Касандра Клеър
Град от стъкло (20)

20
Поставено на везните

Водата я удари в лицето като експлозия. Давейки се, Клеъри потъна надолу, в мразовитата тъмнина. Първата й мисъл беше, че действието на Портала е избледняло и вече не работи както трябва, и тя е попаднала във водовъртежа на черното междинно пространство, където вероятно щеше да се задуши и да умре. Точно както я бе предупредил Джейс, когато за пръв път бе минала през Портала.

Второто, което си помисли, беше, че вече е мъртва.

Всъщност, беше в безсъзнание само за няколко секунди, макар това да приличаше на края на всичко. Когато се свести, изпита шок, който приличаше на шока, предизвикан от разбиване в леден блок. Както беше в безсъзнание, изведнъж вече бе напълно будна. Лежеше по гръб на студената, влажна земя, гледаше втренчено небето, в което имаше толкова много звезди, сякаш някой бе хвърлил по тъмната му повърхност шепа с парченца сребро. Устата й беше пълна с ужасна на вкус течност; тя обърна глава встрани, закашля се, започна да плюе и да се бори за въздух, докато отново можеше да диша.

Когато стомахът й спря да се свива, тя се търколи настрани. Китките й бяха вързани с тънка лента от огнена светлина, а краката си усещаше тежки и чужди, сякаш целите набодени с иглички. Зачуди се дали, без да иска, не си е притиснала някой нерв, или това бе страничен ефект от факта, че за малко не се удави. Тилът й гореше, сякаш я беше ужилила оса. Тя изпъшка и се задържа в седнало положение, краката й бяха проснати странно изтръпнали пред нея и тя се огледа наоколо.

Намираше се на брега на езерото Лин, където водата отмиваше ситния пясък. Зад нея се издигаше черна скална стена, урвите, които тя си спомняше от времето, когато беше тук с Люк. Самият пясък беше тъмен и блестеше от сребристата слюда. Тук-там в него бяха забити факли с магическа светлина, която изпълваше въздуха със сребрист блясък и прокарваше блестящи пътеки по повърхността на водата.

На брега на езерото, на няколко крачки от мястото, където седеше тя, имаше ниска маса, изградена от плоски камъни, наредени един върху друг. Виждаше се, че е направена набързо. Макар дупките между камъните да бяха запълнени с мокър пясък, на места по краищата камъните се бяха свлекли. Върху масата бе поставено нещо, което накара Клеъри да притаи дъх — Бокалът на смъртните, а върху него Мечът на смъртните, проблясващ подобно на черен огнен език под магическата светлина. Около този олтар имаше черни линии на руни, издълбани в пясъка. Тя се взря в тях, но те бяха разбъркани, безсмислени…

Бързо движеща се сянка прекоси пясъка — дълга черна сянка на мъж, която трептеше и се размиваше на светлината на факлите. Когато Клеъри вдигна глава, той вече стоеше изправен над нея.

Валънтайн.

Шокът да го види беше толкова силен, че я направи безчувствена. Тя не изпитваше нищо, докато се взираше в баща си, чието лице се открояваше на тъмното небе като луната: бяло, сурово, с черни очи като кратери на метеор. През гърдите му бяха опънати множество кожени колани, на които откъм гърба висяха дузина или повече оръжия. Те стърчаха зад раменете му като бодли на таралеж. Той изглеждаше огромен, необичайно едър — страховита статуя на някой разгневен бог разрушител.

— Клариса — каза той. — Поела си голям риск, като си се телепортирала тук. Имаш късмет, че те зърнах във водата и те извадих. Беше в безсъзнание; ако не бях аз, щеше да си се удавила. — Едно мускулче около устата му леко трепна. — На твое място не бих разчитал на алармените защити, които Клейвът е поставил край езерото. Свалих ги веднага щом пристигнах. Никой не знае, че си тук.

Не ти вярвам! Клеъри отвори уста, за да изкрещи това в лицето му. Но не можа да издаде и звук. Беше като един от онези кошмари, в които ти се иска да извикаш, но не се получава. От устата й излезе само глухо хриптене, задъхване като при човек с разрязан гръклян, който се опитва да изкрещи.

Валънтайн поклати глава.

— Не се мъчи да говориш. Сложих на тила ти руна на мълчанието, една от онези, които използваха мълчаливите братя. Има една оковаваща руна на китките ти и една, която блокира краката ти. Не се опитвай да ставаш — краката ти не могат да те носят, само ще си причиниш болка.

Клеъри го гледаше гневно, като се опитваше да го прониже с поглед, да го разкъса от омраза. Но той не изглеждаше впечатлен.

— Да знаеш, като нищо можеше да стане и по-лошо. Добре, че навреме те издърпах на брега, отровата на езерото вече бе започнала да действа. Между другото, аз те излекувах от нея. Не че очаквам благодарност. — Той леко се усмихна. — Ние с теб никога не сме разговаряли, нали? Не сме провеждали нормален разговор. Сигурно се питаш защо никога не съм проявявал бащин интерес към теб. Съжалявам, ако това те е наранило.

Сега погледът й премина от омраза в недоверие. Как така ще си говорят, при положение че тя не може да говори? Тя се опита с всички сили да каже нещо, но от гърлото й излезе само лек стон.

