях тя видя водите на езерото Лин, с отразяващ се в тях огън, сякаш бяха парче лъскаво стъкло, по което се разхождаха ангели. Ангели с бели криле, които висяха окървавени и изпочупени от гърбовете им, и всеки от тях беше с лицето на Джейс. Имаше и други ангели, с криле като черни сенки, те докосваха огъня с ръце и се смееха…

— Тя постоянно вика брат си. — Гласът на Аматис кънтеше, сякаш се спускаше от много високо. — Той е със семейство Лайтууд, нали? Отседнали са при Пенхалоу на улица „Принсуотър“. Бих могла…

— Не — каза рязко Люк. — Не. По-добре Джейс да не знае за това.

Джейс ли викам? Защо ли го правя? — питаше се Клеъри, но мисълта й не се задържа дълго. Отново я обгърна мрак и тя пак започна да халюцинира. Този път сънуваше Алек и Изабел; и двамата изглеждаха така, сякаш бяха минали през кървава битка, лицата им бяха набраздени с мръсотия и сълзи. После те изчезнаха и в съня й се появи някакъв мъж без лице, с черни крила, които излизаха от гърба му като на прилеп. Когато той се усмихна, от устата му бликна кръв. Молейки се видението да изчезне, Клеъри стискаше очите си…

Мина доста време, преди отново да долови гласовете над себе си.

— Пийни това — каза Люк. — Клеъри, трябва да изпиеш това! — И после усети някакви ръце на гърба си и някаква течност, която изливаха в устата й от напоена кърпа. Течността имаше горчив и неприятен вкус, от който й се гадеше, но ръцете на гърба й бяха непреклонни. Тя преглътна въпреки болката в подутото си гърло. — Ето — каза Люк, — ето че се получава.

Клеъри бавно отвори очи. До нея бяха коленичили Люк и Аматис, а техните приличащи си сини очи бяха изпълнени с тревога. Тя погледна зад тях и не видя нищо — нито ангели, нито дяволи с крила като на прилеп, само жълти стени и бледорозов чайник, който едва се крепеше на прозоречния перваз.

— Ще умра ли? — прошепна тя.

Люк се усмихна уморено.

— Не. Трябва да мине още време, докато напълно се възстановиш, но вече си вън от опасност.

— Добре. — Тя беше твърде изтощена, за да почувства каквото и да е, дори и облекчение. Имаше усещането, че всичките й кости са извадени и тялото й виси празно и отпуснато. Тя погледна сънливо нагоре през миглите си и каза без много-много да мисли: — Очите ти са същите.

Люк я погледна неразбиращо.

— Същите като на кого?

— Като нейните — рече Клеъри, като премести сънения си поглед към Аматис, която изглеждаше смутена. — Същото синьо.

По лицето на Люк премина лека усмивка.

— Е, все пак не е изненадващо — каза той. — Досега нямах възможност да ви представя както си му е редът. Клеъри, това е Аматис Херондейл. Моята сестра.

 

 

Инквизиторът мълчеше, докато се отдалечиха достатъчно, така че Алек и консулът да не могат да ги чуят. Саймън го следваше нагоре по тясната пътека, осветена от магическата светлина, като се опитваше да не поглежда към нея. Усещаше издигащите се около него стени на Гард като корпуса на кораб, който се издига от океана. От прозорците струяха светлини, които прорязваха небето със сребристите си сияния. Имаше и ниски прозорци, поставени на нивото на земята, но някои от тях бяха с решетки и вътре цареше мрак.

Най-после стигнаха до сводеста дървена врата, която водеше към едно от крилата на сградата. Докато Олдъртри я отключваше, стомахът на Саймън се сви. Откакто беше станал вампир, бе забелязал, че хората излъчват около себе си миризма, която се променя с настроението им. Инквизиторът миришеше на нещо горчиво и силно като кафе, само че много по-неприятно. Саймън усети пробождаща болка в челюстта си, което беше знак, че вампирските му зъби се удължават, и той се отдръпна от инквизитора, докато минаваха през вратата.

