Касандра Клеър
Град от стъкло (19)

19
Спасение

Мая мълчеше през по-голямата част от пътя към гората, свела глава и само от време на време поглеждаща на една или друга страна, бърчеща съсредоточено нос. Саймън се питаше дали не души пътя и реши, че макар да е малко странно, току-виж този й талант се оказал полезен. Той забеляза и че не му се налага да подтичва, за да я настигне, независимо колко бързо ходеше тя. Даже когато стигнаха до спускащата се надолу отъпкана пътека, която водеше към гората, и Мая започна да тича — бързо, безшумно и приведена към земята, — за него не беше проблем да я следва. Можеше да се каже, че поне в това отношение е хубаво да си вампир.

Пристигнаха доста бързо. Тук дърветата се бяха сгъстили и те тичаха сред тях по неравната, прорязана от коренища земя, покрита с нападала шума. Клоните отгоре образуваха рехава плетеница на фона на звездното небе. Излязоха от гората на едно сечище, осеяно с големи каменни блокове, които блестяха като бели зъби. Тук-там имаше събрани на купчини листа, сякаш някой ги бе смел с гигантско гребло.

— Рафаел! — Мая бе свила ръце около устата си и извика достатъчно силно, за да стресне птиците, които запърхаха високо над дърветата. — Рафаел, покажи се!

Тишина. После сенките се размърдаха; чу се леко шумолене, подобно на дъжд, сипещ се по покрив. Скупчените листа на земята се понесоха във въздуха като подхванати от малък циклон. Саймън чу как Мая се закашля; бе вдигнала ръце, сякаш за да пропъди листата от лицето и очите си.

Вятърът изчезна така внезапно, както се беше появил. Само на няколко крачки от Саймън стоеше Рафаел. Той бе заобиколен от група вампири, бледи и неподвижни като дървета на лунна светлина. Израженията им бяха студени, почти враждебни. Той разпозна някои от тях от хотел Дюмор: дребничката Лили и русия Джейкъб с неговите тесни като цепки очи. Но много от тях виждаше за първи път.

Рафаел пристъпи напред. Кожата му беше жълтеникава, очите — обрамчени от черни сенки, но когато видя Саймън, той се усмихна.

— Дневни вампире — прошепна той. — Ти дойде.

— Дойдох — рече Саймън. — Тук съм, така че… приключихме.

— Далеч не сме приключили, дневни вампире. — Рафаел погледна към Мая. — А ти, ликантропке — каза той, — върни се при водача на глутницата си и му благодари за вразумяването. Кажи му, че децата на нощта ще се бият на тяхна страна при Брослиндското поле.

Лицето на Мая бе напрегнато.

— Люк не се е…

Саймън бързо я прекъсна.

— Всичко е наред. Мая. Върви.

Очите й бяха лъскави и тъжни.

— Саймън, помисли си — каза тя. — Не е нужно да го правиш.

— Напротив, нужно е. — Гласът му беше категоричен. — Мая, много ти благодаря, задето ме доведе тук. Но сега си върви.

— Саймън…

Той понижи глас.

— Ако не си тръгнеш, ще убият и двама ни и всичко ще се обезсмисли. Върви си. Моля те.

Тя кимна и се извърна, след което постепенно се превърна от крехко човешко момиче, с подскачащи на раменете плитчици, в бърз и мълчалив вълк, снишен до земята и тичащ на четири крака. Тя излезе от сечището и изчезна в сенките.

Саймън се обърна към вампирите… и едва не извика; Рафаел стоеше точно пред него, само на десетина сантиметра разстояние. Отблизо кожата му издаваше явни признаци на глад. Саймън се сети за нощта в Дюмор, за появяващите се от сенките лица, кискащи се и миришещи на кръв, и потрепери.

Рафаел протегна ръце към Саймън и го хвана за раменете — хватката на тези измамливо слаби ръце беше желязна.

— Обърни глава — каза той — и гледай към звездите; така ще стане по-лесно.

— Значи, ще ме убиете — рече Саймън. За своя изненада, той не усещаше страх, дори не беше притеснен; полека-лека всичко му се избистри. Той виждаше ясно всяко листо по клоните над себе си, всяко дребно камъче на земята, всяка двойка очи, приковани в него.

— Ти какво си мислеше? — каза Рафаел малко тъжно, както се стори на Саймън. — Не е нищо лично, уверявам те. Както и преди ти казах, бидейки такъв, ти представляваш опасност. Ако знаех в какво ще се превърнеш…

— Никога нямаше да ми позволиш да възкръсна от гроба. Знам — каза Саймън.

Рафаел срещна погледа му.

— Всеки прави нужното, за да оцелее. В това отношение сме също като хората. — Острите му зъби изскочиха като изящни остриета от ножниците си. — Стой мирно, ще стане бързо — рече той и се наведе напред.

— Почакай — каза Саймън и когато Рафаел намръщено се отдръпна назад, отново повтори, вече по-силно: — Почакай. Има нещо, което трябва да ти покажа.

Рафаел тихо процеди:

— За теб ще е по-добре да не ме бавиш, дневни вампире.

— Не те бавя. Има нещо, което мисля, че непременно трябва да видиш. — Саймън вдигна ръка и отметна косата от челото си. Този жест му се стори малко глупав, дори театрален, но когато го направи, пред вътрешния му взор се яви отчаяното бяло лице на Клеъри, втренчения й поглед, стилито в ръката й и той си помисли: Е, поне заради нея трябваше да опитам.

