Касандра Клеър
Град от стъкло (2)

2
Демоничните кули на Аликанте

Никоя магия на света не би успяла да осигури свободни места за паркиране по улиците на Ню Йорк, помисли си Клеъри, когато с Люк за трети път обиколиха района. Никъде не се откриваше и най-малкото местенце, а на половината улица колите вече бяха паркирани в две редици.

Най-накрая Люк спря пред един противопожарен кран и с въздишка изключи двигателя на пикапа.

— Хайде, ти върви — рече той. — Кажи им, че си тук. Аз ще донеса куфара ти след малко.

Клеъри кимна, но се поколеба, преди да посегне към дръжката на вратата. Стомахът й тревожно се сви, не за първи път и й се прииска Люк да дойде с нея.

— Винаги съм мислела, че при първото ми пътуване през океана ще ми трябва поне паспорт — направи опит да се пошегува тя.

Люк не се усмихна.

— Знам, че ти е нервно. Но всичко ще бъде наред. Семейство Лайтууд ще се грижат добре за теб.

Каза ми го вече поне милион пъти, помисли си Клеъри. Тя потупа Люк по рамото, преди да скочи от пикапа.

— До скоро.

Тръгна по напуканата каменна пътека и колкото повече приближаваше портата на църквата, толкова повече затихваше шумът от уличното движение. Този път й трябваше повече време, за да види отвъд вълшебния прах на Института, който стоеше като маскировъчен пласт, нанесен върху старата катедрала, сякаш запечатан с боя. Изстъргването му от съзнанието й беше трудно, дори болезнено. Най-накрая успя да го премахне и видя цялото великолепие на църквата под него. Високата дървена порта блестеше, сякаш бе току-що полирана.

Във въздуха се усещаше странен мирис на озон и изгоряло. Тя се намръщи и постави ръка на бравата. Аз съм Клеъри Моргенстърн, нефилим, и моля за достъп до Института…

Вратата се отвори. Клеъри пристъпи вътре. Огледа се наоколо, примигна и се опита да разбере кое й се струваше по-различно в интериора на катедралата.

Направи й впечатление, че когато вратата се затвори зад нея, я обгърна мрак, разсейван само от мъждивата светлина, идваща от розетка високо над нея. Досега при всяко нейно посещение преддверието на Института бе осветено от дузини запалени свещи, поставени в пищни свещници и очертаващи пътеката между скамейките.

Извади от джоба си своя камък с магическата светлина и го вдигна високо. От него заискри светлина, която се разля измежду пръстите й. Дори тъмните ъгли на катедралата се осветиха и тя тръгна към асансьора, намиращ се до празния олтар, и машинално натисна бутона за повикване.

Нищо не се случи. След половин минута тя отново натисна бутона, после пак. Залепи ухо до вратата на асансьора и се заслуша. Нищо не се чуваше. Институтът бе потънал в мрак и тишина като механична кукла, чийто часовников механизъм се беше повредил.

Сърцето на Клеъри заби лудо, тя хукна назад и отвори тежката порта. Застана на стълбите пред църквата и панически се огледа. Отгоре небето беше станало кобалтово, а въздухът миришеше още по-силно на изгоряло.

Да не би да е имало пожар тук? И ловците на сенки да са се евакуирали? Но мястото изглеждаше невредимо…

— Не беше пожар. — Гласът бе мек, кадифен и познат. В сенките се открои висок силует, косата на когото беше щръкнала като корона от грозни бодли. Той бе облечен в черен копринен костюм върху лъскава изумруденозелена риза, а по тънките му пръсти блестяха пръстени със скъпоценни камъни. Беше обут в елегантни ботуши, които също блестяха.

— Магнус? — прошепна Клеъри.

— Знам какво си мислиш — каза Магнус. — Но не беше пожар. Мирише на адска мъгла — нещо като омагьосан демоничен дим. Намалява действието на някои магии.

— Демонична мъгла? Значи е имало…

— Нападение над Института. Да. Този следобед. Бездушни — може би няколко дузини.

— Джейс — прошепна Клеъри. — Семейство Лайтууд…

— Адската мъгла притъпи способността ми да се боря ефективно с бездушните. Както и тяхната. Трябваше да ги изпратя през Портала в Идрис.

— И никой от тях не е ранен?

— Мадлен — каза Магнус. — Мадлен е убита. Съжалявам, Клеъри.

Клеъри се отпусна на стълбите. Тя не познаваше кой знае колко възрастната жена, но Мадлен бе единствената й връзка с майка й — с истинската й майка, закоравялата жена-ловец на сенки, която беше непозната на Клеъри.

— Клеъри? — Люк идваше по пътеката през сгъстяващия се мрак. Носеше в ръка куфара й. — Какво става?

Докато Магнус обясняваше, Клеъри седеше, прегърнала коленете си. Като се изключи тъгата по Мадлен, тя изпитваше дълбоко облекчение. Джейс беше добре. Семейство Лайтууд бяха добре. Тя не спираше да си повтаря наум: Джейс е добре.

— Бездушни, значи — каза Люк. — И всички ли са унищожени?

— Не всички. — Магнус поклати глава. — След като изпратих семейство Лайтууд през Портала, бездушните се разпръснаха. Очевидно аз не представлявам интерес за тях. Докато затворя Портала, и всички бяха изчезнали.

Клеъри вдигна глава.

— Затворил си Портала? Но… нали трябва да изпратиш и мен в Идрис? — попита тя. — Искам да кажа, и аз мога да мина през Портала и да се присъединя към семейство Лайтууд, нали?

Люк и Магнус се спогледаха. Люк остави куфара на земята до краката си.

— Магнус? — Клеъри повиши глас, който прозвуча пронизително дори в собствените й уши. — Трябва да отида.

— Порталът е затворен, Клеъри…

— Тогава отвори друг!

— Не е толкова просто — рече магьосникът. — Клейвът следи строго за всяко влизане в Аликанте. Столицата е свещено място за тях… тя е тяхната Ватикана, техният Забранен град. Долноземците не могат да влизат там без разрешение, както и мунданите.

— Но аз съм ловец на сенки!

— Само донякъде — каза Магнус. — Освен това, кулите ще попречат на директното телепортиране в града. За да отворя Портал, който да води в Аликанте, трябва да ги уведомя, за да те чакат от другата страна. Ако се опитам да те изпратя на своя глава, това би било директно нарушение на Закона, а аз не желая да рискувам дори и заради теб, сладкишче, колкото и да си ми симпатична.

Клеъри отмести поглед от извинителното лице на Магнус и се вгледа в замисления Люк.

— Но аз трябва да отида в Идрис — рече тя. — Трябва да помогна на майка си. Трябва да има някакъв друг начин да стигна дотам, начин, при който не се използва Портал.