Валънтайн се върна отново към олтара и положи ръка върху Меча на смъртните. Мечът беше лъскав и черен и блестеше така, сякаш отразяваше светлината, идваща от въздуха наоколо.

— Когато майка ти ме напусна, не знаех, че е бременна с теб — каза той. Клеъри забеляза, че й говореше така, както никога досега. Гласът му беше спокоен, дори сговорчив, но не това я порази в него. — Знаех, че нещо не е наред. Тя мислеше, че не съм забелязал страданията й. Взех малко кръв от Итуриел, изсуших я на прах и я сипах в храната й, мислейки си, че така ще разсея мъката й. Ако знаех, че е бременна, не бих го направил. Вече бях решил да не си правя експерименти с дете, което носи моята кръв.

Лъжеш, искаше да му изкрещи Клеъри, но беше започнала да се съмнява. Той още й звучеше странно. Различно. Може би, защото казваше истината.

— Години след като избяга от Идрис, аз не спирах да я търся. И не само защото у нея бе Бокалът на смъртните. А защото я обичах. Мислех си, че само като й го кажа, тя ще разбере. Това, което направих онази нощ в Аликанте, беше в пристъп на ярост, на желание да я уязвя, да разруша всичко, свързано със съвместния ни живот. Ала после… — Той поклати глава, като извърна поглед към езерото. — Когато най-после я издирих, чух слухове, че имала още едно дете, дъщеря. Реших, че е от Лушън. Той винаги я бе обичал, винаги бе искал да ми я отнеме. Помислих си, че най-после тя е станала негова. Че се е съгласила да има дете от гаден долноземец. — Гласът му звучеше напрегнато. — Когато я намерих в апартамента ви в Ню Йорк, тя беше почти в безсъзнание. Обвини ме, че съм превърнал първото й дете в чудовище и че ме е напуснала, за да не направя същото и с второто. И после изпадна в кома в ръцете ми. Търсех я през всички тези години, само за да получа от нея това. Тези няколко секунди, в които тя ме гледаше със смъртна омраза. В този момент осъзнах нещо.

Той вдигна Мелартак. Клеъри си спомни колко тежък беше този меч и видя как мускулите на Валънтайн се изопнаха, твърди и изпъкнали, като въжета, виещи се под кожата.

— Разбрах — каза той, — че причината тя да ме напусне, е да те защити. Тя мразеше Джонатан, но теб… щяла е да направи всичко, за да те защити. Да те защити от мен. Дори е заживяла сред мундани, което сигурно й е коствало много усилия. Било й е трудно да те отгледа не по нашите обичаи. Ти си половината от момичето, което би трябвало да бъдеш. Притежаваш таланта да създаваш руни, но заради възпитанието ти на мунди, той е пропилян.

Той наклони меча. Сега върхът му висеше точно до лицето на Клеъри; тя го виждаше с ъгълчето на окото си да проблясва като сребриста нощна пеперуда.

— Тогава разбрах, че заради теб Джослин никога няма да се върне при мен. Ти си единственото същество на света, което тя някога е обичала повече от мен. И заради което ме мрази. Затова не мога да понасям да те гледам.

Клеъри извърна лице. Ако щеше да я убива, предпочиташе да не гледа.

— Клариса — каза Валънтайн. — Погледни ме.

Няма.Тя се втренчи към езерото. Далече над водата видя мъждива червена светлина, подобна на загасващ огън в пепелта. Знаеше, че това са светлините на битката. Там бяха майка й и Люк. Добре поне, че те бяха заедно, макар тя да не беше с тях.

Няма да откъсвам очи от тази светлина, помисли си тя. Ще гледам към нея, независимо какво ми предстои. Това ще бъде последната ми гледка.

— Клариса — повтори Валънтайн. — Ти много приличаш на нея, знаеш ли това? Същата си като Джослин.

Тя усети силна болка на бузата си. Беше острието на Меча. Той бе натиснал върха му в кожата й, за да я принуди да обърне глава към него.

— Сега ще призова ангела — каза той. — И искам да гледаш какво се случва.

Клеъри почувства горчив вкус в устата си. Знам защо си толкова обсебен от майка ми. Защото тя е единственото същество, над което си мислил, че имаш пълен контрол, а после се е оказало, че се е обърнала срещу теб и те е наранила. Мислел си, че я притежаваш, а се е оказало, че не е така. Ето защо искаш сега тя да е тук, за да стане свидетел на победата ти. По тази причина постъпваш така с мен.

Мечът се заби по-дълбоко в бузата й. Валънтайн каза:

— Погледни ме, Клеъри.

Тя го погледна. Не искаше, но болката беше прекалено голяма — против волята й главата й се обърна, кръвта закапа на големи, плътни капки от лицето й, които попиваха в пясъка. Когато вдигна глава и погледна баща си, непоносима болка я скова.

Той гледаше надолу към острието на Мелартак, което бе изцапано с нейната кръв. Когато той отново я погледна, в очите му блестеше странна светлина.