Ефектът върху Рафаел беше едновременно смайващ и мигновен. Той рязко се дръпна назад, сякаш Саймън му беше показал разпятие, очите му се разшириха.

— Дневни вампире — кресна той, — кой ти направи това?

Саймън гледаше недоумяващо. Нямаше представа какво трябва да очаква, но със сигурност не беше това.

— Клеъри — рече Рафаел, отговаряйки на собствения си въпрос, — разбира се. Само тя е в състояние да направи това — да сложи знак на вампир, а с такъв знак…

— Какъв знак? — попита Джейкъб, стройното русо момче, стоящо току зад Рафаел. Другите вампири също гледаха втренчено, с нещо средно между объркване и нарастващ страх. Саймън подозираше, че бяха ужасени от същото, което бе изплашило и Рафаел.

— Този знак — рече Рафаел, без да откъсва поглед от Саймън — не е от Сивата книга. Много по-стар е. Един от древните, начертани от ръката на самия Създател. — Той сякаш понечи да докосне челото на Саймън, но не посмя; за миг ръката му трепна, после се отпусна встрани. — Чувал съм, че има такива знаци, но досега не ги бях виждал. А този…

Саймън рече:

— „Затова, който убие Каин, ще му бъде седемкратно отмъстено. И Господ сложи знак на Каин, за да не посмее някой да го убие.“ Можеш да се опиташ да ме убиеш, Рафаел. Но не те съветвам.

— Знакът на Каин? — попита невярващо Джейкъб. — Този знак върху теб е на Каин?

— Убий го — каза една червенокоса вампирка, която стоеше близо до Джейкъб. Тя говореше с подчертан акцент, Саймън предположи, че е рускиня, но не беше сигурен. — Просто го убий.

По лицето на Рафаел бе изписана смесица от гняв и недоумение.

— Няма да го убия — каза той. — Всяко нараняване ще се върне седемкратно на причинителя. Естеството на знака е такова. Разбира се, ако някой от вас желае да поеме този риск, моля да заповяда.

Никой не проговори, нито помръдна.

— Така си и мислех — каза Рафаел. Очите му се впиваха в Саймън. — Също като злата кралица от онази вълшебна приказка, Лушън Греймарк ми изпрати отровна ябълка. Очевидно се е надявал, че ще те нараня и после ще си поема наказанието, което ми се полага.

— Не — каза бързо Саймън. — Не… Люк дори не знае за това. Неговите действия са честни. Уверявам те.

— Доброволно си се съгласил? — За първи път Саймън забеляза, че Рафаел гледа на него иначе, освен с презрение. — Това не е обикновена предпазваща магия, дневни вампире. Знаеш ли какво е било наказанието на Каин? — Той говореше тихо, сякаш споделяше някаква тайна със Саймън. — От днес навеки ти проклет бъди. Бъди изгнаник и окаян скитник ти.

— Ами — рече Саймън — ще скитам, щом се налага. Ще направя каквото е нужно.

— И всичко това — каза Рафаел, — всичко това заради едни нефилими.

— Не само заради нефилимите — отвърна Саймън. — Правя го и заради теб. Дори и да не го искаш. — Той повиши глас, така че смълчаните наоколо вампири да го чуят. — Ти се боиш другите вампири да не разберат за случилото се с мен и да не си помислят, че кръвта от ловец на сенки ще позволи и на тях да се показват на дневна светлина. Ако мислят така обаче, грешат. Моята способност се дължи на нещо, направено от Валънтайн. На един експеримент. Това е причината, а не Джейс. И не може да се повтори. Не може да се случи отново.

— Имам чувството, че той казва истината — рече Джейкъб за изненада на Саймън. — Имам един-двама познати от децата на нощта, които са опитвали кръвта на ловец на сенки. Никой от тях не е придобил способност да стои на дневна светлина.

— Досега можеше и да отказваш да помогнеш на ловците на сенки — каза Саймън, като отново се обърна към Рафаел, — но сега, след като сега ме изпратиха при теб… — Той остави края на изречението си да увисне във въздуха, недовършено.

— Не се опитвай да ме изнудваш, дневни вампире — каза Рафаел. — Когато децата на нощта се споразумеят за нещо, те го изпълняват, без оглед на междувременно възникналите обстоятелства. — Той леко се усмихна, острите му зъби проблеснаха в мрака. — Но имам още едно условие — каза той. — Искам от теб да ми докажеш, че имаш честни намерения. — Тонът, с който произнесе последните две думи, беше леденостуден.

— И как да стане това? — попита Саймън.

— Не само ние ще се бием на страната на Люк — каза Рафаел. — Но и ти.

 

 

Джейс отвори очи в сребрист водовъртеж. Устата му беше пълна с горчива течност. Той се изкашля и за миг се запита дали не се дави… но ако беше така, нямаше да усеща твърда земя. Той седеше изпънат, с опрян на един сталагмит гръб, а ръцете му бяха вързани отзад. Отново се изкашля и усети солен вкус в устата си. Определено не се давеше, просто се задушаваше от кръв.

— Събуди ли се, братле? — Себастиян беше коленичил пред него, в ръцете си държеше въже, а усмивката му беше остра като бръснач. — Добре. Вече се безпокоях, да не би да съм те убил малко по-рано.