— Най-близкото летище е в друга страна — каза Люк. — Ако успеем да преминем границата, като ударението пада върху „ако“. После имаме дълъг и опасен път през страна, чиято територия е населена с долноземци от всякакъв вид. Ще ни трябват дни, за да я прекосим.

Очите на Клеъри залютяха. Няма да плача, каза си тя. Няма.

— Клеъри — рече нежно Люк. — Ще се свържем със семейство Лайтууд. Ще се уверим, че имат цялата информация, която им е нужна, за да намерят развалящото магията заклинание за Джослин. Те могат да се свържат с Фел…

Но Клеъри се беше изправила на крака и клатеше глава.

— Трябва аз да отида — каза тя. — Фел е казал на Мадлен, че няма да разговаря с никого другиго.

— Фел? Рейгнър Фел? — повтори Магнус. — Мога да се опитам да му пратя съобщение. Ще му кажа да очаква Джейс.

Част от безпокойството, изписано по лицето на Люк, се стопи.

— Чули това, Клеъри? С помощта на Магнус…

Но Клеъри вече не искаше и да чуе за помощта на Магнус. Не искаше да чува нищо. Беше се настроила да спасява майка си, а се оказа, че не й остава нищо друго, освен да седи до леглото й, да държи безжизнената й ръка и да се надява, че някой някъде ще направи онова, което тя не може.

Клеъри се запрепъва надолу по стълбите и се отдръпна от Люк, когато той посегна към нея.

— Искам да остана сама за малко.

— Клеъри… — Чу как Люк извика след нея, но дори не се обърна, както се беше затичала покрай катедралата. Видя, че следва каменната пътека, която преминаваше в чакъл и водеше към малката градина на изток от Института и към мириса на въглени и пепел, изпод който мирис се долавяше и още някаква тежка, остра миризма на демонична магия. В градината още имаше мъгла, по-точно накъсани следи от нея, подобно на облачета, оплели се в розовите храсти или между камъните. Тя видя местата, където бе разровена земята от преминалата битка. До каменна пейка имаше и едно тъмночервено петно, върху което не й се искаше да задържа дълго погледа си.

Клеъри извърна глава. И застина. Там, на стената на катедралата, имаше съвършени знаци на вълшебна руна, които искряха като огън, преминаващ в синьо на фона на сивия камък. Те образуваха правоъгълен контур, подобен на процепите на полуотворена врата…

Порталът.

Вътре в нея нещо се надигна. Спомни си за други символи, онези, които светеха заплашително върху гладката метална обвивка на кораба.

Спомни си пукота и вибрирането на металните плоскости, когато всички нитове изхвърчаха от гнездата си, докато корабът не се пръсна на парчета и черната вода на Ийст Ривър нахлу в него.

Това са само руни, помисли си Клеъри. Символи. Мога да ги рисувам. Ако майка ми е могла да скрие Бокала на смъртните в парче хартия, защо аз да не мога да създам Портал.

Усети как краката й сами я понесоха към стената на катедралата, как ръката й бръкна в джоба и извади стилито. Опита се да спре треперенето на ръката си и докосна камъка с върха на стилито.

Затвори клепачи и на фона на мрака зад тях започнаха да се изписват въображаеми светлинни линии. Линии, които я водеха през тунели, вихрушки, пътуване из далечни места. Те се свързваха в една руна така леко, както полетът на птица във въздуха. Клеъри не знаеше дали тази руна е съществувала преди, или сега я беше измислила, но важното бе, че я бе създала такава, сякаш я е имало още от сътворяването на света.

Портал.

Започна да рисува, знаците се стичаха от върха на стилито във въгленовочерни линии. Камъкът запращя, като напълни носа й с тръпчивия мирис на изгоряло. Гореща синя светлина блесна срещу затворените й клепачи. Усети топлина по лицето си, сякаш бе застанала пред огън.

С въздишка отпусна ръката си и отвори очи.

Руната, която бе нарисувала, представляваше тъмно цвете, разцъфтяло на каменната стена. Когато го погледна, линиите му сякаш се смекчиха и измениха, като леко се спуснаха надолу, удължиха се и се размиха. За няколко мига формата на руната се промени. Сега се очертаха контурите на блестящ вход, около метър по-висок от Клеъри. Тя не можеше да откъсне очи от него. От входа се процеждаше същата тъмна светлина като през Портала зад завесата на Мадам Доротея. Тя посегна към него…

И отскочи назад. За да използваш Портала, спомни си тя, трябва да си представиш мястото, където искаш да те отведе. Но тя никога не бе ходила в Идрис. Разбира се, бяха и разказвали. Място със зелени ливади, тъмни гори и буйни води, езера и планини, и Аликанте, градът на стъклените кули. Тя си представяше живо всичко това, ала представата не беше достатъчна, не и за магия. Само ако…

Внезапно си пое дълбоко въздух. Но тя беше виждала Идрис. Беше го видяла в съня си и знаеше, без да е наясно откъде, че този сън беше истински. Поне това, което й беше казал Джейс за Саймън. Че той не може да остане, защото „това място е за живите“. И малко след това Саймън беше умрял…

Тя отново се зарови в спомена за съня си. За това, как танцуваше в една бална зала в Аликанте. Стените бяха златисти и бели, а високият таван блестеше, сякаш обсипан с диаманти. Имаше и фонтан с шампанско — огромна сребриста купа с русалка в средата, държаща стомна. Дърветата пред прозорците бяха окичени с цветни светлини, а Клеъри беше облечена в зелено кадифе, точно като в момента.

Сякаш все още в съня си, тя посегна към Портала. Изпод пръстите й блесна ярка светлина, а вратата се отвори към осветеното място, намиращо се зад нея. Клеъри усети как пред очите й се завихря златист водовъртеж, който бавно започна да се оформя в разпознаваеми силуети — стори й се, че вижда контурите на планини, част от небе…

— Клеъри! — Беше Люк, който тичаше по пътеката с изписани на лицето си гняв и уплаха. Зад него с големи крачки се приближаваше Магнус, чиито котешки очи блестяха като метал на горещата светлина, идваща от Портала, в която се къпеше градината. — Клеъри, недей! Защитите са опасни! Може да те убият!

Но вече нямаше път назад. Златистата светлина зад Портала ставаше все по-ярка. Тя си спомни за златистите стени на залата от съня й, за златистата светлина, която се отразяваше в стъклата, които бяха навсякъде. Люк не беше прав, той не разбираше как работи нейната дарба… какво значение имаха някакви си защити, когато тя можеше да създаде своя действителност само с помощта на нарисувана руна?

— Трябва да отида — извика тя и пристъпи напред с разперени пръсти. — Люк, съжалявам…

Направи още една крачка… С няколко ловки скока Люк се озова до нея и хвана китката й точно в мига, когато Порталът сякаш щеше да избухне около тях. Някаква сила ги повдигна във въздуха подобно на торнадо, изкореняващо дърво. Клеъри хвърли последен поглед към колите и сградите на Манхатън, които шеметно се отдалечаваха и изчезваха. И докато Люк продължаваше да стиска китката й в желязна хватка, вихрушката я засмука и я запрати в центрофугата на златистия хаос.

