Касандра Клеър
Град от стъкло (3)

3
Аматис

Късно следобед езерото остана далеч зад Люк и Клеъри и те вървяха по една безкрайна пътека, минаваща сред висока трева. От време на време някое възвишение прерастваше във висок хълм, увенчан с черни скали. Клеъри се бе уморила от постоянното катерене нагоре и спускане надолу по хълмовете, които се редуваха един след друг. Ботушите й се плъзгаха по влажната трева, сякаш стъпваше по мазен мрамор. И когато най-сетне достигнаха тесен кален път, минаващ през някакво поле, ръцете й се бяха разкървавили и станали зелени от тревата.

Люк крачеше пред нея с уверена стъпка. От време на време й посочваше някоя забележителност, обяснявайки с мрачен глас, сякаш бе най-отегченият екскурзовод на света.

— Току-що преминахме равнината Брослинд — рече той, когато отново изкачиха едно възвишение и видяха преплетените тъмни дървета, които се разрастваха на запад, където слънцето висеше ниско на небето. — Това е гората. Навремето дърветата са покривали по-голямата част от низините в страната. Много от тях са били изсечени, за да се прокара път към града… и да се прогонят вълчите глутници и сборищата от вампири, които са се ширели тук. Брослиндската гора винаги е била скривалище на долноземците.

Няколко километра вървяха смълчани по пътя, който се виеше покрай гората и после рязко завиваше. Дървета сякаш свършиха изведнъж и над тях се извиси скала. След като я заобиколиха, Клеъри изумено примигна — ако не я лъжеха очите, долу имаше къщи. Малки, бели редици от къщи спретнати като в селце от приказките.

— Пристигнахме! — възкликна тя и хукна напред, но когато установи, че Люк не я следва, спря. Обърна се и го видя застанал насред прашния път и клатещ глава.

— Не — каза той, като тръгна към нея. — Това не е Аликанте.

— Тогава може би е някой по-малък град? Но ти каза, че няма никакви градове наблизо…

— Това е гробище. Градът от кости на Аликанте. Или си мислеше, че Мълчаливият град в Ню Йорк е единственото ни гробище? — Люк звучеше тъжно. — Това е некрополът, мястото, където погребваме тези, които са починали в Идрис. Сама ще се увериш. Нашият път към Аликанте минава през него.

Клеъри не беше стъпвала в гробище, откакто Саймън бе умрял, и докато минаваха покрай мавзолеите по тесните алеи, приличащи на бели ленти, споменът предизвика тръпки до мозъка на костите й. Явно някой се грижеше за това място. Мраморът блестеше като току-що излъскан, а тревата бе равно подрязана. Тук-там върху гробовете бяха положени букети бели цветя. В началото си помисли, че са лилии, но имаха някакъв непознат аромат, който я накара да се зачуди дали не е специфичен за Идрис.

Всички гробници приличаха на малки къщички. Някои дори имаха метални или телени порти, а на входовете бяха издълбани имената на семейства ловци на сенки. КАРТРАЙТ, МЕРИУЕДЪР, ХАЙТАУЪР, БЛЕКУЕЛ, МИДУИНТЪР. Пред едно име тя се спря: ХЕРОНДЕЙЛ.

Обърна се и погледна Люк.

— Това е името на инквизиторката.

— Това е гробницата на семейството й. Виж. — Той посочи белите букви, издълбани в сивия мрамор до вратата. Това бяха имена: МАРКУС ХЕРОНДЕЙЛ, СТИВЪН ХЕРОНДЕЙЛ. И двамата бяха умрели в една и съща година. Колкото и да мразеше инквизиторката, Клеъри усети чувство на състрадание, което не можеше да овладее. Да загубиш съпруга си и сина си в рамките на толкова кратко време… Под името на Стивън имаше някакви думи на латински: AVE ATQUE VALE.

— Какво означава това? — попита Клеъри, като се обърна към Люк.