Джейс обърна глава встрани и изплю събралата се в устата му кръв на земята. Усещаше главата си, сякаш в черепа му бе натъпкан надут балон. Сребристият водовъртеж над главата му се забави и застина в ярка плетеница от звезди, които се виждаха през дупката в тавана на пещерата.

— В точно определен момент ли трябва да ме убиеш? Наближава Коледа.

Себастиян изгледа замислено Джейс.

— Остроумен си. Няма как да си научил това от Валънтайн. Какво изобщо си научил от него? Струва ми се, че и да се биеш, не те е научил кой знае колко. — Той се наведе по-близо. — Знаеш ли какво ми подари той за деветия рожден ден? Един урок. Научи ме, че в гърба на човек има едно място, в което ако забиеш кама, можеш едновременно да прободеш сърцето му и да прекършиш гръбнака му. А на теб какво ти подари за деветия рожден ден, мое ангелско братче? Бисквитка?

Девети рожден ден? Джейс преглътна с усилие.

— Я ми кажи къде те криеше той, докато аз растях? Защото не помня да съм те виждал край имението.

— Израснал съм в тази долина. — Себастиян кимна с брадичка към изхода на пещерата. — Като се замисля, и аз не съм те виждал наоколо. Макар да знаех за теб. Обзалагам се, че ти не си знаел за мен.

Джейс поклати глава.

— Явно Валънтайн не е горял от желание да се похвали с теб. Защо ли?

Очите на Себастиян блеснаха. Сега приликата с Валънтайн стана още по-забележима: същата необичайна комбинация от сребристобяла коса и черни очи, същите изящни кости, които при друго, по-малко сурово лице, биха изглеждали изтънчени.

— Аз знам всичко за теб — каза той. — Но ти не знаеш нищо за мен, нали? — Себастиян се изправи на крака. — Исках да останеш жив, за да видиш това, братле — каза той. — Така че гледай внимателно. — С движение, толкова бързо, че чак невидимо, той извади меча от ножницата на кръста си. Дръжката му беше сребърна като на Меча на смъртните, но тази блестеше с тъмна матова светлина. По повърхността на черното острие бяха гравирани плетеници от звезди. Когато Себастиян обърна острието, то заблестя на истинската звездна светлина и пламна като огън.

Джейс притаи дъх. Зачуди се дали Себастиян щеше просто да го убие; но не, ако беше такова намерението му, той щеше вече да го е сторил, докато бе в безсъзнание. Джейс наблюдаваше как Себастиян тръгна към средата на камерата, хванал меча с лекота, който иначе изглеждаше доста тежък. Мислите му препускаха. Как стана така, че Валънтайн се оказа с още един син? Коя беше майка му? Някоя друга жена от Кръга? По-голям ли беше той, или по-малък от Джейс?

Себастиян стигна до огромния, обагрен в червено сталагмит в средата на пещерата. Когато го доближи, той сякаш започна да пулсира, а димът в него — да се кълби по-бързо. Себастиян притвори очи и вдигна острието. Той каза нещо — някаква дума, която звучеше на някакъв груб демоничен език — и стовари меча, силно и бързо, образувайки елегантна дъга.

Върхът на сталагмита падна. Вътрешността беше куха като епруветка, пълна с гъст черен и червен пушек, който се кълбеше нагоре като газ, излизащ от надупчен балон. Чуваше се шум — не толкова като звук, колкото като туптене. Джейс усети как тъпанчетата му писват. Изведнъж стана силно задушливо. Искаше му се да разкопчае яката на ризата си, но не можеше да движи ръцете си. Бяха здраво вързани зад гърба му.

Себастиян беше наполовина скрит зад плътния стълб от червено и черно, който се извиваше и усукваше нагоре…

— Гледай! — изрева той, лицето му гореше. Очите му блестяха, бялата коса се развяваше на извилия се вятър и Джейс се запита дали баща му е изглеждал така на младини: зловещ и при все това някак си пленителен. — Виж армията на Валънтайн!

Гласът му се губеше в шума, който приличаше на прилив, разбиващ се в брега, на разцепването на гигантска вълна, носеща огромни развалини от цели градове, на атаката на велика и зла сила. Огромна колона от виеща се, бушуваща чернота, бликнала от отрязания сталагмит, се издигна във въздуха и се понесе напред, като се стрелна към зеещата дупка на тавана на пещерата. Демони. Те се издигнаха с крясъци, писъци и ръмжене, вряща маса от нокти, пипала и зъби и горящи очи. Джейс си спомни за момента, когато лежеше на палубата на кораба на Валънтайн и небето, земята и морето се бяха слели в кошмар; това беше по-лошо. Сега сякаш земята се беше разтворила и адът се беше надигнал от нея. Демоните разнасяха зловонието на хиляди гниещи тела. Джейс заогъва ръцете си една към друга, въртеше ги, докато въжетата не ги ожулиха и разкървавиха. Усети кисел вкус в устата си и се задави безпомощно в кръв и жлъч, докато последният от демоните не се издигна и не изчезна нагоре — черен порой на ужаса, който замери звездите.

На Джейс му се стори, че е припаднал за една-две минути. Вероятно е имало период на безсъзнание, в който крясъците и писъците отгоре са затихнали, а той е бил в пространството между земята и небето, обладан от чувството, че е отделен някак си… на тихо.

Но това състояние премина твърде бързо. Внезапно се озова отново в тялото си, китките му бяха извити, раменете опънати назад, а демоничното зловоние така плътно бе изпълнило въздуха, че той извърна глава и повърна безпомощно на земята. Чу как някой дрезгаво се изкикоти и вдигна поглед, като с мъка преглътна киселината в устата си. Себастиян се бе навел над него, краката му бяха разкрачени, очите му блестяха.