— Кръвта ми трябва, за да довърша ритуала — каза той. — Мислех да използвам своята, но когато те видях в езерото, разбрах, че това е начинът на Разиел да ми каже да използвам кръвта на дъщеря си. Затова и почистих кръвта ти от отровата на езерото. Сега си пречистена — пречистена и готова. Така че, Клариса, благодаря ти, задето ми предоставяш кръвта си.

Той наистина го вярва, помисли си Клеъри, наистина е благодарен. Явно от дълго време насам бе загубил способността да прави разлика между принуда и сътрудничество, между страх и желание, между любов и изтезание. И тогава я порази мисълта — какъв бе смисълът да мразиш Валънтайн за това, че е чудовище, когато той дори не знае, че е такъв?

— А сега — каза Валънтайн — трябва ми още нещичко.

Клеъри си помисли: Още нещичко? — точно когато Мечът се дръпна назад и звездната светлина се отрази върху него. Тогава на Клеъри й стана ясно: Разбира се. Не само кръв иска той, но и смърт.Мечът бе напоен с достатъчно кръв; може би му беше харесало, също както и на самия Валънтайн. Очите й проследиха черния блясък, когато той се наклони към нея…

И полетя. Изтръгнат от ръката на Валънтайн, той бе запратен в тъмнината. Очите на Валънтайн се разшириха; погледът му се стрелна надолу, като най-напред се прикова върху кървавата му ръка, която бе държала меча… после вдигна поглед и видя в същия момент като Клеъри какво бе изтръгнало Меча на смъртните от хватката му.

Джейс, хванал меч в лявата си ръка, стоеше на върха на едно пясъчно възвишение, на около крачка от Валънтайн. По изражението му Клеъри се досети, че и той като нея не бе чул приближаването на Джейс.

При вида му сърцето на Клеъри силно заби. Засъхналата кръв по лицето му бе хванала коричка, а на шията му се виждаше грозна червена рана. Очите му блестяха като огледала и на магическата светлина изглеждаха черни — черни като тези на Себастиян.

— Клеъри — каза той, без да откъсва очи от баща си. — Клеъри, добре ли си?

Джейс! Тя се опита да произнесе името му, но нищо не можеше да преодолее преградата в гърлото й. Като че ли думите я задавяха.

— Тя не може да ти отговори — каза Валънтайн. — Не може да говори.

Очите на Джейс пламнаха гневно.

— Какво си й направил? — Той насочи меча си към Валънтайн, който отстъпи крачка назад. Лицето на Валънтайн изразяваше предпазливост, но не и уплаха. Той сякаш обмисляше нещо, което никак не се хареса на Клеъри. Знаеше, че би трябвало да тържествува, ала не й беше до това — сега се чувстваше по-разтревожена, отколкото преди малко. Беше разбрала, че Валънтайн ще я убие — беше се примирила с това, — а ето че сега Джейс беше тук и страхът отново я обхвана, вече и за него. А той изглеждаше толкова… съсипан. Униформата му беше разпорена на ръкава и кожата под него бе осеяна с кръстосани кървави линии. Отпред ризата му беше разкъсана и над сърцето се виждаше изчезващо иратце, под което още си личеше незараснала червена рана. Дрехите му бяха целите в кал, сякаш се беше въргалял по земята. Но това, което най-много я изплаши, беше изражението му. То беше толкова… сурово.

— Руна на мълчанието. Нищо няма да й стане от нея. — Очите на Валънтайн се приковаха в Джейс — стръвно, сякаш, както се стори на Клеъри, искаше да го изпие с поглед. — Имам чувството — каза Валънтайн, — че не си дошъл, за да се присъединиш към мен? За да бъдеш благословен от ангела заедно с мен?

Изражението на Джейс не се промени. Очите му бяха приковани в осиновителя му и не изразяваха нищо — ни следа от вълнение, обич или спомен. Не изразяваха дори омраза.

Единствено… презрение, помисли си Клеъри. Студено презрение.

— Знам какво се каниш да направиш — каза Джейс — Знам защо призоваваш ангела. И няма да ти го позволя. Вече изпратих Изабел да предупреди армията…

— Предупреждението няма да им помогне особено. Това не е опасност от онези, които могат да бъдат избегнати. — Погледът на Валънтайн се стрелна надолу към меча на Джейс. — Пусни го — рече той — и можем да поговорим… — После млъкна. — Този меч не е твой. Той принадлежи на фамилията Моргенстърн.

Джейс се усмихна, мрачно и очарователно.

— Беше на Джонатан. Сега той е мъртъв.

Валънтайн погледна объркано.

— Искаш да кажеш…

— Взех го от земята, където го изпусна — каза безстрастнс Джейс, — след като го убих.

Валънтайн изглеждаше втрещен.

— Ти си убил Джонатан? Как си могъл?

— Иначе той щеше да убие мен — отвърна Джейс. — Нямах избор.

— Нямах това предвид. — Валънтайн поклати глава, все още изглеждаше смаян, подобно на боксьор, когото са ударили твърде силно, малко преди да се срути на тепиха. — Аз отгледах Джонатан… лично аз го обучих. Нямаше по-добър боец от него.

— Възможно е — каза Джейс — да е било така.

— Но… — И гласът на Валънтайн замря. Клеъри за пръв път усети пукнатина в равната, невъзмутима фасада на този глас. — Но той ти беше брат.