Отвъд нея коридорът беше дълъг и бял, почти като тунел, изсечен сякаш от бял камък. Инквизиторът бързаше напред, магическата светлина в ръката му ярко осветяваше стените. За толкова късокрак човек той се движеше забележително бързо и докато ходеше, обръщаше глава ту на едната, ту на другата страна, носът му се бърчеше, сякаш душеше въздуха. Когато минаха покрай огромна двойна врата, чиито крила бяха широко отворени, Саймън успя да хвърли поглед в залата. Тя приличаше на амфитеатър, в който се редяха една над друга редици столове, на всеки от които седеше ловец на сенки, облечен в черно. Ехото на гласовете отекваше в стените, много от тях звучаха ядосано и докато минаваше, Саймън долови откъслечни разговори, а думите се преплитаха така, сякаш всички говореха един през друг.

— Но ние няма как да разберем какво иска Валънтайн. Той с никого не е обсъждал намеренията си…

— Какво значение имат намеренията му? Той е изменник и лъжец. Наистина ли мислите, че в крайна сметка можем да го усмирим?

— А знаете ли, че един патрул е намерил мъртвото тяло на върколашко дете в покрайнините на Брослинд? С източена кръв. Това показва, че Валънтайн е извършил ритуала тук, в Идрис.

— Притежавайки две от Реликвите на смъртните, той е по-могъщ от който и да било нефилим. Нямаме избор…

— Братовчед ми умря на кораба в Ню Йорк! Не бива да оставим Валънтайн да се измъкне след всичко, което ни причини! Трябва да има възмездие!

Саймън се поколеба, искаше му се да чуе повече, но инквизиторът бръмчеше около него като дебела, раздразнена пчела.

— Върви, върви — каза той, като посочи с магическата светлина пред себе си. — Нямаме много време за губене. Трябва да се върна на събранието, преди да е свършило.

Саймън се остави с неохота инквизиторът да го побутва по коридора, думата „възмездие“ още ехтеше в ушите му. Споменът за онази нощ на кораба бе неприятен и тръпки го побиваха от него. Когато стигнаха до една врата, на която бе издълбана само една плътна черна руна, инквизиторът извади ключ и я отключи, като с широк жест прикани Саймън да мине през нея.

Помещението отвъд беше голо, украсено само с един гоблен, на който бе изобразен ангел, излизащ от някакво езеро, държейки меч в една ръка и бокал — в друга. Гледката на Бокала и Меча на едно място за миг обърка Саймън. Объркването му трая до момента, в който чу щракването на ключалката и разбра, че инквизиторът бе заключил вратата отвътре.

Саймън се огледа наоколо. В помещението нямаше никакви мебели, освен една пейка с ниска маса до нея. На масата бе оставена декоративна сребърна камбана.

— Порталът… Той тук ли е? — попита колебливо той.

— Саймън, Саймън. — Олдъртри потри ръце, сякаш в очакване на парти за рожден ден или някое подобно приятно събитие. — Наистина ли толкова бързаш да си тръгнеш? Бих искал преди това да ти задам няколко въпроса…

— Добре. — Саймън смутено сви рамене. — Искам да кажа, питайте каквото ви интересува.

— Колко си любезен само! Възхитително! — Олдъртри сияеше. — И така, от колко време точно си вампир?

— От около две седмици.

— И как се случи това? Нападнали са те на улицата или може би в леглото през нощта? Знаеш ли кой те е превърнал?

— Ами… не точно.

— Но, моето момче! — извика Олдъртри. — Как може да не знаеш такова нещо? — Погледът, който той хвърли на Саймън, беше открит и пълен с любопитство. Изглежда толкова безобиден, помисли си Саймън. Като някой дядо или симпатичен стар чичо. Вероятно само си бе въобразил, че долавя горчивата миризма.

— Наистина не беше толкова просто — рече Саймън и започна да разказва за двете си ходения до хотел Дюмор, веднъж като плъх и втори път под натиска на самовнушението, което бе толкова силно, че сякаш някакви огромни клещи го бяха хванали и накарали да отиде точно където те искаха. — Виждате ли — завърши той, — в момента, в който пристъпих прага на хотела, бях нападнат. Нямаше как да разбера кой точно от тях ме е превърнал или дали не са били всички наведнъж.

Инквизиторът се изкиска.

— О, драги мой, драги мой. Това никак не е добре. Направо е разстройващо.

— На същото мнение съм — съгласи се Саймън.