— Всичко е наред, братле — каза той. — Няма ги вече.

От очите на Джейс течаха сълзи, усещаше гърлото си раздразнено.

— Той каза полунощ. Валънтайн каза да отвориш портата в полунощ. Не може да е вече полунощ — рече с дрезгав глас.

— В ситуации като тази, предпочитам да моля за прошка, а не за разрешение. — Себастиян вдигна поглед към вече пустото небе. — Ще им отнеме пет минути да стигнат Брослиндското поле, тоест, малко преди татко да стигне до езерото. Искам да гледам как се лее кръвта на нефилимите. Искам да се гърчат и да умрат на земята. Заслужават да бъдат опозорени, преди да потънат в забвение.

— Наистина ли си мислиш, че нефилимите имат толкова малък шанс срещу демоните? Не е като да не са готови…

Себастиян го прекъсна, като махна с ръка.

— Мислех, че си ни чул. Нима не разбираш какъв е планът? Нима не знаеш какво се кани да направи баща ми?

Джейс нищо не каза.

— Добре направи — рече Себастиян, — че ме заведе онази нощ при Ходж. Ако той не беше разкрил, че Огледалото е всъщност езерото Лин, не съм сигурен, че тази нощ щеше да е възможна. Защото, който притежава първите две Реликви на смъртните и стои пред Огледалото на смъртните, може да призове ангела Разиел, точно както е направил преди хиляда години ловецът на сенки Джонатан. А щом призовеш ангела, можеш да поискаш нещо от него. Да му поставиш задача. Да поискаш… услуга.

— Услуга ли? — Джейс усети студени тръпки. — И Валънтайн ще поиска поражението на ловците на сенки при Брослинд?

Себастиян се изправи.

— Това би било безполезно — каза той. — Не. Той ще поиска всички ловци на сенки, които не са пили от Бокала на смъртните — тези, които не са негови последователи, — да бъдат лишени от своята сила. Да не бъдат повече нефилими. А при това положение, със знаците, които са си направили… — Той се усмихна. — Ще се превърнат в бездушни, лесна плячка за демоните, а онези долноземци, които не успеят да избягат, ще бъдат набързо унищожени.

Ушите на Джейс кънтяха пронизително. Зави му се свят.

— Дори Валънтайн — каза той, — дори Валънтайн не може да направи това…

— Но моля те — каза Себастиян. — Наистина ли мислиш, че баща ми няма да изпълни замисъла си?

— Нашият баща — каза Джейс.

Себастиян сведе поглед надолу. Косата му светеше като бял ореол; приличаше на лош ангел, който се кани да последва Луцифер извън рая.

— Прощавай — каза той с известна веселост. — Поиска ли нещо?

— Не. Казах нашия баща. Имах предвид Валънтайн. Не твоя баща. А нашия.

За миг Себастиян остана безизразен; после устните му се разтеглиха в усмивка.

— Малкото ми ангелско момче — каза той. — Колко си глупав… както винаги е твърдял баща ми.

— Защо ме наричаш така? — попита настойчиво Джейс. — Какви са тези брътвежи за ангели…

— Боже — каза Себастиян, — ама ти наистина ли нищо не знаеш? Има ли поне едно нещо, за което баща ми да не те е излъгал?

Джейс поклати глава. Той подръпваше въжетата, стягащи китките му, но всеки път, когато опънеше по-силно, те сякаш се стягаха още повече. Усещаше пулса си във всеки пръст.

— Откъде знаеш, че не е лъгал теб?

— Ами, аз съм негова кръв. Същият съм като него. Когато той си отиде, аз ще поема управлението на Клейва вместо него.

— На твое място не бих се гордял с такава прилика.

— Аз не се и гордея. — Гласът на Себастиян беше безчувствен. — Нямам никакво желание да приличам на друг, освен на себе си. Не одобрявам това, че баща ми прави всичко възможно да спаси хората си, въпреки че те не искат — или ако питаш мен, не заслужават — да бъдат спасени. Ти кого би предпочел да имаш за син — момче, което се гордее с това, че си му баща, или такова, което се свива от срам и страх пред теб?

— Аз не се страхувам от Валънтайн — каза Джейс.

— А и не трябва — рече Себастиян. — Би трябвало да се страхуваш от мен.

В гласа му имаше нещо, което накара Джейс да спре да се мъчи да се отскубне от въжетата и да вдигне поглед. Себастиян все още държеше лъскавия си черен меч. На Джейс му харесваше това тъмно, красиво нещо, въпреки че върхът бе насочен към ключицата му, малко под адамовата му ябълка.

Джейс сви рамене и каза с равен глас:

— И какво сега? Ще ме убиеш така, както съм вързан ли? Толкова ли се страхуваш да се биеш с мен?

Нищо, дори и помен от чувство, не трепна по бледото лице на Себастиян.

— Ти — каза той — не си заплаха за мен. Ти си дребно насекомо. Дразнител.

— Тогава защо не ми развържеш ръцете?

Напълно неподвижен, Себастиян се взираше в него. На Джейс му приличаше на статуя, статуя на древен мъртъв принц, умрял млад и в разцвета на силите си. И точно това бе разликата между Себастиян и Валънтайн; макар двамата да имаха едно и също студено мраморно изражение, от Себастиян се излъчваше някакво усещане за разруха — сякаш нещо го разяждаше отвътре.