— Означава „Здравей и сбогом“. От стихотворение на Катул. Някога нефилимите са го казвали на погребенията или когато някой загине в битка. Но хайде… по-добре да не мислим за това, Клеъри. — Люк докосна рамото й и леко я избута към изхода на гробището.

Може би е прав, помисли си Клеъри. Може би е по-добре да не мисли точно сега за смъртта. Тя се опитваше да не гледа, докато излизаха от гробището. Почти бяха стигнали до желязната врата в другия му край, когато забеляза малък мавзолей, който се издигаше като бяла отровна гъба в сянката на разлистен дъб. Името над вратата я порази, сякаш беше светлинен надпис.

ФЕЪРЧАЙЛД.

— Клеъри… — Люк посегна към нея, но тя вече беше хукнала напред. Той въздъхна и я последва в сянката на дървото, където тя стоеше вцепенена и четеше имената на бабите и дядовците и прабабите и прадядовците, които не бе и подозирала, че има. АЛОИС ФЕЪРЧАЙЛД. АДЕЛ ФЕЪРЧАЙЛД, родена НАЙТШЕЙД. ГРЕНВИЛ ФЕЪРЧАЙЛД. А най-отдолу и имената: ДЖОСЛИН МОРГЕНСТЪРН, родена ФЕЪРЧАЙЛД.

Вълна от студ заля Клеъри. При вида на името на майка си тя сякаш се пренесе в кошмарите, които понякога я спохождаха и в които погребват майка й, а на нея никой не й казва какво се е случило или как е умряла.

— Но тя не е мъртва — рече, като вдигна поглед към Люк. — Тя не е…

— Клейвът не е знаел — каза й нежно той.

Клеъри изхлипа. Вече не чуваше гласа на Люк, нито го виждаше пред себе си. Пред нея се издигаше неравен склон, от който се подаваха надгробни камъни, подобно на излезли от плът кости. Изведнъж се озова пред черен надгробен камък, в който невъзмутимо бяха издълбани думите: КЛАРИСА МОРГЕНСТЪРН, 1991–2007. Под надписа имаше грубо скициран череп на дете със зеещи дупки на мястото на очите. Клеъри с писък отстъпи назад.

Люк я хвана за раменете.

— Клеъри, какво има? Какво ти е?

Тя посочи.

— Там… погледни…

Но видението беше изчезнало. Пред нея се простираше тревата, зелена и равна, белите мавзолеи се редяха един след друг в правилни редици.

Тя извърна поглед към него.

— Видях собствения си надгробен камък — каза тя. — На него пишеше, че съм умряла… сега… тази година. — Тя потръпна.

Люк се намръщи.

— Това е от водата от езерото. Започваш да халюцинираш. Хайде… да не губим повече време.

 

 

Джейс поведе Саймън нагоре по стълбите, а после по къс коридор, от двете страни, на който се редяха врати. Без да забавя крачка, той се насочи към една от тях и я отвори.

— Тук — каза той намръщено, като избута Саймън през прага. Саймън видя нещо като библиотека: редици етажерки с книги, много дивани и фотьойли. — Не би трябвало някой да ни безпокои…

Той млъкна, когато видя как някакъв силует нервно се изправя от един фотьойл. Беше малко момче с кестенява коса и очила. То имаше дребно, строго лице и стискаше в ръка някаква книга. Саймън познаваше достатъчно добре читателските предпочитания на Клеъри, така че още отдалеч позна томчето манга.

Джейс се намръщи.

— Извинявай, Макс. Стаята ни трябва. Имаме важен разговор.

— Но Изи и Алек вече ме изритаха от всекидневната, защото и те били имали важен разговор — запротестира Макс. — Вече не знам къде да отида.

Джейс сви рамене.

— Какво ще кажеш за стаята си? — Той посочи с палец към вратата. — Време е да изпълниш дълга си към страната, хлапе. Изчезвай.