— Това няма да се хареса на Клейва.

— Какво? — Саймън съвсем се обърка. — Какво ги е грижа Клейва как съм станал вампир?

— Ами, разбирам да си бил нападнат — обясни примирително Олдъртри. — Но ти сам си отишъл там и директно си се предал на вампирите, нали? Отстрани изглежда малко така сякаш си искал да бъдеш един от тях.

— Не съм искал да бъда един от тях! Не затова отидох в хотела!

— Ясно, ясно — каза утешително Олдъртри. — Нека да поговорим за друго, съгласен ли си? — Без да дочака отговор, той продължи. — Как стана така, че вампирите те оставиха жив, така че да се превърнеш в дете на нощта, млади Саймън? Предвид факта, че си навлязъл на територията им, е трябвало да се очаква да се нахранят с теб, докато умреш, а после да изгорят тялото ти, за да ти попречат да се преобразиш.

Саймън отвори уста да отговори, да каже на инквизитора как Рафаел го бе занесъл в Института, а после Клеъри, Джейс и Изабел го бяха занесли на гробището и как бдяха над него, докато той намери път за излизане от собствения си гроб. Ала се поколеба. Имаше само бегла представа за това, какво повелява Законът, но някак си се съмняваше, че за ловците на сенки е в реда на нещата да гледат как възкръсват вампири или да ги захранват с кръв.

— Не знам — рече той. — Нямам представа защо решиха да ме превърнат, вместо да ме убият.

— Но някой от тях трябва да ти е дал да пиеш от кръвта му, иначе не би станал… така де, това, което си в момента. Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш кой е вампирският ти господар?

Моят вампирски господар? Саймън никога не бе мислил за това по този начин — той бе поел от кръвта на Рафаел съвсем случайно. И му беше трудно да възприема вампирчето като господар или нещо такова. Рафаел изглеждаше по-малък от Саймън.

— Боя се, че е така.

— О, драги. — Инквизиторът въздъхна. — Много неуместно.

— Кое е неуместно?

— Ами това, че ме лъжеш, момчето ми. — Олдъртри поклати глава. — А аз толкова разчитах на съдействието ти. Това е ужасно, просто ужасно. Ти твърдо нямаш намерение да ми кажеш истината, така ли? Отказваш ми тази услуга?

— Аз ви казвам истината!

Инквизиторът клюмна като неполято цвете.

— Срамота — каза и отново въздъхна. — Срамота. — Той прекоси помещението и почука отривисто на вратата, като все още клатеше глава.

— Какво има? — В гласа на Саймън се прокрадваха тревога и объркване. — Какво става с Портала?

— Порталът ли? — Олдъртри се изкиска. — Нали не си си въобразявал, че ще те пусна да си тръгнеш просто ей така?

Преди Саймън да успее да отговори, вратата рязко се отвори и в помещението нахлуха ловци на сенки, облечени в черни униформи, и го хванаха. Той се замята, когато някакви силни ръце се сключиха около неговите. Захлупиха главата му с качулка и така му отнеха възможността да вижда. Той риташе в тъмнината, кракът му се удари в нещо и чу как някой изруга.

После грубо го дръпнаха назад, в ухото му изръмжа яден глас.

— Направи го още веднъж, вампире, и ще излея светена вода в гърлото ти, а после ще гледам как умираш, докато повръщаш кръв.

— Стига! — Тънкият, тревожен глас на инквизитора се издигна. — Не е нужно да се прибягва до заплахи! Аз само се опитвам да дам урок на нашия гост. — Вероятно бе пристъпил напред, защото Саймън отново усети странния горчив мирис, леко притъпен от качулката. — Саймън, Саймън — рече Олдъртри. — Толкова се радвах да се запозная с теб. Надявам се една нощ в килиите на Гард да даде желания ефект и на сутринта да бъдеш малко по-склонен да ни съдействаш. Аз все още съм оптимист относно бъдещите ни отношения, просто трябва да преодолеем тази малка спънка. — Ръката му се озова върху рамото на Саймън. — Заведи го долу, нефилиме.