 

 

Саймън се събуди от шума на ритмично плискаща се вода. Той се надигна и внезапен ужас скова гърдите му — последния път, когато се събуди от шума на вълни, се беше оказал пленник на кораба на Валънтайн и затова тихото плискане, което долавяше, го върна към онзи ужасен момент, сякаш някой бе излял върху лицето му ледена вода.

Но не, с бърз поглед установи, че се намира на съвсем друго място. Лежеше завит с меко одеяло в удобно дървено легло, в малка спретната стая, чиито стени бяха боядисани в бледосиньо. На прозорците бяха спуснати тъмни завеси, но слабата светлина по краищата им беше достатъчна за окото на вампир да вижда ясно. На пода беше постлан ярък килим, а на стената имаше гардероб с огледални врати.

Имаше и фотьойл, издърпан до леглото. Саймън се изправи в седнало положение и когато отметна одеялото, му направиха впечатление две неща: първо, че беше облечен със същите джинси и тениска, с които беше, когато тръгна към Института, за да се срещне с Джейс; и второ, че във фотьойла дремеше някой, с подпряна на ръката глава и дълга черна коса, разпиляна като воал.

— Изабел? — рече Саймън.

Рязко, като човече на пружина при отварянето на кутия, тя повдигна глава, а очите й се ококориха.

— Оооо! Ти се събуди! — Тя изправи гръб и отметна косата си назад. — Джейс много ще се зарадва. Бяхме почти сигурни, че си умрял.

— Умрял? — повтори Саймън, като усети замайване и леко му прилоша. — От какво? — Той заоглежда стаята, като примигваше. — В Института ли съм? — попита и още докато задаваше въпроса, осъзна, че това е невъзможно. — Искам да кажа… къде сме?

По лицето на Изабел премина тревога.

— Ами… това означава ли, че не помниш какво се случи в градината? — Тя нервно подръпна ресните, които обрамчваха тапицерията на фотьойла. — Нападнаха ни бездушни. Бяха много и адската мъгла ни попречи да се бием с тях. Магнус отвори Портала и ние всички се втурнахме към него, а аз те видях, че идваш към нас. Ти се спъна в… в Мадлен. А точно зад теб имаше бездушен. Нямаше как да го видиш, но Джейс го видя. Опита да ти се притече на помощ, но беше твърде късно. Бездушният заби ножа си в теб. Ти кървеше… много. А Джейс уби бездушния, вдигна те и те пренесе през Портала — завърши тя, като говореше толкова бързо, че думите й се сливаха и Саймън едва смогваше да ги разбере. — И сега всички сме от другата страна, но нека ти кажа, че бяхме много изненадани, когато Джейс се появи с теб, целият изцапан с кръв. Съветът определено не беше очарован.

Устата на Саймън беше пресъхнала.

— Бездушният е забил нож в мен? — Изглеждаше невъзможно. Но нали и преди се беше излекувал, когато Валънтайн бе прерязал гърлото му. Това поне си го спомняше. Той поклати глава и започна да се разглежда. — Къде?

— Ще ти покажа. — За най-голяма негова изненада, след миг Изабел се озова седнала до него на леглото, а хладните й ръце бяха върху тялото му. Тя вдигна тениската му и оголи една ивица от бледия му корем, прорязан от тънка червена линия. Приличаше на белег. — Ето — каза тя, като прокара пръсти по него. — Боли ли те?

— Н-не. — Когато Саймън видя за първи път Изабел, тя му се стори толкова удивителна, така изпълнена с живот и енергия, че си бе помислил, че най-после е намерил момиче, което да изтрие образа на Клеъри, който сякаш бе запечатан от вътрешната страна на клепачите му. Но когато тя допусна той да се превърне в плъх на партито на Магнус Бейн, бе разбрал, че може би Изабел е твърде блестяща за обикновено момче като него. — Не ме боли.

— Но моите очи ме болят — каза шеговито един студен глас от вратата. Джейс. Бе влязъл толкова тихо, че дори Саймън не го беше чул. Докато затваряше вратата зад себе си, той се усмихна дяволито, а Изабел пусна тениската на Саймън. — Сваляш вампира, докато е още сънен и не може да се отбранява, така ли, Из? — попита той. — Почти съм сигурен, че това е нарушение на Съглашението.

— Само му показвах къде е бил прободен — възрази Изабел, но се оттегли във фотьойла си с едва доловима въздишка. — Какво става долу? — попита тя. — Още ли не са се успокоили?

Усмивката изчезна от лицето на Джейс.

— Мерис отиде в Гард с Патрик — рече той. — Клейвът има заседание и Малачи реши, че ще е по-добре, ако тя обясни лично.

Малачи. Патрик. Гард. Тези непознати имена и понятия се завъртяха в главата на Саймън.

— Какво да обясни?

Изабел и Джейс се спогледаха.

— Нали ти казах — рече най-накрая Джейс. — Да обясни защо сме взели вампир със себе си в Аликанте, което между впрочем е изрично нарушение на Закона.

— В Аликанте? Ние сме в Аликанте? — Вълна от паника обля Саймън, после бързо се смени с болка, която премина през разреза на корема му. Той се преви и изстена.

— Саймън! — Изабел протегна ръка, в очите й се четеше тревога. — Добре ли си?

— Върви си, Изабел. — С ръце на стомаха си Саймън погледна към Джейс и умолително промълви: — Кажи й да си върви.

Изабел се отдръпна с обидено изражение на лицето.

— Добре. Отивам си. Не е нужно да ми се повтаря. — Тя скочи на крака и излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.

Джейс се обърна към Саймън, кехлибарените му очи бяха безизразни.

— Какво става? Мислех, че си по-добре.

Саймън вдигна ръка, за да възпре другото момче. Усети на гърлото си металически вкус.

— Не става въпрос за това — процеди той. — Не ме боли… просто съм… гладен. — Той усети, че бузите му пламват. — Загубил съм кръв, така че… трябва да си набавя нова.

— Ясно — каза Джейс с тона на човек, на когото току-що са съобщили интересен, но незаслужаващ да бъде споменат, научен факт. Лекото безпокойство напусна лицето му и се замени с нещо, което се стори на Саймън като подигравка. Това докосна струната на гнева у него и ако не беше така изтощен от болката, щеше да скочи от леглото и да се нахвърли върху Джейс. Но понеже нямаше сили, успя само да изстене:

— Разкарай се, Уейланд.

— Уейланд ли каза? — Лицето на Джейс си остана развеселено, но ръцете му се вдигнаха към шията и започнаха да откопчават ципа на якето.