С обидено изражение Макс мина покрай тях с притисната до гърдите си книжка. Саймън изпита съжаление към него — много е лошо да си достатъчно голям, че да искаш да знаеш какво става, но и достатъчно малък, за да те пъдят винаги. Когато мина покрай него, момчето го изгледа с обида и подозрителност. Вампир, какво да очакваш от такъв, казаха очите му.

— Хайде. — Джейс бутна Саймън в стаята, след което затвори и заключи вратата зад тях. Така, със затворена врата, стаята беше толкова слабо осветена, че дори на Саймън му се струваше тъмно. Миришеше на прах. Джейс прекоси стаята и дръпна завесите докрай. Зад тях имаше прозорец с цветно стъкло, от който се разкриваше изглед към канала отвън. Водата се плискаше по къщата само на няколко стъпки под тях, под каменните парапети, с вдълбани в тях потъмнели с времето руни и звезди.

Джейс се обърна навъсено към Саймън.

— Какъв, за Бога, ти е проблемът, вампире?

— Моят проблем? Ти беше този, който ме домъкна тук за косата.

— Защото за малко да им кажеш, че Клеъри не се е отказала да идва в Идрис. Знаеш ли какво щеше да стане? Щяха да се свържат с нея и да се погрижат да дойде. А вече ти казах защо това не бива да се случва.

Саймън поклати глава.

— Не те разбирам — каза той. — Понякога постъпваш така, сякаш те е грижа за Клеъри, а понякога се държиш така, че…

Джейс го погледна втренчено. Из въздуха танцуваха прашинки, като образуваха трептяща завеса между двете момчета.

— Как се държа?

— Флиртуваш с Ейлийн — рече Саймън. — Това някак си не ми се връзва с твоята загриженост за Клеъри.

— Това не е твоя работа — рече Джейс. — Пък и освен това, Клеъри ми е сестра. Знаеш много добре.

— Забрави ли, че бях в двореца на феите? — отвърна Саймън. — Помня какво каза кралицата. Целувката, която момичето най-силно желае, ще я освободи.

— Знаех си, че го помниш. Изгаря мозъка ти, нали, вампире?

Саймън издаде гърлен звук, без дори да подозира, че е способен на това.

— О, не си познал. Няма да се боря за Клеъри с теб. Безумно е.

— Тогава защо ми говориш всичко това?

— Защото — рече Саймън, — ако искаш от мен да лъжа…, не Клеъри, а приятелите ти ловци на сенки… ако искаш да твърдя, че тя по своя воля не е дошла тук и ако искаш да се преструвам, че не знам за нейната сила и способности, ти на свой ред трябва да направиш нещо за мен.

— Добре. Какво искаш?

Саймън помълча за миг, като гледаше покрай Джейс редицата каменни къщи от отсрещната страна на канала. През назъбените им покриви той виждаше блестящите върхове на демоничните кули.

— Искам да направиш всичко необходимо, за да убедиш Клеъри, че нямаш чувства към нея. И недей… недей да ми казваш, че си й брат, известно ми е. Престани да я залъгваш, при положение че знаеш, че за вас двамата няма бъдеще. И не ти казвам това, защото я искам за себе си. Казвам ти го, защото съм неин приятел и не желая да я нараняват.

Известно време Джейс гледаше ръцете си, без да отговори. Това бяха тънки ръце, пръстите и ставите бяха покрити с белези. Опакото на дланите бе прорязано от тънките бели линии на стари руни. Това бяха ръце на войник, не на тийнейджър.

— Аз вече го направих — каза той. — Казах й, че искам да й бъда само брат.

— О! — Саймън очакваше Джейс да протестира, да спори, а не просто да се предаде. Този Джейс, който просто се предаде, му беше непознат… и Саймън едва ли не се срамуваше от молбата си. Клеъри не ми е споменала за това, му идеше да каже, но пък беше ли длъжна? Сега като се замисли, напоследък тя изглеждаше необичайно тиха и избягваше да говори за Джейс.