— Напротив. Никога не е бил. — Джейс пристъпи една крачка, като доближи острието с два-три сантиметра по-близо до сърцето на Валънтайн. — Какво се е случило с истинския ми баща? Изабел каза, че е убит при нападение, но така ли е наистина? Не си ли го убил ти, както и майка ми?

Валънтайн продължаваше да гледа недоумяващо. Клеъри усети, че той се мъчи да възвърне самообладанието си. С мъката си ли се бореше? Или просто се страхуваше да умре.

— Не съм убил майка ти. Тя се самоуби. Аз те извадих от вече мъртвото й тяло. Ако не бях го направил, и ти щеше да умреш заедно с нея.

— Но защо? Защо си го направил? Не ти е бил нужен син, ти вече си имал син! — Джейс приличаше на смъртник на лунната светлина, както се стори на Клеъри, на смъртник и на чужд, на някого, когото тя не познаваше. Ръката, насочила меча към шията на Валънтайн, не трепваше. — Кажи ми истината — рече Джейс — Престани да ме лъжеш, че сме една плът и кръв. Родителите може да лъжат децата си, но ти… ти не си ми баща. И искам да знам истината.

— Не ми трябваше син, а воин — каза Валънтайн. — Надявах се Джонатан да стане този воин, но у него имаше твърде много от демоничната природа. Той беше твърде жесток, твърде импулсивен, без никакъв финес. Още докато беше пеленаче, започнах да се боя, че няма да му стигне търпението или съчувствието, за да ме последва, да оглави Клейва след смъртта ми. И реших да опитам с теб. С теб обаче имах обратния проблем. Ти беше твърде нежен. Твърде състрадателен. Чувстваше страданията на другите така, сякаш бяха твои. Ти не можеше да преживееш дори смъртта на домашните си любимци. Разбери ме, сине, аз те обичах заради тези ти качества. Но много от нещата, които обичах у теб, нямаше да ми свършат работа.

— Значи си си мислел, че съм мек и безполезен — каза Джейс — Тогава предполагам, че за теб ще бъде изненада, ако твоят нежен и безполезен син ти пререже гърлото.

— Вече сме изпробвали това — гласът на Валънтайн не трепна, но на Клеъри й се строи, че вижда вадички пот, стичащи се от слепоочията към основата на шията му. — Не можеш да го направиш. Не го направи в Ренуик, няма да го направиш и сега.

— Грешиш. — Джейс говореше ясно и отчетливо. — Не минава ден оттогава, в който да не съжалявам, че не те убих. Брат ми Макс е мъртъв, защото аз не те убих в онзи ден. Дузини, може би и стотици, са мъртви, защото спрях ръката си. Знам плана ти. Знам, че искаш да унищожиш почти всички ловци на сенки в Идрис. И се питам, още колко трябва да умрат, преди да се реша да направя това, което трябваше да направя на острова Блекуел? Прав си — каза той. — Не искам да те убивам. Но ще го направя.

— Не го прави — каза Валънтайн. — Моля те. Не искам да…

— Да умреш? Никой не иска да умре, татко. — Върхът на меча на Джейс се плъзна по-ниско, после още по-ниско, докато се спря върху сърцето на Валънтайн. Лицето на Джейс беше спокойно, като лицето на ангел, който изпълнява божествена присъда. — Имаш ли последни думи?

— Джонатан…

По ризата на Валънтайн, там, където беше острието, се появи кръв и пред вътрешния взор на Клеъри се появи Джейс в Ренуик, с трепереща ръка, нежелаещ да нарани баща си. И Валънтайн, който му се присмива. Забий камата. Осем сантиметра… може би десет. Това сега не беше същото. Ръката на Джейс беше стабилна. А Валънтайн изглеждаше уплашен.

— Последни думи — изсъска Джейс. — Кои са те?

Валънтайн вдигна глава. Черните му очи, когато погледна момчето пред себе си, бяха бездънни.

— Съжалявам — каза той. — Толкова съжалявам.

Той протегна ръка, сякаш с намерение да докосне Джейс — ръката му бе обърната с дланта нагоре, пръстите бяха разперени — и в този миг нещо сребърно изсвистя и се стрелна покрай Клеъри в тъмнината, подобно на куршум от огнестрелно оръжие. Тя усети раздвижването на въздуха с бузата си, докато нещото минаваше, а после Валънтайн го хвана във въздуха, дълъг и сребрист огнен език, който проблесна в ръката му, когато той го улови.

Това беше Мечът на смъртните. Той остави линия от черна светлина във въздуха, когато Валънтайн заби острието му в сърцето на Джейс.

Очите на Джейс се разшириха. По лицето му премина недоумяващо объркване; той сведе поглед към себе си, където Мелартак гротескно стърчеше от гърдите му — гледката бе повече нереална, отколкото ужасна, като излязла от кошмар, в който няма никаква логика.