— Не! — Саймън се тръшна отново на леглото. — Не ме интересува колко съм гладен. Няма да пия от кръвта ти… повече.

Джейс присви устни.

— Не ти и предлагам. — Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади оттам плоска бутилка. Тя бе наполовина пълна с водниста червеникавокафява течност. — Реших, че ще ти потрябва. Изстисках този сок от два-три килограма сурово месо в кухнята. Нищо по-добро не ми хрумна.

Саймън пое бутилката, а ръцете му така трепереха, че Джейс трябваше да отвори капачката вместо него. Течността беше отвратителна — прекалено рядка и солена, за да е истинска кръв, а вкусът й беше така неприятен, че според Саймън месото сигурно беше престояло няколко дни.

— Пфу — каза той след няколко глътки. — Мъртва кръв.

Джейс повдигна вежди.

— Не е ли всяка кръв мъртва?

— Колкото по-отдавна е мъртво животното, чиято кръв пия, толкова по-отвратителен вкус има — обясни Саймън. — Прясната е по-добра.

— Но ти никога не си пил прясна кръв. Нали?

На свой ред Саймън също вдигна вежди.

— Е, като се изключи моята, разбира се — каза Джейс. — А иначе, знам, че моята кръв е фантастична.

Саймън остави празната бутилка на страничната облегалка на фотьойла до леглото.

— Ти май сериозно си повреден — каза той. — В главата, имам предвид.

В устата му още имаше вкус на развалена кръв, но болката беше изчезнала. Той се чувстваше по-добре, по-силен, сякаш кръвта беше лекарство, което действа мигновено, наркотик, който му е нужен, за да живее. Запита се дали това не беше пристрастяване, подобно на това към хероина.

— Значи сме в Идрис?

— Аликанте, за да бъдем точни — каза Джейс. — Столицата. Всъщност, единственият град. — Той отиде до прозореца и дръпна завесите. — Семейство Пенхалоу не ни вярват, че слънцето не ти пречи, затова са сложили тези затъмняващи пердета. Но ела и погледни сам.

Саймън стана от леглото и отиде при Джейс до прозореца. И изумено загледа навън.

Преди няколко години майка му ги беше завела със сестра му на екскурзия в Тоскана — една седмица тежки, непознати макаронени ястия, безсолен хляб и майка му, бързаща по тесните, криволичещи улички и едва успяваща да не блъсне фиата им в някоя от красивите стари сгради, които уж бяха дошли да разгледат. Той си спомни как бяха спрели на баира точно срещу града, наречен Сан Джиминано — купища кафеникави сгради, тук-там осеяни с високи кули, чиито върхове се извисяваха така стремително нагоре, сякаш се мъчеха да стигнат небето. Ако това, което виждаше в момента, му напомняше за нещо, то беше именно онзи пейзаж. Но в същото време всичко му се струваше толкова чуждо и нямаше усещане да е виждал нещо подобно преди.

Той погледна нагоре към един прозорец, който беше част от някаква средновисока къща. Ако вдигнеше поглед още по-нагоре, щеше да види каменни корнизи и небето зад тях. От другата страна на пътя имаше друга къща, не по-висока от първата, а между тях течеше тесен, тъмен канал, с изградени тук-там върху него мостове — значи ето откъде идваше шумът на вода, който бе чул преди малко. Къщата сякаш беше построена по склона на хълм, а под нея каменни сгради с меден цвят, скупчени покрай тесните улици, се спускаха до ръба на зелен кръг: гори, заобиколени от хълмове, които бяха много далеч. Оттук те приличаха на дълги зелени и кафяви ивици, прошарени с цветовете на есента. А зад хълмовете се издигаха планински зъбери, покрити със сняг.

Но нищо от това не беше странно. Истински странното бе, че из целия град, сякаш случайно поникнали, се издигаха кули, увенчани с върхове от белезникаво сребрист отразяващ материал. Те сякаш пронизваха небето като блестящи кинжали и само след миг Саймън си спомни къде беше виждал този материал: при твърдите, подобни на кристал оръжия, които носеха ловците на сенки и които наричаха серафимски ками.

— Това са демонични кули — каза Джейс в отговор на неизречения въпрос на Саймън. — Оттам се контролират защитите, които пазят града. Благодарение на тях никой демон не може да пристъпи в Аликанте.

Полъхът от прозореца беше студен и чист, такъв въздух никога не можеш да дишаш в Ню Йорк. В него не се усещаше нищо, нито дъх на мръсотия, нито на пушек, нито на метал, нито на други хора. Беше просто въздух. Саймън вдиша дълбоко, без да му е нужно, но някои човешки навици трудно се преодоляват, после се обърна към Джейс:

— Кажи ми, че по случайност ме доведе тук. Кажи ми, че това не е част от плана ти да попречиш на Клеъри да дойде с теб.

Джейс не го погледна, но гърдите му рязко се повдигнаха и спуснаха с нещо като сподавена въздишка.

— Напротив — каза той. — Аз създадох бандата бездушни воини, направих така, че да нападнат Института и да убият Мадлен, а за малко и останалите от нас, само за да попреча на Клеъри да напусне Ню Йорк. И виж ти, оказа се, че пъкленият ми план проработи.

— Изглежда наистина проработи — каза тихо Саймън. — Нали?

— Слушай, вампире — рече Джейс. — Планът беше да държа Клеъри далеч от Идрис. Твоето идване тук не влизаше в сметката. Пренесох те през Портала, защото, ако те бях оставил, окървавен и изнемощял, бездушните щяха да те убият.

— Можеше да останеш заедно с мен…

— Щяха да убият и двама ни. Дори не знам колко бяха, при цялата тази адска мъгла. Все пак дори и аз не мога да се преборя със стотици бездушни.

— Обзалагам се, че никак не ти е лесно да го признаеш — рече Саймън.

— Ти си задник — каза Джейс с равен глас — дори и за долноземец. Аз ти спасих живота, нарушавайки Закона. И смея да твърдя, че това не е за първи път. Дължиш ми поне малко благодарност.

— Благодарност? — Саймън усети как пръстите му се свиват и ноктите му се врязват в дланите. — Ако не ме беше извикал в Института, сега нямаше да съм тук. Не съм искал да ме водиш тук.

— Напротив — каза Джейс, — нали каза, че би направил всичко за Клеъри? Това е всичко.

Преди Саймън да отговори нещо заядливо, на вратата се почука.

— Ехо? — обади се Изабел от другата страна. — Саймън, приключи ли с превземките? Трябва да говоря с Джейс.

— Влизай, Изи. — Джейс не отклони очи от Саймън. В погледа му блестяха гневни искри и нещо като предизвикателство, което подбуждаше у Саймън желание да го удари с нещо тежко. Като например пикап.