— Не съм глупак — каза Себастиян — и няма да се хвана на въдицата ти. Оставих те жив само, за да видиш демоните. Когато сега умреш и се преселиш при ангелските си предци, можеш да им кажеш, че вече нямат място в този свят. Те изоставиха Клейва и Клейвът вече не се нуждае от тях. Сега си имаме Валънтайн.

— Убиваш ме, за да изпратиш чрез мен съобщение на Бог? — Джейс поклати глава, върхът на острието го одраска по шията. — По-откачен си, отколкото си мислех.

Себастиян само се усмихна и заби острието малко по-дълбоко. Когато Джейс преглътна, усети пробождането в трахеята си.

— Ако имаш молитва, братко, кажи я сега.

— Нямам молитва — каза Джейс. — Но имам съобщение за баща ни. Ще му го предадеш ли?

— Разбира се — каза равнодушно Себастиян, но в начина, по който го изрече, имаше нещо, някаква нотка на колебание, която потвърди подозрението на Джейс.

— Лъжеш — каза той. — Няма да му предадеш съобщението, защото няма да му кажеш за стореното сега. Той не те е карал да ме убиваш и няма да се зарадва, когато разбере, че си го направил.

— Глупости. Ти не си нищо за него.

— Мислиш си, че никога няма да разбере какво се е случило с мен, ако ме убиеш тук и сега. Разбира се, можеш да му кажеш, че съм загинал в битка или просто той така би предположил… Но грешиш, ако си мислиш, че няма да научи. Валънтайн винаги научава всичко.

— Не знаеш какво говориш — каза Себастиян, но лицето му се напрегна.

Джейс продължаваше да говори, възползвайки се от преимуществото си.

— Пък и не можеш да скриеш деянието си. Има свидетел.

— Свидетел? — Себастиян изглеждаше почти изненадан, което Джейс отчете като своя победа. — За какво говориш?

— Гарванът — каза Джейс. — Той наблюдаваше от сенките. И ще каже всичко на Валънтайн.

— Хюджин ли? — Себастиян рязко вдигна поглед и макар че не видя гарвана, когато погледна отново надолу към Джейс, на лицето му бе изписано колебание.

— Ако Валънтайн разбере, че си ме убил, докато съм бил вързан и безпомощен, той ще се отврати от теб — каза Джейс, като усети, че използва дикцията на гласа на баща си, начина, по който Валънтайн говореше, когато искаше нещо: тихо и убедително. — Ще те нарече мерзавец. И никога няма да ти прости.

Себастиян нищо не каза. Той се взираше надолу към Джейс, устните му бяха здраво стиснати, а зад очите му омразата кипеше като отрова.

— Отвържи ме — каза кротко Джейс. — Отвържи ме и се бий с мен. Това е единственият начин.

Здраво стиснатите устни на Себастиян потръпнаха и Джейс си помисли, че този път е отишъл твърде далеч. Себастиян вдигна меча над главата си и на лунната светлина се разляха хиляди сребристи отблясъци, сребристи като звездите, сребристи като цвета на косата му. Той се озъби… и мечът със свистене разцепи нощния въздух.

 

 

Клеъри седеше на стълбите към подиума в Залата на Съглашението, държейки стилито в ръце. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Залата беше необичайно и напълно празна. Когато всички бойци минаха през Портала, Клеъри напразно бе търсила Изабел, но не можа да я открие. Ейлийн бе предположила, че Изабел ще се върне в дома на семейство Пенхалоу, където тя и още неколцина тийнейджъри щяха да наглеждат поне дузина деца на възраст, под разрешената за участие в битки. Тя предложи на Клеъри да дойде с нея, но Клеъри беше отказала. Ако не можеше да намери Изабел, по-добре да си стои сама, отколкото с непознати. Или поне така си бе помислила. Но докато седеше тук, тишината и пустотата започнаха да й стават все по-тягостни. Стоеше неподвижна. Опитваше се да не мисли за Джейс, да не мисли за Саймън, да не мисли за майка си, нито за Люк, нито за Алек — и откри, че единственият начин да не мисли, беше да стои неподвижна и да се взира в една от мраморните плочи на пода, като брои пукнатините му.

Бяха шест. Една, две, три. Четири, пет, шест. Дотук спираше да брои и после пак започваше отначало. Една…

Небето над нея се взриви.

Или поне звукът, който се чу, беше такъв. Клеъри отметна глава назад и се втренчи нагоре, през прозрачния покрив на залата. Само допреди миг небето беше тъмно; сега по него се кълбяха гъсти пламъци и чернота, прорязвани от грозна оранжева светлина. На фона на светлината се движеха същества — отвратителни същества, които не желаеше да вижда, същества, които за щастие се сливаха с тъмнината. Беглият поглед към тях бе достатъчно ужасен.

Когато демоничното войнство премина по прозореца на покрива, той затрептя и се огъна, сякаш бе силно нагрят. Секунди по-късно се чу звук като от изстрел и на стъклото се появи огромна пукнатина, разрастваща се в безброй паякообразни цепнатини. Клеъри веднага се сниши и покри главата си с ръце, а стъклото се посипа около нея като сълзи.