После Валънтайн отдръпна ръката си, като измъкна меча от гърдите на Джейс по същия начин, по който би измъкнал кинжал от ножницата му. Сякаш досега крепен само от него, Джейс се отпусна на колене. Неговият меч се изплъзна от ръката му и тупна върху мократа земя. Той погледна надолу с недоумение, сякаш се чудеше защо го е държал или защо го е изпуснал. Отвори уста, като че ли да зададе въпрос, и кръвта шурна по брадичката му, като обагри и това, което беше останало от съдраната му риза.

Всичко, което се случи оттук нататък, Клеъри виждаше като на забавен кадър, сякаш времето се беше разтеглило. Тя видя как Валънтайн се отпуска на земята и взима в скута си Джейс, сякаш той е още съвсем малък и лек. Как го притиска към себе си и го залюлява, заровил лице в рамото му, и на Клеъри й се стори, че в този миг той дори плачеше, но когато вдигна глава, очите му бяха сухи.

— Сине — прошепна той. — Момчето ми.

Ужасяващата забавеност на времето се увиваше около Клеъри като стягащо се въже — тя виждаше как Валънтайн вдига Джейс и отмята кървавата коса от челото му. Как го носи, докато момчето умира и светлината в очите му угасва, и после как нежно полага на земята тялото на осиновения си син и кръстосва ръцете му на гърдите, сякаш за да прикрие зейналата там кървава рана.

— Ave… — започна той, сякаш възнамеряваше да произнесе прощалното слово над Джейс, да се сбогува като ловец на сенки, но гласът му прегракна и той рязко се обърна и тръгна към олтара.

Клеъри не можеше да помръдне. Едва дишаше. Чу биенето на собственото си сърце, чу хриптенето в пресъхналото си гърло. С ъгълчето на окото си видя как Валънтайн стои на брега на езерото, как кръвта капе от острието на Мелартак и пълни Бокала на смъртните. Той припяваше някакви думи, които тя не разбираше. Които не се и опитваше да разбере. Скоро всичко щеше да свърши и тя почти се радваше на това. Запита се дали ще й стигнат силите да се добере до мястото, където лежеше Джейс, да легне до него и да изчака всичко да приключи. Тя се взря в него, в безжизненото му тяло, положено на разровения кървав пясък. Очите му бяха затворени, лицето — спокойно; ако не беше дълбоката рана на гърдите му, тя би си помислила, че е заспал.

Но той не беше. Той бе ловец на сенки; беше загинал в битка; заслужаваше последна благословия. Ave atque vale. Тя изрече думите само с мърдане на устни. Но изведнъж спря и притаи дъх. Какво трябваше да каже? Здравей и сбогом, Джейс Уейланд? Но това не беше неговото име. Всъщност той никога не е имал собствено име, помисли си с мъка тя, просто са му дали името на мъртво дете, защото така е било угодно на плановете на Валънтайн към онзи момент. А в едно име има толкова много сила…

Тя рязко завъртя глава и се втренчи в олтара. Руните около него бяха започнали да горят. Това бяха призоваващи руни, назоваващи руни и свързващи руни. Те не се различаваха от тези, които държаха Итуриел затворен в избата под вилата на Уейланд. Противно на волята си, тя си спомни за начина, по който Джейс я погледна тогава, доверието в погледа му, вярата му в нея. Той винаги я бе възприемал като силна. Показваше й го с всяко свое действие, с всеки поглед и всяко докосване. Саймън също вярваше в нея, ала той я третираше по-скоро като нещо крехко, сякаш бе направена от фино стъкло. Докато Джейс се отнасяше с нея като с равна, сякаш бе убеден, че ще понесе всичко — за него тя беше толкова силна, колкото и самият той.

Сега Валънтайн потапяше отново и отново кървавия си меч във водата на езерото, като редеше псалми ниско и забързано. Водата в езерото закипя, сякаш гигантска ръка прокарваше пръсти по повърхността й.

Клеъри затвори очи. Докато си спомняше как Джейс я бе погледнал в нощта, когато тя освободи Итуриел, не можеше да спре да си представя как би я погледнал сега, ако я видеше как се опитва да легне на пясъка до него, за да умре. Той не би одобрил държанието й. Би й се ядосал за това, че се е предала. Би бил толкова… разочарован.

Клеъри легна по корем на пясъка. Бавно запълзя, като си помагаше с коленете и вързаните си ръце. Блестящата лента около китките й гореше и пареше. От влаченето по земята ризата й се бе разкъсала и пясъкът жулеше оголения й корем. Но тя едва го усещаше. Беше трудна задача да се придвижваш по този начин — на гърба й, между плешките, изби пот. Когато най-после достигна кръга, образуван от руните, вече дишаше толкова тежко и шумно, та чак се ужаси, че Валънтайн може да я чуе.

Но той дори не се обърна. Държеше в една ръка Бокала на смъртните, в другата — Меча. Тя видя как той вдигна дясната си ръка, каза няколко думи, които бяха сякаш на гръцки, и хвърли Бокала. Като падаща звезда той полетя към водата на езерото и с лек плисък изчезна под повърхността й.

Кръгът от руни излъчваше лека топлина, подобно на полуугасен огън. Клеъри се изви, мъчейки се да вземе стилито си, което беше втъкнато в колана й. Остра болка прониза китките й, когато сключи пръсти около него; най-после го измъкна с глух стон на облекчение.