Изабел влезе в стаята с развята черна коса и усукани сребристи поли. Корсетът с цвят на слонова кост оставяше покритите й с мастилени руни ръце и рамене голи. Саймън си помисли, че за нея сигурно е голямо облекчение да може да показва знаците си на място, където това не се възприема като нещо необикновено.

— Алек ще ходи в Гард — каза без предисловие Изабел. — Преди това иска да говори с теб за Саймън. Можеш ли да слезеш долу?

— Разбира се. — Джейс се отправи към вратата, но забеляза, че Саймън върви след него, и гневно се обърна: — Ти ще стоиш тук.

— Не — отвърна Саймън. — Ако ще говорите за мен, искам да присъствам.

За миг сякаш леденото спокойствие на Джейс щеше да се пропука. Изчерви се и отвори уста, очите му заблестяха. Пак така бързо, с огромно усилие на волята, гневът му изчезна. Той скръцна със зъби и се усмихна.

— Добре. Ела долу, вампире. Там ще е цялото щастливо семейство.

 

 

Когато за първи път Клеъри бе минала през Портал, усещането беше, че лети, че се носи надолу в безтегловност. Този път сякаш бе попаднала в сърцето на торнадо. Грабнаха я виещи ветрове, откъснаха ръката й от тази на Люк и от устата й се изтръгна вик. Тя попадна в центъра на черно-златист водовъртеж.

Изведнъж пред нея се издигна нещо плоско, твърдо и сребристо като повърхност на огледало. Тя се носеше към него с пълна скорост, изпищя и вдигна ръце да закрие лицето си. После проби повърхността и мина през нея, озовавайки се на място, сковано от лют студ и липса на въздух. Започна да потъва в плътен син мрак, като се опитваше да диша, ала в дробовете й не влизаше въздух, а само още по-вледеняващ студ…

Изведнъж нещо я хвана за гърба на палтото и я вдигна нагоре. Тя започна да се мята, но беше твърде слаба, за да се откъсне от хватката. Издигнаха я нагоре и индиговата тъмнина започна да преминава в бледосиньо, а после в златисто и когато тя излезе на повърхността на водата — това беше вода, — тя успя да си поеме въздух. Или се опита. По-точно се задави и й прилоша, пред погледа й заиграха черни петна. После усети как я изтеглят бързо през водата, краката и ръцете й се оплитаха във водорасли. Клеъри се замята в хватката, която я държеше, и погледът й с ужас попадна върху нещо средно между вълк и човек, с уши като остриета и устни, оголили остри бели зъби. Опита се да извика, но от устата й изскочи само вода.

Миг по-късно бе извадена от водата и просната на влажната твърда земя. Нечии ръце сграбчиха раменете й и я затиснаха с лицето надолу. После ръцете започнаха да натискат гърба й, докато гърдите й се свиха в спазъм и тя изкашля горчива струя вода.

Тя още кашляше, когато ръцете я обърнаха по гръб. В следващия миг видя Люк — черна сянка на фона на високото небе, посипано с бели облаци. Нежността, която бе свикнала да вижда в изражението на лицето му, я нямаше; той вече не приличаше на вълк, но продължаваше да изглежда заплашителен. Изправи я в седнало положение и силно я разтърси, после отново и отново, докато тя изстена и немощно се помъчи да се освободи.

— Люк! Престани! Причиняваш ми болка…

Ръцете му пуснаха раменете й. После хвана брадичката й, повдигна я и очите му зашариха по лицето й.

— Водата — рече той. — Изплю ли цялата вода?

— Предполагам — прошепна Клеъри. Гласът й едва излезе от свитото й гърло.

— Къде е стилито ти? — попита настойчиво той и понеже тя се поколеба, гласът му стана рязък. — Клеъри. Стилито ти. Намери го.

Тя се освободи от хватката му и затърси в мокрите си джобове, сърцето й се сви, когато пръстите й не напипаха нищо друго, освен мокър плат. Тя обърна отчаяното си лице към Люк.

— Предполагам, че е паднало в езерото. — Тя подсмръкна. — Стилито на майка ми…

— Исусе, Клеъри! — Люк се изправи и тревожно сключи ръце на тила си. Той също бе прогизнал, от джинсите и тежкото трикотажно сако се стичаше вода на плътни ручеи. Очилата, които обикновено все се свличаха до средата на носа му, ги нямаше. Той сведе мрачен поглед към нея. — Добре ли си — каза той. Това не беше точно въпрос. — Искам да кажа, сега чувстваш ли се добре?

Тя кимна.

— Люк, какво има? Защо ти трябва стилито ми?

Люк нищо не каза. Той се огледа наоколо, като че ли се надяваше отнякъде да дойде помощ. Клеъри проследи погледа му.

Намираха се на широкия кален бряг на едно доста голямо езеро. Водата беше бледосиня, тук-там отразяваща слънцето. Запита се дали златистата светлина, която бе видяла през открехнатия Портал, не идваше оттук. Сега, когато беше вече извън езерото, не виждаше нищо злокобно в него. То бе обградено със зелени хълмове, изпъстрени с дървета, които тъкмо започваха да се обагрят в червеникавокафяво и златисто.

Зад хълмовете се издигаха високи планини, чиито върхове бяха покрити със сняг.

Клеъри потрепери.

— Люк, когато бяхме във водата… ти не беше ли наполовина вълк? Стори ми се, че видях…

— Като вълк плувам по-добре, отколкото като човек — отвърна лаконично Люк. — И съм по-силен. Трябваше да те измъкна от водата, а ти не ми помагаше особено.

— Разбирам — каза тя. — Извинявай. Ти не… ти нямаше намерение да идваш с мен.

— Ако не бях дошъл, сега щеше да си мъртва — отбеляза той. — Магнус ти обясни, Клеъри. Не можеш да използваш Портала, за да влезеш в Града от стъкло, освен ако някой не те очаква от другата страна.

— Той каза, че това е в нарушение на Закона. Не каза, че ако се опитам да го направя, ще бъда отхвърлена.

— Каза ти, че има защити около града, които пречат да се мине през Портала. Не е негова вината, че си решила да си поиграеш с магически сили, от които нямаш никаква представа. Това, че притежаваш способността да създаваш руни, не означава, че знаеш как да ги контролираш — отвърна той със строго изражение на лицето.

— Съжалявам — рече Клеъри с отпаднал глас. — Просто… Къде се намираме сега?

— На езерото Лин — отвърна Люк. — Мисля, че Порталът ни е пренесъл колкото се може по-близо до града и после ни е изхвърлил. Намираме се в покрайнините на Аликанте. — Той се огледа наоколо, като клатеше глава донякъде смаяно, донякъде уморено. — Ти успя, Клеъри. Ние сме в Идрис.

— Идрис ли? — рече Клеъри и се втренчи вцепенено над езерото. То трептеше, синьо и спокойно. — Но… казваш, че сме в покрайнините на Аликанте. А аз никъде не виждам град.