 

 

Почти бяха стигнали до бойното поле, когато чуха звук, който разцепи нощта. За миг гората остана смълчана и тъмна. После небето лумна в пъклен оранжев блясък. Саймън се препъна и едва не падна; подпря се на едно дърво и вдигна поглед, не вярвайки на очите си. Всички събрани около него вампири се взираха към небето, белите им лица, подобно на цъфтящи нощем цветя, отразяваха лунната светлина, докато по небето се редяха кошмар след кошмар.

 

 

— Непрекъснато припадаш — каза Себастиян. — Адски досадно е.

Джейс отвори очи. Болка прониза главата му. Вдигна ръка да докосне бузата си… и разбра, че вече не е вързан. Едно въже висеше на китката му. Той отдръпна ръката от лицето си — кръв, тъмна на лунната светлина.

Огледа се втренчено наоколо. Вече не бяха в камерата: той лежеше върху меката трева в дъното на долината, недалеч от каменната къща. Съвсем ясно се долавяше шумът на водата от рекичката. Лунната светлина бе донякъде закрита от преплетените клони на дърветата, но при все това беше сравнително ярка.

— Ставай — каза Себастиян. — Давам ти пет секунди, преди да съм те убил на място.

Джейс бавно се изправи, като се стараеше да пази равновесие. Още беше леко замаян. Залитайки, той заби токовете на ботушите си в меката пръст, за да се закрепи.

— Защо ме изведе тук?

— По две причини — каза Себастиян. — Първо, беше ми приятно да те изритам. И второ, и за двама ни ще бъде лошо да изпръскаме пода на пещерата с кръв. Повярвай ми. А аз възнамерявам да разлея доста от твоята кръв.

Джейс опипа колана си и сърцето му замря. Всичките му оръжия или бяха изпопадали, докато Себастиян го е влачил през тунелите, или, което беше по-възможно, самият Себастиян ги беше взел. Сега разполагаше само с един кинжал, който имаше късо острие — твърде късо, за да разчита на него срещу меч.

— Не е кой знае какво оръжие, а? — Себастиян се ухили и зъбите му блеснаха в мрака под лунната светлина.

— Не мога да се бия с това — каза Джейс, като се опитваше да звучи колкото се може по-натъртено и гневно.

— Срамота. — Продължавайки да се хили, Себастиян се приближи до Джейс. Носеше меча си с лекота, театрално небрежно, като леко потупваше с върховете на пръстите си дръжката му. Ако имаше момент, който да му предостави добра възможност, то може би беше сега. Той отдръпна ръката си назад и с всичка сила цапардоса Себастиян в лицето.

Под кокалчетата му изпращяха кости. Ударът събори Себастиян. Той падна по гръб в пръстта, а мечът изхвърча от ръката му. Джейс скочи напред и го хвана, а миг по-късно бе застанал над Себастиян с острието в ръка.

Носът на Себастиян беше разкървавен, по лицето му се стичаше алена кръв. Той вдигна ръка и разтвори яката си, като оголи бледата си шия.

— Ами, давай — каза той. — Убий ме.

Джейс се поколеба. Не искаше да изпада в колебание, но беше факт: някакво натрапчиво отвращение към идеята да убиеш някого, който лежи срещу теб беззащитен на земята. Джейс си спомни урока на Валънтайн в Ренуик, когато предизвикваше сина си да го убие, а той не бе способен да направи това. Но Себастиян беше убиец. Беше убил Макс и Ходж.

Той вдигна меча.

Но изведнъж Себастиян скочи от земята, по-бързо, отколкото е възможно да бъде проследено с око. Сякаш литна във въздуха, превъртя се елегантно и грациозно се приземи на тревата, едва докосвайки земята с крака. После ритна ръката на Джейс. От удара мечът се изтръгна от хватката му. Себастиян го улови във въздуха, като се изсмя и го насочи с острието напред, към сърцето на Джейс. Джейс отскочи назад и острието разцепи въздуха точно пред него, като разпори ризата му. Болката беше тръпчива и Джейс усети как кръвта бликва от резката на гърдите му.

Себастиян се изкикоти, тръгна към Джейс, който от своя страна заотстъпва назад, като междувременно търсеше опипом по колана си своето жалко оръжие. Той се огледа наоколо, отчаяно търсейки нещо друго, което да може да използва за оръжие — някакъв прът или нещо подобно. Наоколо нямаше нищо друго, освен трева, минаващата в близост река и дървета, сплели високо плътните си клони в зелена мрежа. Внезапно той си спомни за конфигурацията Малачи, в която инквизиторката го бе затворила. Не само Себастиян можеше да скача високо.

Себастиян отново замахна с меча към него, но Джейс беше вече скочил — право нагоре. Най-ниският клон беше на около шест метра височина; той се хвана за него, залюля се и се озова отгоре му. Коленичил на клона, той видя как Себастиян се огледа объркано, а после вдигна поглед нагоре. Джейс хвърли кинжала, после чу вика на Себастиян. Останал без дъх, той се надигна…

Себастиян внезапно се беше озовал на клона до него. Бледото му лице се беше изчервило от гняв, от ръката, с която държеше меча, течеше кръв. Явно бе изпуснал меча си в тревата, а това изравняваше силите им, помисли си Джейс, тъй като и собствения му кинжал го нямаше.

С известно задоволство забеляза, че за пръв път Себастиян изглежда ядосан — ядосан и изненадан, сякаш домашният му любимец, макар и питомен, го е ухапал.