— Е, предполагам, че е имало ефект. Има и друго.

— О? — попита Джейс без кой знае какъв интерес. — И какво е то?

— Какво каза Валънтайн, когато Клеъри нарисува руната на кораба? Звучеше ми на чужд език. Нещо като meme…?

— Mene, mene, tekel upharsin — каза Джейс с лека усмивка. — Не го ли разбра? Беше от Библията, вампире. Стария завет. Нали вие не го признавате?

— Това, че съм евреин, не означава, че знам наизуст Стария завет.

— Написано е на Стената. „Бог беляза кралството ти и го поведе към гибел; ти бе претеглен на везните и те показаха, че не си достоен.“ Лоша поличба — означава свършека на една империя.

— Но какво общо има това с Валънтайн?

— Не само с Валънтайн — рече Джейс. — А и с всички нас. Клейвът и Законът… Клеъри може да преобърне техните представи за истината. Нито един човек досега не е можел да създава нови руни, нито да чертае руни от вида на тези, които създава Клеъри. Само ангелите имат тази сила. И откакто Клеъри може да прави това… е, прилича на поличба. Нещата се променят. Законите се променят. Старите пътища никога вече няма да бъдат еталон. Точно както бунтът на ангелите е довел до края на света такъв, какъвто е бил — разполовил е небето и е създал ада — така това може да е краят на нефилимите такива, каквито са. Това е нашата война в небето, вампире, и само един може да е победител. Баща ми счита, че това ще бъде той.

 

 

Макар че наоколо продължаваше да е студено, Клеъри завираше в мокрите си дрехи. По лицето й се стичаха вадички пот и се събираха в яката на палтото й, докато Люк, сложил ръка на рамото й, бързаше напред под смрачаващото се небе. Сега вече виждаха Аликанте. Градът бе разположен в плитка долина, разполовен от сребриста река, която се вливаше в единия му край и сякаш изчезваше, за да се появи отново в другия. По един стръмен хълм се виеше плетеница от тесни улички, измежду които се виждаха скупчени сгради, боядисани в меден цвят, с червени покриви. На върха на хълма се издигаше тъмна каменна постройка с колони с по една блестяща кула за всяка от посоките на света: общо четири. Сред сградите бяха пръснати и онези високи, тънки, подобни на стъкло кули, всяка от които блестяща като кварц. Те приличаха на стъклени игли, проболи небето. Отслабващата слънчева светлина изтръгваше матови дъги от повърхностите им, като припламване на клечка кибрит. Беше красиво и много необичайно.

Едва когато видиш Аликанте със стъклените му кули, ще разбереш какво е истински град.

— Какво беше това? — попита Люк, който я чу. — Какво каза?

Клеъри разбра, че бе изрекла мисълта си на глас. Засрамена, тя повтори думите си, а Люк я погледна с изненада.

— Къде си чула това?

— Ходж — рече Клеъри. — Ходж ми го каза.

Люк я погледа внимателно.

— Имаш треска — каза той. — Как се чувстваш?

Клеъри усещаше болки във врата, цялото й тяло гореше, устата й беше пресъхнала.

— Добре съм — каза тя. — Само да побързаме, става ли?

— Става. — Люк посочи към онзи край на града, където свършваха сградите, и Клеъри видя свод, двете страни, на който се съединяваха в заострен връх. Един ловец на сенки в черни дрехи стоеше на пост в сянката на свода. — Ето я Северната порта. От там долноземците могат официално да влизат в града, ако имат нужните документи. Тук денонощно има стражи. Сега, ако идвахме тук по официален повод или имахме разрешение, щяхме да минем през нея.

— Но около града няма никакви стени — отбеляза Клеъри. — Не се вижда нищо, освен една порта.

— Защитите са невидими, но ги има. Контролират се от Демоничните кули. Правят го от хиляда години. Ще усетиш, когато минеш през тях. — Той погледна трескавото й лице и в очите му се прокрадна тревога. — Готова ли си?