— Ние сме на километри от него — отбеляза Люк. — Виждаш ли онези хълмове в далечината? Трябва да ги прекосим градът е от другата страна. Ако бяхме с кола, можехме да стигнем за час, но пеша най-вероятно ще се придвижваме цял следобед. — Той вдигна поглед към небето. — По-добре да тръгваме.

Клеъри се погледна ужасена. Перспективата да ходи цял ден в мокри дрехи никак не й се нравеше.

— Няма ли друг начин да…?

— Друг начин? — попита Люк и в гласа му прозвуча внезапна рязкост. — Да не би да имаш някакви идеи, Клеъри, в крайна сметка ти беше тази, която ни доведе тук? — Той посочи нататък от езерото. — Този път минава през планините. Проходими са само в разгара на лятото. По върховете им ще умрем от студ. — Той се обърна и посочи с пръст в друга посока. — Този път минава през цели километри гори. Простират се по целия път до границата. Необитаеми са, или поне не от човешки същества. Отвъд Аликанте има ферми и вили. Може да излезем от Идрис, но така или иначе, трябва да минем през града. При това град, длъжен съм да добавя, в който долноземци като мен едва ли са добре дошли.

Клеъри го гледаше с отворена уста.

— Люк, не знаех…

— Разбира се, че не си знаела. Ти нищо не знаеш за Идрис. Никога не си се интересувала от Идрис. Просто беше сърдита, че те изоставиха, и реши да действаш напук… като малко дете, което тропа с крак. И ето ни тук. Загубени и измръзнали и… — Той спря, лицето му се изопна. — Хайде! Чака ни път.

Клеъри последва Люк покрай езерото Лин в тягостно мълчание. Докато вървяха, слънцето изсуши косата и кожата й, но кадифеното манто тежеше като напоена с вода гъба. То висеше на нея като оловна завеса, докато подтичваше по камъните и калта, опитвайки се да не изостава от широките крачки на Люк. Опита се още няколко пъти да поведе разговор, но Люк упорито мълчеше. Никога досега не беше правила нещо чак толкова лошо, че извинението й да не смекчи гнева на Люк. Този път очевидно беше различно.

Сякаш с всяка крачка скалите около езерото ставаха все по-стръмни и осеяни с тъмни петна като пръски от черна боя. Когато Клеъри погледна по-отблизо, разбра, че това са пещери. Някои изглеждаха много дълбоки и криволичеха в тъмнината, губейки се в нея. Веднага си представи прилепи и разни пълзящи гадини, които дебнеха в мрака, от което я полазиха тръпки.

Най-после тясната пътека, минаваща през скалите, ги изведе на широк път, покрай който се редяха натрошени камъни. Езерото остана зад тях и приличаше на индиго на слънчевата светлина в късния следобед. Пътят пресичаше равно затревено поле, което се простираше до редящите се в далечината хълмове. Сърцето на Клеъри се сви — градът не се виждаше никъде.

Люк гледаше втренчено към хълмовете с изписан на лицето му израз на силна тревога.

— По-далеч сме, отколкото си мислех. Беше толкова отдавна, откакто за последно бях тук…

— Може би, ако намерим по-голям път — предложи Клеъри, — бихме могли да се качим на автостоп или да хванем някакъв транспорт, или…

— Клеъри, в Идрис няма коли. — При вида на стреснатото й изражение Люк се засмя не особено весело. — Защитите смущават всякакви машини. Повечето технологии не могат да се използват тук — мобилни телефони, компютри, такива неща. Самият Аликанте се осветява най-вече с магическа светлина.

— О! — рече Клеъри с отмалял глас. — Е… колко още има до града?

— Достатъчно. — Без да я погледне, Люк приглади назад късата си коса. — Има нещо, което трябва да ти кажа.

Клеъри се напрегна. Допреди малко толкова й се искаше Люк да й каже нещо. Точно сега обаче не желаеше това.

— Няма проблем…

— Забеляза ли — прекъсна я Люк, — че на езерото Лин няма лодки, нито докове, нищо, което да подсказва, че по някакъв начин езерото се използва от живеещите в Идрис?

— Просто реших, че защото е далече.

— Не е далече. На няколко часа път пеша от Аликанте. Истината е, че езерото… — Люк млъкна и въздъхна. — Забелязала ли си фигурите по пода в библиотеката на Института в Ню Йорк?

Клеъри запримига.

— Да, но не можах да определя какво изобразяват.

— Изобразяват ангел, излизащ от езеро, носейки бокал и меч. Това е често срещан мотив в украсите на нефилимите. Легендата разказва, че когато ангелът Разиел за пръв път се е явил на ловеца на сенки Джонатан, първият нефилим, и му дал Реликвите на смъртните, е излязъл от езерото Лин. От тогава езерото е…

— Свещено? — предположи Клеъри.

— Прокълнато — рече Люк. — Водата на езерото е нещо като отрова за ловците на сенки. На долноземците не им вреди… феите го наричат Огледало на сънищата и пият от водата му, защото, според поверието, тя им дава прозрение. Но за ловците на сенки пиенето от тази вода е много опасно. Причинява халюцинации, треска… може да доведе дори до лудост.

Клеъри усети, че й става студено.

— Значи затова ме накара да изплюя водата.

Люк кимна.

— Затова поисках да намериш и стилито си. Можем да елиминираме ефектите на водата с лечителна руна. Без него, ще трябва да се доберем до Аликанте колкото се може по-бързо. Съществуват лекарства, билки, които помагат, и аз познавам някого, за когото съм почти сигурен, че ги има.

— Семейство Лайтууд ли?

— Не семейство Лайтууд. — Гласът на Люк беше твърд. — Говоря за друг. За някого, когото познавам.

— Кой е той?

Той поклати глава.

— Само се моля този човек да не се е преместил някъде другаде през последните петнайсет години.

— Но ти не каза ли, че е в нарушение на Закона долноземци да влизат в Аликанте без разрешение.

В отговор той се усмихна и това й напомни за онзи Люк, който я държеше да не падне от катерушката, когато бе дете, онзи Люк, който винаги я закриляше.

— Някои закони са създадени, за да бъдат нарушавани.

 

 

Домът на Пенхалоу напомняше на Саймън за Института — същото усещане, че си пренесен в друга епоха. Коридорите и стълбищата бяха тесни, направени от камък и тъмно дърво, а високите прозорци разкриваха гледка към града.

Декорацията на интериора определено имаше азиатски уклон: на първия етаж се издигаше параван от кожи, а на первазите на прозорците бяха поставени високи лакирани вази, изрисувани с флорални мотиви. Имаше и множество копринени флагове по стените, на които бяха изобразени сцени от митологията на ловците на сенки, но отвсякъде лъхаше на Изток — наперени военачалници, размахали блестящи серафимски ками, а до тях многоцветни, подобни на дракони същества и демони с облещени очи.