Понеже не можеше да раздели китките си, тя хвана несръчно стилито с две ръце. Изправи се на лакти и се втренчи надолу към руните. Усещаше топлината им по лицето си; те бяха започнали да блещукат като магическа светлина. Валънтайн бе вдигнал Меча, готов да хвърли и него, като изговаряше последните думи от призоваващото заклинание. С последен напън Клеъри заби върха на стилито в пясъка и без да трие руните, които бе начертал Валънтайн, но като прокарваше собствените си плетеници върху тях, тя започна да изписва нова руна върху онази, която символизираше името му. Тази руна й се стори толкова малка, толкова незначителна — нищо общо с могъщата и силна обединяваща руна, нищо общо със знака на Каин.

Но само за нея се сещаше. Изтощена, Клеъри се търколи встрани точно в мига, в който Валънтайн замахна и Мечът на смъртните полетя.

Мелартак профуча като стрела, черна и сребриста мъгла, която безшумно се сля с черното и сребристо езеро. Там, където падна той, се издигна огромен фонтан: цвете от платинена вода. Фонтанът се издигаше все по-високо и по-високо, като гейзер от разтопено сребро. Чу се силен звук от трошене, звук от чупене на лед, разбиване на ледник… а после сякаш езерото експлодира: сребърни капки, сипещи се като градушка във всички посоки.

И от тази градушка се появи ангелът. Клеъри не знаеше какъв точно очакваше да бъде той — нещо подобно на Итуриел, само че Итуриел беше съсипан от многото години пленничество и мъчения. Докато този ангел беше в разцвета на своята сила и слава. Когато се издигна от водата, очите й започнаха да парят, сякаш гледаше към слънцето.

Валънтайн отпусна ръцете си встрани. Гледаше прехласнато нагоре като човек, който вижда как се сбъдва най-голямата му мечта.

— Разиел — каза задъхано той.

Ангелът продължи да се издига, при което сякаш езерото спадаше, като в средата му се образуваше огромна мраморна колона. Най-напред от водата изплува главата му с развята коса, подобна на сребърни и златни нишки. После раменете, бели като камък, а след това и голото тяло… и Клеъри видя, че ангелът имаше начертани руни по цялото тяло, същите като на нефилимите, макар руните на Разиел да бяха златни и живи и се движеха по бялата му кожа като искри, прехвърчащи от огън. Ангелът беше някак едновременно огромен, и не по-голям от обикновен човек. Очите на Клеъри болезнено се опитваха да го обхванат целия. Докато той се издигаше, от гърба му излязоха криле и се разпериха широко над езерото, те също бяха златисти и с пера, като на всяко перо имаше по едно златисто втренчено око.

Беше колкото красиво, толкова и зловещо. Клеъри искаше да извърне поглед, но не биваше. Трябваше да гледа. Трябваше да гледа и заради Джейс, защото той самият не можеше.

Той изглежда по същия начин като на онези картини, помисли си тя. Ангелът, издигащ се от езерото, с Меча в едната ръка и Бокала в другата. И от двете реликви струи вода, но Разиел е сух, нито капка не блестеше по крилете му. Краката му, бели и боси, стъпваха по повърхността на езерото, като при движението си хвърляха малки пръски вода. Лицето му, красиво и нечовешко, беше сведено към Валънтайн.

И тогава той проговори.

Гласът му приличаше на плач, на вик и на музика едновременно. В него нямаше думи, но при все това всичко ясно се разбираше. Силата на дъха му едва не събори Валънтайн; той заби токовете на ботушите си в пясъка, главата му се изви назад, сякаш се движеше срещу вятър. Клеъри усети полъха от дъха на ангела да минава над нея: беше горещ като въздух, който излиза от пещ, и имаше екзотично ухание.

Минаха хиляда години, откакто за последно ме призоваха тук, каза Разиел. Тогава ме повика ловецът на сенки Джонатан и ме помоли да смеся кръвта си с кръвта на смъртните в Бокала и да създам раса от воини, които да прочистят земята от демоничния вид. Направих това, което той поиска от мен, и му казах да не очаква повече помощ от мен. Защо ме призова сега, нефилиме?

Валънтайн отвърна страстно:

— Изминаха хиляда години, славен небесен господарю, но демоничният вид е още тук.

А мен какво ме засяга това? За един ангел хиляда години са не повече от интервала между две мигвания с очи.

— Нефилимите, които ти създаде, бяха велика раса. Години наред те се биеха храбро, за да прочистят света от демоничната зараза. Но тяхната сила отслабна и в редиците им се промъкна корупция. Искам да ги върна към предишната им слава…

Слава ли? Ангелът прозвуча леко учуден, сякаш думата бе непозната за него. Славата принадлежи само на Бог.

Валънтайн не се поколеба.

— Клейвът, такъв, какъвто е създаден от първия нефилим, вече не съществува. Той се съюзи с долноземците, демоноподобните нечовеци, които полазиха този свят като червеи трупа на плъх. Искам да прочистя този свят, да унищожа всички долноземци и всички демони…

Демоните не притежават душа. Но другите същества, за които говориш, като децата на луната, на нощта, на Лилит и феите, те имат душа. Струва ми се, че твоите критерии за това, кое е човешко и кое не, са по-строги от нашите. Клеъри бе готова да се закълне, че гласът на ангела бе станал ироничен. Да не би да предизвикваш небесата като онази Утринна звезда, чието име носиш, ловецо на сенки?