Тя кимна. Те се отдалечаваха от портата, насочвайки се към източната част на града, където сградите бяха още по-гъсто разположени. Люк й направи знак да мълчи и я поведе към тясна пролука между две къщи. Когато стигнаха, Клеъри затвори очи — едва ли не бе очаквала невидимата стена да я удари в лицето веднага щом стъпи на улиците в Аликанте. Но това не се случи. Просто усети внезапен натиск, сякаш беше в самолет, който се спуска надолу. Ушите й запищяха, после усещането изчезна и тя се озова на една уличка между сградите. И точно както всяка уличка в Ню Йорк — а явно и като която и да е по света — и тук миришеше на котешка урина.

Клеъри надникна зад ъгъла на една от сградите. Една по-широка улица пресичаше хълма, а по нея се редяха магазинчета и къщички.

— Тук няма никого — забеляза тя с известна изненада.

В настъпващия сумрак Люк изглеждаше сив.

— Сигурно в момента има важно съвещание в Гард. Това е единственото нещо, което може да омете хората от улиците.

— Но това е добре, нали? Така няма кой да ни види.

— И е хубаво, и е лошо. Улиците са почти пусти, което е добре. Но ако все пак се мерне някой, веднага ще ни забележи и ще се усъмни.

— Ти не каза ли, че всички са в Гард?

Люк леко се усмихна.

— Не приемай нещата така буквално, Клеъри. Имах предвид възрастните ловци на сенки. Децата, тийнейджърите, някой освободен от задължението да присъства на събранието — всички те, не са там.

Тийнейджъри. Клеъри се сети за Джейс и пулсът й се ускори като на състезателен кон, който при сигнал хуква от стартовата линия.

Сякаш прочел мислите й, Люк се намръщи.

— В момента с престоя си в Аликанте, без да съм се регистрирал на портата, нарушавам Закона. Ако някой ме разпознае, наистина ще загазим.

Той вдигна гневен поглед към ивицата ръждиво небе, което се виждаше между покривите.

— Трябва да се махнем от улицата.

— Нали щяхме да отидем до дома на твоята приятелка?

— Ще отидем. И тя не ми е точно приятелка.

— Тогава каква…

— Просто върви след мен. — Люк се запровира в пасажа между двете къщи, който беше толкова тесен, че ако протегнеше ръце, Клеъри можеше да докосне с пръсти стените от двете му страни. Тя го следваше, докато се спускаха по каменистата лъкатушеща улица, по която се редяха магазини. Самите сгради бяха нещо средно между готическа фантазия и детска вълшебна приказка. В каменните фасади бяха изсечени всякакви същества от митовете и легендите — навсякъде имаше глави на чудовища, крилати коне, нещо, подобно на къща с кокоши крака, русалки и разбира се, ангели. На всеки ъгъл се извисяваха водоливници. И навсякъде имаше руни: челно изписани на вратите, скрити в абстрактни декоративни извивки, висящи от метални вериги подобно на камбани, поклащани от вятъра. Руни за защита, за късмет, дори за успешен бизнес. Докато се взираше в тях, Клеъри усети, че й се завива свят.

Вървяха мълчаливо, като се стараеха да не излизат от сенките. Каменистата улица беше пуста, вратите на магазините бяха затворени и залостени. Докато минаваха покрай витрините, Клеъри тайно хвърляше поглед към тях. Беше й странно да види на една витрина изложени шоколади в скъпи опаковки и веднага до нея друга с пищно подредени смъртоносни на вид оръжия — къси закривени саби, боздугани, сопи със стърчащи гвоздеи и комплект серафимски ками с най-различни размери.

— Няма огнестрелни оръжия — каза тя. Собственият й глас й прозвуча като много далечен.

Люк запримига към нея.

— Какво?

— Ловците на сенки — рече тя. — Те изглежда не използват огнестрелни оръжия.