— Госпожа Пенхалоу — Джия — преди е ръководила Института в Пекин. Днес прекарва част от времето си тук, а останалата част в Забранения град — каза Изабел, когато Саймън спря и заразглежда един от флаговете. — Освен това, семейство Пенхалоу са стара фамилия. Заможна.

— Очевидно е — промърмори Саймън, като вдигна поглед към полилеите, чиито кристални висулки приличаха на сълзи.

Джейс, който беше на крачка след тях, изсумтя.

— Не се мотайте. Не сме дошли на екскурзия тук.

Саймън понечи да отговори нещо грубо, но реши да си замълчи. С няколко скока взе останалите стъпала, които водеха към голяма стая. Тук се забелязваше странна смесица от старо и ново: витражи с изглед към канала и тиха музика, но Саймън не можеше да види никъде уредбата, от която се носеше. Не се виждаше никъде и телевизор, нито стелажи с наредени по тях DVD-та или CD-та — задължителните реквизити, които Саймън бе свикнал да асоциира с модерните всекидневни. В замяна на това пък имаше множество дебело подплатени дивани, групирани около голяма камина, в която пращеше огън.

До камината стоеше Алек, облечен в униформата на ловец на сенки, и слагаше на ръцете си чифт ръкавици. Когато Саймън влезе в стаята, той вдигна поглед и се намръщи, но нищо не каза.

На диваните бяха седнали двама тийнейджъри, които Саймън не бе виждал досега, момче и момиче. Момичето сякаш беше наполовина азиатка, имаше изящни бадемови очи, лъскава тъмна коса, опъната назад, и закачливо изражение. Нежната й брадичка беше остра, като на коте. Не можеше да се нарече красавица, но определено впечатляваше.

Но затова пък чернокосото момче до нея беше повече от хубаво. Вероятно имаше телосложението на Джейс, но дори и седнал, изглеждаше по-висок. Беше строен и мускулест, с бледо, изискано, неспокойно лице, с изпъкнали скули и тъмни очи. На Саймън му се стори някак странно познат, сякаш го беше виждал и преди.

Момичето първо заговори.

— Това ли е вампирът? — Тя измери с поглед Саймън от горе до долу. — Никога досега не съм била толкова близо до вампир… поне не до такъв, когото да не възнамерявам да убия. — Тя наклони глава встрани. — Доста сладък е за долноземец.

— Не й обръщай внимание. Има лице на ангел, но всъщност маниерите й са като на демон Молох — каза момчето с усмивка и се изправи. После протегна ръка на Саймън. — Аз съм Себастиян. Себастиян Верлак. А това е братовчедка ми, Ейлийн Пенхалоу. Ейлийн…

— Не се ръкувам с долноземци — рече Ейлийн, като се облегна на възглавниците на дивана. — Та те нямат душа. Вампири.

Усмивката на Себастиян се стопи.

— Ейлийн…

— Така е. Затова не могат и да се оглеждат в огледало или да се показват на слънце.

Саймън нарочно отстъпи назад, заставайки в участъка, който се огряваше от слънчевата светлина, идваща от прозореца. Той усети топлината на слънцето по гърба си, по косата си. На пода се очерта сянката му, дълга и тъмна, която почти достигна до краката на Джейс.

Ейлийн рязко си пое дъх, но нищо не каза. В замяна на това проговори Себастиян, който внимателно разглеждаше Саймън с тъмните си очи.

— Значи е вярно. Семейство Лайтууд казаха, но аз не повярвах, че…

— Че казваме истината? — рече Джейс, който за първи път проговаряше, откакто бяха слезли долу. — Ние не бихме излъгали за такова нещо. Саймън е… уникален.

— Целувала съм го веднъж — рече Изабел, без да се обръща конкретно към някого.

Ейлийн повдигна вежди.

— В Ню Йорк наистина ти позволяват да правиш каквото си искаш, нали? — рече тя, което прозвуча донякъде изумено, донякъде завистливо. — Последния път, когато те видях, Изи, ти дори не би помислила…

— Последния път, когато всички се видяхме, Изи беше на осем — рече Алек. — Нещата сега са различни. И така, майка трябваше спешно да замине и се налага някой да отиде в Гард, за да й занесе документацията. Аз съм единственият, който е на осемнайсет, така че само аз мога да присъствам на заседание на Клейва.

— Знаем — рече Изабел, като се тръшна на дивана. — Вече ни го каза поне пет пъти.

Алек, който си придаваше важност, не й обърна внимание.

— Джейс, ти домъкна вампира тук, така че той е твоя грижа. Не му позволявай да излиза.

Вампирът, помисли си Саймън. Като че ли Алек не знаеше името му. Не толкова отдавна на същия този Алек му бе спасил живота. А сега бе просто „вампирът“. Дори и за Алек, който имаше склонност да изпада в странни настроения, това поведение беше отвратително. Може би беше свързано с факта, че е в Идрис. Може би тук Алек изпитваше повече нужда да се изтъкне като ловец на сенки.

— За това ли ме накара да сляза тук? За да ми кажеш да не пускам вампира да излиза? Това си го знам и без да ми го казваш. — Джейс се отпусна на дивана до Ейлийн, на която изглежда й стана приятно. — По-добре отивай бързо в Гард и се връщай, че без твоите напътствия един Господ знае какви ще ги свършим.

Алек изгледа Джейс снизходително.

— Не се карайте. Ще се върна след половин час. — Той изчезна през един свод, който водеше към дълъг коридор. Някъде в далечината се чу затръшване на врата.

— Не го дразни — рече Изабел, като погледна строго Джейс. — Наистина му повериха отговорността за нас.

Саймън не можеше да не забележи колко близо е седнала Ейлийн до Джейс, раменете им се докосваха, макар че на дивана имаше достатъчно място.

— Хрумвало ли ви е, че в предишния си живот Алек може да е бил старица с деветдесет котки, която крещи на съседските деца да не газят ливадата й? Защото на мен ми е хрумвало — рече той и Ейлийн се изкикоти. — Само защото е единственият, който може да отиде в Гард…

— Какво е това Гард? — попита Саймън, на когото му беше писнало да не разбира за какво говорят всички.

Джейс го погледна. Изражението му беше хладно, недружелюбно, а ръката му беше върху тази на Ейлийн, която, от своя страна, бе на бедрото й.

— Седни — рече той, като махна с ръка към един фотьойл. — Или ще висиш в ъгъла като прилеп?

Страхотно. Сега пък прилеп. Саймън се настани неудобно във фотьойла.

— Гард е официалното място за заседания на Клейва — рече Себастиян, който явно се смили над Саймън. — Там се създава Законът и там е резиденцията на консула и инквизитора. Когато Клейвът заседава, само възрастни ловци на сенки имат право да присъстват в сградата.