— Не искам да предизвиквам небесата, съвсем не, господарю Разиел. По-скоро да се съюзя с тях…

За предизвиканата от теб война? Ние сме ангелско войнство, ловецо на сенки. Не можем да участваме в твоите мундански битки.

Когато Валънтайн отново проговори, той прозвуча почти обидено.

— Господарю Разиел, предполагам, че не бихте допуснали да има ритуал, с който да ви призоваваме, ако считахте, че не е редно да бъдете призоваван. Ние, нефилимите, сме ваши деца. Имаме нужда от водачеството ви.

Водачество ли? Сега ангелът звучеше изненадан. Едва ли си ме призовал за това. По-скоро изглежда, че целиш собствената си слава.

— Слава ли? — повтори дрезгаво Валънтайн. — Аз дадох всичко за тази кауза. Жена си. Децата си. Не пожалих дори синовете си. Дадох всичко, каквото имах, за това… всичко.

Ангелът трептеше във въздуха, свел поглед към Валънтайн, гледайки го със своите неземни, студени очи. Крилете му се движеха бавно, като облаци по небето. Най-после той рече:

Бог поиска от Авраам да пожертва сина си на олтар, подобен на този, за да провери кого обича повече Авраам — Исаак или Бог. Но от теб никой не е искал да жертваш сина си, Валънтайн.

Валънтайн сведе поглед към олтара в краката си, изпръскан с кръвта на Джейс, после отново погледна ангела.

— Ако трябва, ще ви принудя да ми съдействате — каза той. — Но признавам, че бих предпочел да е доброволно.

Когато ловецът на сенки Джонатан ме призова, каза ангелът, аз му дадох помощта си, защото видях, че мечтата му да освободи света от демоните е искрена. Той бленуваше за рай на земята. Но ти мечтаеш единствено за собствената си слава и не обичаш небесата. Доказателство за това е брат ми Итуриел.

Валънтайн пребледня.

— Но…

Мислиш ли, че нямаше да разбера? Ангелът се усмихна. Това беше най-ужасяващата усмивка, която Клеъри беше виждала. Вярно е, че господарят на кръга, който ти начерта, може да ме застави да му изпълня едно желание. Само че не ти си господарят.

Валънтайн го гледаше объркан.

— Господарю Разиел… няма кой друг…

О, има, каза ангелът. Това е дъщеря ти.

Валънтайн се завъртя. Клеъри, лежаща почти в несвяст на пясъка, сгърчила ръце от болка, го погледна непокорно. За миг очите им се срещнаха… и той я погледна, наистина я погледна, и тя си даде сметка, че баща й за пръв път я поглежда в лицето и я вижда. За пръв и единствен път.

— Клариса — каза той. — Какво си направила?

Клеъри протегна ръка и започна да пише с пръст по пясъка в краката си. Не руни чертаеше тя. Изписваше думи, думите, които той й беше казал, когато за пръв път бе видял какво може да прави, когато бе начертала руната, разбила кораба му.

MENE MENE TEKEL UPHARSIN.

Очите му се разшириха точно както се бяха разширили и очите на Джейс, преди да умре. Валънтайн пребеля като платно. Той бавно обърна лице към ангела, вдигна ръце в знак на молитва.

— Господарю Разиел…

Ангелът отвори уста и избълва. Или поне така се стори на Клеъри, че ангелът избълва искра от бял огън, подобна на горяща стрела. Стрелата полетя право напред мина над водата и се заби в гърдите на Валънтайн. Или може би „заби“ не беше точната дума — тя го проби, подобно на камък, минал през тънка хартия, като остави димяща дупка колкото юмрук. За миг Клеъри можеше да погледне през гърдите на баща си — видя езерото и огненото сияние, идващо от ангела.

Мигът отмина. Като отсечено дърво, Валънтайн се строполи на земята и остана да лежи неподвижно — устата му бе отворена в ням писък, невиждащите му очи — застинали завинаги в смайване от неочакваното предателство.

Това беше небесно правосъдие. Дано не си се изплашила много.

Клеъри погледна нагоре. Ангелът трептеше над нея, като кула от бял пламък, закриваща небето. Ръцете му бяха празни; Бокалът и Мечът на смъртните лежаха на брега на езерото.

Можеш да поискаш да ти изпълня едно желание, Клариса Моргенстърн. Какво да бъде то?

Клеъри отвори уста. Но от нея не излезе звук.

А, да, каза ангелът, и сега в гласа му имаше нежност. Руната. Многото очи по крилата му мигнаха. Нещо я докосна. Беше меко, по-меко от коприна или от какъвто и да е плат, по-тихо от шепот или от милване с перце. Такива си представяше облаците, ако бяха плат. Докосването бе придружено с някакъв лек мирис — приятен мирис, упойващ и сладък.