— Руните пречат на барута да се възпламени — каза той. — Никой не знае защо. Все пак, понякога нефилимите използват пушки за ликантропите. Не могат да ни убият с руни, а само със сребърни куршуми. — Гласът му беше мрачен. Изведнъж той вдигна глава. В сумрака беше лесно да се забележи как ушите му настръхват като вълчи. — Гласове — каза той. — Сигурно събранието в Гард е приключило.

Той я хвана за ръката и я поведе встрани от главната улица. Излязоха на малък площад с кладенец в средата. Току пред тях над тесен канал се извиваше каменен мост. В сумрака водата в канала изглеждаше почти черна. Сега вече и Клеъри долавяше гласовете, идващи от близките улици, които ставаха все по-високи, сякаш ядосани. Клеъри усети още по-силно замайване, имаше чувството, че земята се клати под нея, заплашвайки да я събори. Облегна се на стената на една къща и се помъчи да си поеме въздух.

— Клеъри — каза Люк. — Клеъри, добре ли си?

Гласът му звучеше дрезгаво, странно. Тя го погледна и дъхът замря в гърлото й. Ушите му бяха пораснали, зъбите му бяха остри като бръсначи, очите му — огнено жълти…

— Люк — прошепна тя. — Какво става с теб?

— Клеъри. — Той посегна към нея, ръцете му бяха странно удължени, ноктите — остри и ръждиви на цвят. — Какво ти е?

Тя извика и се отскубна от него. Не знаеше защо бе така ужасена. Беше виждала Люк променен и преди, и това не я притесняваше. Но ужасът беше нещо живо в нея, неконтролируемо. Люк я хвана за раменете, но тя се отдръпна от него, извърна поглед от жълтите му, животински очи, въпреки че той й говореше нежно, умоляваше я да се успокои със своя нормален, човешки глас.

— Клеъри, моля те…

— Пусни ме! Пусни ме!

Но той не я пускаше.

— Това е от водата… халюцинираш… Клеъри, опитай се да се овладееш. — Люк я задърпа към моста, като почти я влачеше. Тя усещаше как сълзи се стичат по лицето й и охлаждат пламналите й бузи. — Нищо от това не е наистина. Опитай се да издържиш, моля те — каза той, като и помогна да се качи на моста.

Тя усети мириса на водата под себе си, зелена и застояла. Разни същества се движеха под повърхността й. Когато се загледа, някакъв черен ластар се подаде от водата, шуплестият му връх бе покрит с остри като игли зъби. Тя се дръпна от водата, без да може да извика, само леко стенание се изтръгна от гърлото й.

Коленете й омекнаха, Люк я хвана и тя се отпусна в ръцете му. Не беше я носил, откакто тя бе на пет или шест години.

— Клеъри — каза той, остатъкът от думите му бе заглушен от невероятен шум, когато слязоха от моста. Спуснаха се покрай редица от високи, тънки къщи, които напомняха на Клеъри за къщите в Бруклин… или може би просто халюцинираше, припознавайки собствения си квартал? Въздухът наоколо сякаш трептеше, светлините на къщите светваха край тях като факли, а каналът излъчваше нечестив фосфоресциращ блясък. Клеъри имаше чувството, че всяка костица в тялото й се разпада.

— Пристигнахме. — Люк посочи напред към силуета на една висока къща покрай канала. Той почука силно на вратата, която беше боядисана в ярко, почти крещящо червено и на нея имаше една-единствена златиста руна. Докато Клеъри се взираше в руната, тя ту изчезваше, ту се появяваше, като приемаше очертанията на противно ухилен череп. Това не се случва наистина, самоубеждаваше се пламенно тя, като сподавяше писъка си, хапейки юмрук, докато не усети кръв в устата си.

Болката мигом избистри главата й. Вратата се отвори и на прага се появи някаква жена, облечена в черна рокля, с лице, изкривено от смесица от гняв и изненада. Косата й беше дълга, небрежно сплетена в две плитки, от които се бяха измъкнали множество сиво-кафяви кичури. Сините й очи изглеждаха познати. В ръцете й блестеше камък с магическа светлина.