— Да заседава ли? — попита Саймън, като се сети какво бе казал Джейс преди малко, докато бяха горе. — Искаш да кажеш… нали не е заради мен?

Себастиян се засмя.

— Не. Заради Валънтайн и Реликвите на смъртните. Затова всички са тук. Да обсъдят какво ли ще предприеме Валънтайн оттук нататък.

Джейс нищо не каза, но при споменаването на името на Валънтайн лицето му се изопна.

— Ами, сега той би следвало да търси Огледалото — рече Саймън. — Нали това е третата Реликва на смъртните? То тук в Идрис ли е? Затова ли всички са тук?

Настъпи кратко мълчание, след което Изабел отговори:

— Работата е там, че никой не знае къде е Огледалото. Всъщност, никой не знае какво представлява то.

— Нали е огледало — каза Саймън. — Виждали сте — отразява и е от стъкло. Поне така предполагам.

— Това, което иска да каже Изабел — рече любезно Себастиян, — е, че никой не знае нищо за Огледалото. За него се говори много в легендите на ловците на сенки, но никъде не се споменава нещо по-конкретно, като как изглежда, например, или най-важното, какво е действието му.

— Знаем, че Валънтайн го иска — каза Изабел, — но това не ни помага особено, защото никой не знае къде е то. Може би Мълчаливите братя са имали някаква представа, но Валънтайн ги уби всички. Ще мине доста време, преди отново да се появят Мълчаливи братя.

— Всички? — изненада се Саймън. — Мислех, че е убил само тези в Ню Йорк.

— Градът от кости не се намира в Ню Йорк — рече Изабел. — Той е нещо подобно на… спомняш ли си входа на двореца на феите в Сентръл парк? Това, че входът е там, не означава, че самият дворец е под парка. Същото е и с Града от кости. Към него има най-различни входове, но самият град… — Изабел млъкна, когато Ейлийн с бързо движение й направи знак да спре. Саймън премести поглед от лицето й към това на Джейс, а после и към това на Себастиян. По всички тях имаше едно и също предпазливо изражение, сякаш току-що бяха разбрали какво правят: издават на един долноземец тайни на нефилимите. На един вампир. Не точно враг, но определено някой, на когото не може да се има доверие.

Ейлийн първа наруши тишината. Приковала чаровния си тъмен поглед в Саймън, тя попита:

— Е… какво е да си вампир?

— Ейлийн! — Изабел изглеждаше ужасена. — Не можеш ей така да питаш хората какво е да си вампир.

— И защо да не може — рече Ейлийн. — Той не е вампир толкова отдавна, нали? Значи сигурно си спомня какво е да бъдеш човек. — Тя отново се обърна към Саймън. — Кръвта същия вкус ли има като преди? Или сега прилича на нещо друго, например портокалов сок или нещо такова? Защото според мен вкусът на кръв е…

— Има вкус на пиле — каза Саймън, колкото да я накара да млъкне.

— Сериозно? — изненада се тя.

— Той се майтапи с теб, Ейлийн — каза Себастиян, — което си и заслужаваш. Още веднъж се извинявам заради братовчедка си, Саймън. Тези от нас, които са израснали извън Идрис, са склонни да фамилиарничат с долноземци.

— А ти не си ли израснал също извън Идрис? — попита Изабел. — Мислех, че твоите родители…

— Изабел — прекъсна я Джейс, но вече беше твърде късно; лицето на Себастиян помръкна.

— Родителите ми са мъртви — рече той. — Сборище на демони близо до Калаис… Но всичко е наред, беше отдавна. — Той направи отбранителен жест в отговор на състраданието на Изабел. — Леля ми, сестрата на бащата на Ейлийн, ме прибра в Института в Париж.

— Значи говориш френски? — въздъхна Изабел. — Така ми се иска да говоря чужд език. Но Ходж смяташе, че няма нужда да учим други езици, освен старогръцки и латински, а тях никой не ги говори.

— Знам също руски и италиански. И малко румънски — каза Себастиян със свенлива усмивка. — Мога да те науча на някои фрази…

— Румънски? Това е впечатляващо — каза Джейс. — Не са много хората, които го говорят.

— Да не би и ти да го знаеш? — попита заинтригувано Себастиян.

— Не бих казал — отвърна Джейс с такава обезоръжаваща усмивка, че Саймън разбра, че лъже. — Моят румънски се свежда до най-употребяваните фрази: „Тези змии отровни ли са?“ и „Но вие изглеждате твърде млад, за да сте полицай“.

Себастиян не се усмихна. Има нещо в изражението му, помисли си Саймън. Беше някак меко — всичко у него беше кротко, — но Саймън имаше чувството, че под тази мекота се крие нещо, което някак си не се връзва с външното спокойствие.

— Обичам да пътувам — каза той, отправил поглед към Джейс. — Но е приятно да се завръщаш, нали?

Джейс спря да си играе с пръстите на Ейлийн.

— Какво имаш предвид?

— Никъде не е така спокойно като в Идрис, въпреки че ние, нефилимите, можем да направим от всяко кътче на света свой дом. Не си ли съгласен?

— Защо питаш мен? — Погледът на Джейс беше леден.

Себастиян сви рамене.

— Ами, защото и ти като дете си живял тук, нали? И са минали години, преди отново да се върнеш. Или може би греша?

— Не грешиш — каза припряно Изабел. — Джейс обича да се прави, че не разбира, че говорят за него, макар да знае, че точно за него говорят.

— Разбира се, че го правят. — Макар Джейс да хвърли гневен поглед на Себастиян, последният изглеждаше невъзмутим. Саймън усети странна симпатия към тъмнокосия ловец на сенки. Рядко се намираха хора, които да не реагират на провокациите на Джейс.

— Тези дни всички в Идрис говорят за това. За теб, за Реликвите на смъртните, за баща ти, сестра ти…

— Нали и Клариса щеше да идва с теб? — попита Ейлийн. — Толкова исках да я видя. Какво стана?

Макар че изражението на Джейс не се промени, той издърпа ръката си от тази на Ейлийн и я сви в юмрук.

— Тя не искаше да напусне Ню Йорк. Майка й не е добре и е в болница.

Той никога не казва нашата майка, помисли си Саймън. Винаги казва нейната майка.

— Странно — каза Изабел. — Останах с впечатлението, че тя иска да дойде.

— Така е — каза Саймън. — Всъщност…

Джейс се изправи на крака, толкова бързо, че Саймън дори не видя движението му.

— Като стана дума за това, сетих се, че имам нещо да обсъдя със Саймън. Лично е. — Той посочи с очи двойната врата в другия край на стаята, очите му блестяха заплашителни. — Хайде, вампире — каза той с глас, който не остави у Саймън съмнение, че евентуален отказ би довел до физическо насилие. — Трябва да поговорим.