— Беше много забавно — каза Себастиян. — Но вече край. Той се хвърли към Джейс, обви ръце около кръста му и го бутна от клона. Двамата полетяха от шест метра височина, вкопчени един в друг, борейки се един с друг — и тежко тупнаха на земята, достатъчно тежко, за да се завъртят звездички пред очите на Джейс. Той сграбчи Себастиян за ранената ръка и заби пръстите си в нея; Себастиян изскимтя и удари с опакото на дланта си Джейс по лицето. Устата на Джейс се изпълни със солена кръв и той се закашля, докато двамата се въргаляха в пръстта и взаимно си нанасяха удари. Изведнъж усети леден студ; бяха се търколили надолу по полегатия склон към реката и сега бяха наполовина във водата. Себастиян шумно пое въздух и Джейс използва момента да го хване за гърлото и да го стисне с ръце. Себастиян се задави, хвана дясната китка на Джейс и я дръпна, достатъчно силно, за да изпукат костите. Джейс чу собствения си рев сякаш някъде отдалеч, а Себастиян използва преимуществото си, когато Джейс го пусна, падайки назад в мократа кал, и изви безмилостно счупената му китка.

Полуколеничил върху гърдите на Джейс, с едното коляно забито в ребрата му, Себастиян сведе поглед към него и му се ухили. Очите му светеха в бяло и черно сред маската от кал и кръв. Нещо проблесна в дясната му ръка. Кинжалът на Джейс. Сигурно го беше вдигнал от земята. Острието му се насочи право към сърцето на Джейс.

— И ето че стигнахме пак там, където бяхме преди пет минути — каза Себастиян. — Дадох ти възможност, Уейланд. Имаш ли последни думи?

Джейс се взираше нагоре към него, от устата му течеше кръв, очите му пареха от потта и единственото, което усещаше, беше смъртна умора.

Наистина ли щеше да умре така?

— Уейланд? — каза той. — Знаеш, че това не е моето име.

— То е точно толкова твое, колкото и Моргенстърн — каза Себастиян. Той се наведе напред като засили натиска си върху кинжала. Върхът му прободе кожата на Джейс и болката прониза цялото му тяло. Лицето на Себастиян беше само на десетина сантиметра от неговото, гласът му премина в шепот. — Ти наистина ли си мислиш, че си син на Валънтайн? Наистина ли си мислиш, че едно хленчещо и чувствително създание като теб заслужава да бъде един Моргенстърн, да бъде мой брат? — Той отметна назад бялата си коса: тя беше прогизнала от потта и водата от реката. — Ти не си му истински син — каза той. — Баща ми е разпорил един труп, за да те извади и да те направи един от своите експерименти. Опитал се е да те отгледа като собствен син, но ти си твърде слаб, за да си му от полза. От теб не става боец. Ти си едно нищо. Безполезен си. Затова и те пробута на семейство Лайтууд, като се надяваше да те използва по-късно, като примамка. Или като стръв. Той никога не те е обичал.

Джейс примигна с пламналите си очи.

— Значи ти…

— Аз съм синът на Валънтайн. Джонатан Кристофър Моргенстърн. Ти никога не си имал право да носиш това име. Ти си сянка. Самозванец.

Очите му бяха черни и лъскави, подобно на черупки на мъртви насекоми, и изведнъж Джейс чу гласа на майка си от видението — която се оказа, че не е негова майка, — който казваше: Джонатан вече не е дете. Не е дори човек; той е чудовище.

— Значи това си ти — каза задавено Джейс. — Този, с демоничната кръв. Не съм аз.

— Именно. — Кинжалът се заби още по-дълбоко в плътта на Джейс. Себастиян продължаваше да се усмихва, но тази усмивка беше като на череп.

— Ти си ангелчето. Какво ли не съм чувал за теб. За твоето прекрасно ангелско лице и изискани маниери, и нежни, нежни чувства. Дори една умряла птица не можеш да погледнеш, без да се разцивриш. Не е никак чудно, че Валънтайн се срамува от теб.

— Напротив. — Джейс забрави за кръвта в устата си. Забрави за болката. — Ти си този, от когото той се срамува. Мислиш си, че не те взе със себе си на езерото, защото много му трябваш тук, за да отвориш портата в полунощ? Сякаш не знае, че не си в състояние да изчакаш. Той не те взе със себе си, защото го е срам да се представи пред ангела и да му покаже какво е сътворил. Да му покаже какво създание е направил. Да покаже теб. — Джейс гледаше нагоре към Себастиян — в очите му видя отразено собственото си грозно, триумфиращо съжаление. — Той знае, че в теб няма нищо човешко. Може да те обича, но те и мрази…

— Млъкни! — Себастиян натисна кинжала и завъртя дръжката. Джейс се изви назад с рев и усети как агонията избухва зад клепачите му. Умирам, помисли си той. Умирам. Това е смъртта. Той се запита дали сърцето му вече е прободено.

Не можеше да мърда, нито да диша. Сега разбираше какво е усещането да си пеперуда, забодена на дъска. Опита се да проговори, да каже едно име, но от устата му излезе само кръв.

Ала Себастиян сякаш го прочете в очите му.

— Клеъри. Почти бях забравил. Влюбен си в нея, нали? Срамът от твоите кръвосмесителни пориви за малко не те смаза. Колко жалко, че не си знаел, че всъщност тя не ти е сестра. Можеше да прекараш остатъка от живота си с нея, ако не беше толкова глупав. — Той се наведе, като заби още по-дълбоко ножа, докато краят му не опря до костта. После заговори в ухото на Джейс, тихо, почти шепнешком. — И тя те обича — каза той. — Мисли си за това, докато умираш.