Болката изчезна от китките й. Вече отвързани, ръцете й се отпуснаха отстрани на тялото й. Паренето на тила й също беше изчезнало, както и тежестта в краката. Тя плахо се изправи на колене. Нищо не желаеше повече от това, да издрапа през окървавения пясък към мястото, където лежеше Джейс, да се добере до него и да легне до него, да обвие ръце около тялото му, макар той да бе мъртъв. Но гласът на ангела я спря; тя си спомни къде се намира, погледна втренчено нагоре към блестящата златиста светлина.

Битката при Брослиндското поле приключва. Със смъртта на Моргенстърн изчезна и властта му над демоните. Много от тях избягаха; останалите скоро ще бъдат унищожени. Точно в този момент нефилимите се приближават към брега на езерото. Ако имаш молба, ловецо на сенки, кажи я сега. Ангелът млъкна. И имай предвид, че не съм всемогъщ. Подбери мъдро желанието си.

Клеъри се поколеба… само за миг, но това беше най-дългият миг в живота й. Какво да поиска, трескаво се питаше тя, трябваше да е нещо… да няма болка или глад по света, или болести, или да настане световен мир. Но все пак тези неща едва ли са по силите на ангелите, иначе щяха вече да са ги направили. А и освен това се предполага, че хората сами би следвало да се борят за тези неща.

Така или иначе, нямаше значение. Имаше само едно нещо, за което искаше да помоли, едно-единствено нещо.

Тя вдигна очи към тези на ангела.

— Джейс — рече тя.

Лицето на ангела не трепна. Не можеше да разбере дали той възприема молбата й за добра или лоша, или дали — с внезапна тревога си помисли тя — изобщо ще я изпълни.

Затвори очи, Клариса Моргенстърн, рече ангелът.

Клеъри затвори очи. Не можеш да не се подчиниш на ангел, каквото и да означава това. Сърцето й лудо заби, тя се потопи в мрака зад клепачите си, напразно опитвайки се да не мисли за Джейс. Но лицето му постоянно изплуваше зад затворените й клепачи — не й се усмихваше, но я гледаше косо и тя виждаше белега на слепоочието му, ироничната извивка на устата му и сребристата резка на шията му, там, където го беше ухапал Саймън — всички белези и несъвършенства, които го правеха човека, когото обичаше повече от всичко на света. Джейс. Ярка светлина обагри видението й в алено и тя падна на пясъка по гръб, чудейки се дали е припаднала — или може би дори умряла, — но тя не искаше да умира, не сега, когато вижда толкова ясно лицето на Джейс пред себе си. Тя почти чуваше гласа му, дори сякаш произнасяше името й, така както й го шептеше в Ренуик.

Клеъри. Клеъри. Клеъри.

— Клеъри — каза Джейс. — Отвори очи.

Тя ги отвори.

Лежеше на пясъка в разкъсаните си, мокри и окървавени дрехи. Всичко си беше същото. С тази разлика, че ангелът беше изчезнал, а заедно с него и ослепителната бяла светлина, която бе осветявала мрака като ден. Тя се втренчи нагоре към нощното небе. В тъмнината белите звезди светеха като огледала и надвесен над нея, със светлина в очите, по-ярка от тази на всички звезди, беше Джейс.

Очите й жадно се впиха в него, във всяка част от него, от разрошената му коса до изцапаното с кръв, окаляно лице и очите, проблясващи над слоевете мръсотия; от синините, които се виждаха през разкъсаните ръкави, към зеещата, прогизнала в кръв риза, през която се показваше голата кожа — и там нямаше и следа, нито рана, която да показва къде го бе пронизал Мечът. Клеъри виждаше пулса на шията му и при вида на това едва не простря ръце към него, защото това означаваше, че сърцето му бие, което пък значеше, че…

— Ти си жив — прошепна тя. — Наистина си жив.

Тя плахо посегна да докосне лицето му.

— Беше тъмно — каза тихо той. — Нямаше нищо, освен сенки, аз също бях сянка и знаех, че съм мъртъв и че всичко е свършено, всичко. И после чух гласа ти. Чух, че произнасяш името ми, и това ме съживи.

— Не бях аз. — Гърлото на Клеъри беше свито. — Ангелът те съживи.

— Защото ти го помоли. — Той мълчаливо прокара пръсти по контурите на лицето й, сякаш за да се увери, че е истинска. — Можеше да поискаш всичко друго на света, но ти поиска мен.

Тя му се усмихна. Както беше мърляв, целият в кръв и кал, за нея той бе най-хубавото нещо, което изобщо някога беше виждала.

— Но аз не искам нищо друго на света.

При тези й думи ярката светлина в очите му пламна толкова силно, че тя едва гледаше към него. Спомни си за ангела и за това, как той гореше като хиляди факли, и че в жилите на Джейс тече неговата огнена кръв. Съзнаваше, че този огън сега минаваше през него, през очите му, като светлина през процепа на врата.

Обичам те, искаше да каже Клеъри и: Бих го направила отново. Винаги бих поискала теб. Но не това бяха думите, които каза тя.

— Ти не си мой брат — каза му тя, леко задъхано, нямаше търпение да произнесе тези думи колкото се можеше по-бързо. — Нали знаеш?

Много бавно, през мръсотията и кръвта, Джейс се усмихна дяволито.

— Да — рече той. — Знам.