— Кой е? — попита настойчиво тя. — Какво искате?

— Аматис. — Люк пристъпи с Клеъри на ръце в обсега на магическата светлина. — Аз съм.

Жената пребледня и залитна, като протегна ръка, за да се подпре на вратата.

— Лушън? — Люк понечи да пристъпи напред, но жената — Аматис — му препречи пътя. Тя толкова силно заклати глава, че плитките й се разхвърчаха. — Как успя да дойдеш тук, Лушън? Как посмя да дойдеш тук?

— Нямах кой знае какъв избор. — Люк хвана по-здраво Клеъри. Тя сподави вика си. Цялото й тяло сякаш гореше, всяко нервно окончание я изгаряше от болка.

— По-добре си върви — каза Аматис. — Ако си тръгнеш незабавно…

— Не съм тук заради себе си. Тук съм заради това момиче. Тя умира. — Когато жената го погледна втренчено, той каза: — Аматис, моля те. Това е дъщерята на Джослин.

Настъпи дълга тишина, през която Аматис стоеше на вратата неподвижно като статуя. Сякаш се беше вцепенила, дали от изненада, дали от ужас, Клеъри не можеше да разбере. Клеъри сви юмрук, дланта й лепнеше от кръв на местата, където се бяха впивали ноктите, но дори и болката не помагаше; светът се разпадаше на меки цветове, подобно на пъзел, пръснат по водна повърхност. Тя едва дочу гласа на Аматис, когато възрастната жена отстъпи навътре и рече:

— Е, добре, Лушън. Можеш да я внесеш вътре.

 

 

Когато Саймън и Джейс се върнаха във всекидневната, Ейлийн бе сервирала вечерята на ниската масичка между диваните. Имаше хляб и сирене, парчета торта, ябълки и дори бутилка вино, от което на Макс не се разрешаваше да опита. Той бе седнал в ъгъла с чиния торта и книга, отворена в скута му. Саймън искрено му съчувстваше. Той самият се чувстваше самотен сред тези смеещи се и разговарящи хора, вероятно точно както и Макс.

Видя как Ейлийн докосва с пръсти китката на Джейс, когато посяга за парченце ябълка, и усети, че му стана някак криво. Но нали точно това поиска от него, каза си той, но някак си не можеше да се освободи от усещането, че това е предателство към Клеъри.

Джейс срещна погледа му над главата на Ейлийн и се усмихна. Макар и да не беше вампир, той някак си умееше да се усмихва така, сякаш се зъбеше. Саймън извърна поглед и ядно заразглежда стаята. Забеляза, че музиката, която се чуваше преди малко, не идва от стереоуредба, а от сложен на вид механичен уред.

Хрумна му да заговори Изабел, но тя приказваше със Себастиян, който вежливо бе навел глава към нея. Някога Джейс се бе присмял на увлечението на Саймън по Изабел, но Себастиян без съмнение можеше да се справи с нея. Ловците на сенки са обучени да се справят с всичко, нали? Макар че, като се сетеше за израза на лицето на Джейс, когато му бе казал, че смята да се държи с Клеъри като към сестра, се питаше дали това наистина беше така.

— Свърши ни виното — заяви Изабел, като удари бутилката в масата. — Ще отида да донеса още. — Тя намигна на Себастиян и се скри в кухнята.

— Изглеждаш ми някак мълчалив. — Беше Себастиян, който се бе навел над облегалката на Саймън с обезоръжаваща усмивка. За човек с толкова тъмна коса, помисли си Саймън, кожата на Себастиян е доста светла, сякаш не е излизал много на слънце. — Всичко наред ли е?

Саймън сви рамене.

— Нямам много възможности да се включа в разговора. Или се говори за политика, или за хора, за които не съм и чувал, или и за двете.

Усмивката изчезна.