Саймън викаше с все сила, но качулката заглушаваше виковете му. Ловците на сенки го измъкнаха от помещението и го поведоха по нещо, което приличаше на безкраен лабиринт от коридори, които лъкатушеха и се извиваха. Накрая стигнаха до стълбище и усети как го бутат надолу, а краката му се плъзгаха по стъпалата. Нямаше представа къде се намират — само знаеше, че е на закрито, около тях се носеше тежък мирис на мокър камък и колкото по-надолу слизаха толкова по-влажен и по-студен ставаше въздухът.

Най-после спряха. Чуваше се някакъв стържещ звук, сякаш желязо се триеше в камък. Бутнаха Саймън напред и той се приземи на четири крака върху твърдия под. Когато вратата се затръшна, се чу силно металическо изщракване, последвано от отдалечаващи се стъпки, които постепенно заглъхнаха. Ядосан, Саймън се изправи на крака, дръпна качулката от главата си и я хвърли на земята. Парещото, задушаващо чувство по лицето му изчезна и той задиша ускорено — задиша, без да му е нужно. Знаеше, че това е само рефлекс, но гърдите така го боляха, сякаш наистина бе останал без въздух.

Намираше се в квадратно голо каменно помещение, само с един прозорец с решетка, вдълбан в стената над малко, изглеждащо твърдо, легло. През ниската врата Саймън можа да види малка баня с мивка и тоалетна. Западната стена на стаята също беше гола — дебели, вероятно железни, решетки се спускаха от тавана до пода, където бяха дълбоко вкопани. Вратата, изсечена в стената, също представляваше решетка с железни панти. Тя бе снабдена с месингова дръжка с издълбана в нея плътна черна руна. Всъщност по всички решетки бяха издълбани руни, дори по решетките на прозореца имаше тънки линии.

Макар да знаеше, че вратата на килията е заключена, Саймън не се сдържа, прекоси помещението и хвана дръжката. Остра болка прониза ръката му. Той изстена и дръпна ръката си, като втренчено я заоглежда. Тънки струйки дим се издигаха от изгорената му длан; в кожата му бе прогорена някаква неясна рисунка. Малко приличаше на звездата на Давид, вписана в окръжност, с тънки руни, запълващи всички празни места около линиите.

Болката беше като от докосване с нажежен метал. Саймън сви ръка, а на устните му замря стон.

— Какво е това? — прошепна той, като си мислеше, че никой не го чува.

— Това е печатът на Соломон — рече някакъв глас. — Говори се, че в него се съдържа едно от истинските имена на Бог. То отблъсква демоните… както и твоя вид, като част от религията ти.

Саймън се сепна, почти забравил за болката в ръката си.

— Кой е тук? Кой каза това?

Настъпи пауза, след което:

— Аз съм в килията до твоята, дневни вампире — каза гласът. Беше мъжки, възрастен, леко дрезгав. — Пазачите бяха тук половин ден и обсъждаха как да те заключат. Така че не те съветвам да се опитваш да отвориш килията. По-добре пази силите си, поне докато разбереш какво иска Клейвът от теб.

— Те не могат да ме държат тук — запротестира Саймън. — Аз не съм от този свят. Семейството ми ще забележи, че ме няма… учителите ми…

— Те ще се погрижат за това. Има достатъчно магии — известни дори на начинаещ магьосник, — които ще създадат илюзията на родителите ти, че за отсъствието ти има напълно разумна причина. Екскурзия от училище. Гостуване у роднини. Може да се уреди. — В гласа нямаше заплаха, нито съжаление; само отчитане на голите факти. — Наистина ли си мислиш, че не са покривали долноземец и преди?

— Кой си ти? — попита дрезгаво Саймън. — И ти ли си долноземец? Тук ли затварят такива като нас?

Този път не последва отговор. Саймън повтори въпроса си, ала съседът му явно бе решил, че вече е казал каквото е имал да казва.

На виковете на Саймън отговори тишината.

Болката в ръката му отслабна. Саймън я погледна и видя, че кожата вече не изглеждаше обгоряла, но знакът на Печата се открояваше на дланта му, сякаш начертан с мастило. Той погледна отново към решетките на килията. Сега установи, че не всички руни бяха точно руни: Между тях бяха издълбани звезда на Давид и цитати от Петокнижието на еврейски. По всяка вероятност ги бяха гравирали скоро.

Пазачите бяха тук половин ден и обсъждаха как да те заключат, беше казал гласът.

Но това едва ли е било само защото е вампир; по-скоро за това, че е евреин. Бяха употребили половин ден, за да издълбаят Печата на Давид в дръжката на вратата, за да може тя да го опари, в случай че той я докосне. Отнело им е толкова много време, за да обърнат елементи от вярата му срещу самия него.

По някаква причина това отне последния остатък от самообладанието на Саймън. Той се отпусна на леглото и зарови глава в ръцете си.

 

 

Улица „Принсуотър“ беше тъмна, когато Алек се връщаше от Гард; прозорците на къщите бяха с пуснати капаци и завеси, само тук-там някоя улична лампа с магическа светлина осветяваше павирания път. Домът на семейство Пенхалоу беше най-осветеният в района — по прозорците горяха свещи, а предната врата беше леко открехната и изпращаше сноп жълта светлина към пътя.

Джейс бе седнал на ниската каменна ограда, опасваща предната градина на семейство Пенхалоу, косата му блестеше под светлината на най-близката улична лампа. Когато Алек приближи, той вдигна поглед и леко потрепери. Алек забеляза, че бе облечен само с едно леко яке, а след залез-слънце ставаше студено. В мразовития въздух като деликатен парфюм се разнасяше мирисът на късни рози.

Алек се отпусна на оградата до Джейс.

— През цялото време ли стоеше тук да ме чакаш?

— Кой казва, че те чакам?

— Всичко мина добре, ако това те тревожи. Оставих Саймън с инквизитора.

— Оставил си го? Не си останал да се увериш, че всичко е наред?

— Всичко мина добре — повтори Алек. — Инквизиторът каза, че лично ще го придружи и ще го изпрати…

— Инквизиторът каза, инквизиторът каза — прекъсна го Джейс. — Последната инквизиторка, която имахме, доста превиши правата си… Ако не беше умряла, Клейвът щеше да я уволни, а вероятно и да я прокълне. Какво значение има какво е казал и този инквизитор?

— Той изглеждаше свестен — рече Алек. — Дори готин. Отнасяше се учтиво със Саймън. Виж, Джейс… това е работа на Клейва. Ние не можем да контролираме всичко, което се случва. Но трябва да им се доверим, защото в противен случай ще настъпи хаос.

— Но признай, че напоследък доста простотии направиха…

— Възможно е — рече Алек, — но ако започнеш да си мислиш, че знаеш повече от Клейва и повече от Закона, то с какво си по-добър от инквизиторката? Или от Валънтайн?

Джейс трепна. Изглеждаше така, сякаш Алек го беше ударил, че и по-лошо. Стомахът на Алек се сви.

— Извинявай. — Той протегна ръка. — Не исках да кажа това…

Внезапно сноп ярка жълта светлина освети градината. Алек вдигна поглед и видя Изабел в рамката на отворената входна врата, къпеща се в светлина. Тя беше само силует, но по стойката й с ръце на хълбоците той позна, че е ядосана.

— Вие двамата, какво правите там? — извика тя. — Всички се чудят къде сте.

Алек се обърна към приятеля си.

— Джейс…

Но Джейс се изправи, без да обръща внимание на протегнатата ръка на Алек.

— Надявам се да си прав за Клейва — каза само той.

Алек гледаше как Джейс бавно тръгна към къщата. В мислите му неволно се промъкна гласът на Саймън. Сега не знам какво ще стане с нас оттук нататък. Може отново да си бъдем приятели, а може и да развалим отношенията си. И не от нея ще дойде, а от мен.

Входната врата се затвори, като остави Алек сам в полуосветената градина. Той затвори за миг очи, зад клепачите му се появи образ. Този път не образът на Джейс. Очите на това лице бяха зелени, с елипсовидни зеници. Котешки.

Той отвори очи, бръкна в джоба си и извади от там химикал и лист хартия, скъсан от тетрадката със спираловиден гръб, която използваше за водене на протоколи. Написа няколко думи и после, със стилито си, начерта руна за огън в долната част на страницата. Стана по-бързо, отколкото бе очаквал. Остави хартията да гори и я пусна, а тя се понесе във въздуха като светулка. Скоро се превърна в пепел и се посипа като бял прах по розовите храсти.