— Ние, нефилимите, сме нещо като затворен кръг. Това е характерно за всички, които са изолирани от останалия свят.

— Не мислиш ли, че сами се изолирате? Та вие презирате обикновените хора…

— „Презираме“ е малко пресилено да се каже — рече Себастиян. — А ти наистина ли мислиш, че светът на хората иска да има нещо общо с нас? Всички ние им напомняме, че ако си мислят, че няма истински вампири, истински демони или чудовища под леглото, значи се лъжат. — Той обърна глава, за да погледне Джейс, който, както установи Саймън, от няколко минути мълчаливо и втренчено ги наблюдаваше. — Не си ли съгласен?

Джейс се усмихна.

— De ce crezi ca va ascultam conversatia?

Себастиян срещна погледа му с израз на приятна изненада.

— M-ai urmarit de cand ai ajuns aici, — отвърна той. — Nu-mi dau seama daca nu ma placi ori daca esti atat de banuitor cu toata lumea. — Той се изправи на крака. — С удоволствие бих поупражнил още румънския си, но ако не възразяваш, ще отида да видя защо Изабел толкова се бави в кухнята. — Той изчезна през вратата, оставяйки Джейс с озадачено изражение да гледа втренчено след него.

— Какво има? Да не би да не говори румънски? — попита Саймън.

— Не — каза Джейс. Лека гневна бръчка се появи между веждите му. — Не, много добре го говори.

Преди Саймън да успее да попита какво означава това, Алек влезе в стаята. Той бе намръщен, точно какъвто бе и когато тръгна. Погледът му веднага се спря върху Саймън и в сините му очи се четеше нещо като смущение.

Джейс вдигна поглед.

— Толкова скоро?

— Да, но за кратко. — Алек посегна да си вземе парче ябълка от масата с ръка, която бе в ръкавица. — Върнах се само заради него — рече той, като посочи с ябълката Саймън. — Викат го в Гард.

Ейлийн се изненада.

— Сериозно? — рече тя, но Джейс вече беше станал от дивана, като освободи ръката си от нейната.

— За какво им е? — попита той със заплашително спокойствие. — Надявам се, че си се осведомил за намеренията им, преди да обещаеш да им го връчиш.

— Естествено, че попитах — тросна се Алек. — Не съм глупак.

— О, хайде — каза Изабел. Тя се бе появила на вратата със Себастиян, който държеше бутилка. — Знаеш, че понякога мъничко изглупяваш. Съвсем мъничко — повтори тя, когато Алек я изгледа с убийствен поглед.

— Ще изпратят Саймън обратно в Ню Йорк — рече той. — През Портала.

— Но той току-що дойде! — нацупи се Изабел. — Не е никак забавно.

— Не се и очаква да е забавно, Изи. Идването на Саймън тук стана погрешка, така че според Клейва за него ще е най-добре да си отиде вкъщи.

— Страхотно — рече Саймън. — Може дори да успея да се прибера, преди майка ми да е забелязала, че ме няма. Каква е часовата разлика между Аликанте и Манхатън?

— Ти имаш майка? — Ейлийн изглеждаше смаяна.

Саймън предпочете да не й обръща внимание.

— Наистина — каза той, когато Алек и Джейс си размениха мрачни погледи. — Идеята е добра. Единственото, което искам, е да се махна от това място.

— Ти ще го придружиш ли? — рече Джейс на Алек. — И да се погрижиш всичко да е наред?

Те се гледаха един друг по начин, който бе познат на Саймън. По същия начин понякога той и Клеъри си разменяха заговорнически погледи, когато не искаха родителите им да узнаят какво са намислили.

— Какво? — попита той, като местеше поглед от единия към другия. — Какво има?

Те спряха да се гледат. Алек извърна поглед, а Джейс се обърна приветливо и усмихнато към Саймън.

— Нищо — рече той. — Всичко е наред. Поздравления, вампире, отиваш си вкъщи.