Тъмнината се разля пред очите на Джейс, подобно на боя, пръсната върху снимка и оставила петно върху изображението. Изведнъж болката изчезна. Той не усещаше нищо, дори тежестта на Себастиян върху себе си, сякаш бе безплътен. Лицето на Себастиян се белееше на фона на тъмнината, той бе вдигнал високо кинжала. Нещо ярко златисто блестеше около китката на Себастиян и се увиваше около нея като гривна. Но това нямаше как да е гривна, защото мърдаше. Смаян, Себастиян гледаше ръката си, докато кинжалът падаше от разтворените му пръсти и с глух звук се заби в пръстта.

После самата ръка, отделена от китката, тупна на земята до кинжала.

Джейс гледаше с нарастващо недоумение как ръката на Себастиян се претърколи и спря до чифт високи черни ботуши. Тези ботуши бяха обути на чифт изящни крака, които преминаваха в стройно тяло и женско лице, около което се спускаше водопад от черна коса. Джейс вдигна очи и видя Изабел — камшикът й бе прогизнал в кръв, очите й приковани в Себастиян, който се взираше в чуканчето на отрязаната си китка, зяпнал от почуда.

Изабел се ухили злобно.

— Това беше за Макс, копеле.

— Уличница — изсъска Себастиян… и скочи на крака, а през това време камшикът на Изабел отново изплющя върху него с невероятна скорост. Но той избегна удара и изчезна. Чу се шумолене — сигурно се бе скрил сред дърветата, помисли си Джейс, но щеше да му коства прекалено много сили да завърти глава и да погледне.

— Джейс! — Изабел бе коленичила над него, в лявата й ръка блестеше стили. Очите й бяха пълни със сълзи. Джейс разбра, че явно изглежда твърде зле, щом Изабел го гледа така.

— Изабел — опита се да каже той. Искаше да й каже да си върви, да бяга, че без значение колко е прекрасна, храбра и талантлива — а тя наистина беше всичко това, — Себастиян не би я пожалил. И че няма начин една дреболия, като отрязана ръка, да спре Себастиян. Но единственото, което излизаше от устата на Джейс, бе някакъв хъхрещ звук.

— Не говори. — Той усети паренето от върха на стилито й върху гърдите си. — Ще се оправиш. — Изабел му се усмихваше боязливо. — Сигурно се питаш какво, за Бога, правя тук — рече тя. — Не знам дали знаеш — не знам какво ти е казал Себастиян, — но ти не си син на Валънтайн. — Иратцето почти беше завършено; Джейс вече усещаше как болката отшумява. Той кимна леко, опитвайки се да й каже: знам. — Но не тръгнах да те търся, след като избяга, защото изрично беше писал в бележката си да не го правим и аз щях да се съобразя. Само че как да те оставя да умреш, мислейки си, че имаш демонична кръв, и как да не ти кажа, че нищо с теб не е сбъркано… макар че, честно казано, как изобщо си бил толкова глупав, че да си го помислиш…

Ръката на Изабел трепереше и тя трябваше да спре за момент, за да не развали руната.

— Освен това, трябва да знаеш, че Клеъри не ти е сестра — каза тя, вече по-нежно. — Защото… защото ти си знаеш. И така, помолих Магнус да ми помогне да те проследя. Използвах онова дървено войниче, което беше дал на Макс. Не мисля, че при други обстоятелства Магнус би го направил, но сега той беше в някакво, да го наречем, необичайно добро настроение, а и аз му споменах, че това е по молба на Алек… макар това да не е точно истината, но ще мине време, докато разбере. И щом научих къде си, е, той вече беше направил Портала, а аз съм много добра в промъкването…

Изабел изпищя. Джейс се опита да я хване, но тя беше изтръгната от него, вдигната и хвърлена встрани. Камшикът падна от ръката й. Тя се изправи на колене, но Себастиян вече беше пред нея. Очите му блестяха от гняв, а около мястото на откъснатата китка имаше овързан парцал. Изабел посегна към камшика си, но Себастиян беше по-бърз. Той се завъртя и силно я ритна. Ботушът му попадна в гръдния й кош. На Джейс му се стори, че чу как ребрата на Изабел изпукаха, после тя се свлече на земята, превита под странен ъгъл. Той я чу да вика — Изабел, която никога не викаше от болка, — когато Себастиян отново я ритна, после вдигна камшика й и го размаха заплашително в ръка.

Джейс се търколи настрани. Почти завършената иратце беше помогнала, но болката в гърдите му все още беше силна и той се досети, че кашлянето на кръв би могло да означава, че е прободен белият му дроб. Не знаеше още колко му остава да живее. Вероятно минути. Той запълзя към кинжала, който Себастиян бе изпуснал, лежащ до ужасяващите останки от ръката му. Джейс се изправи на крака, залитайки. Навред миришеше на кръв. Той си спомни за виденията на Магнус, света, потънал в кръв, и отпуснатата му ръка се стегна около дръжката на кинжала.

Той пристъпи крачка напред. После направи още една. Усещаше всяка своя стъпка, сякаш газеше в цимент. Изабел крещеше проклятия към Себастиян, който се смееше, докато я удряше с камшика. Нейните писъци теглеха Джейс напред като риба, хваната на кука, но докато се придвижваше, те ставаха все по-слаби. Светът се въртеше около него като карнавална въртележка.

Още една стъпка, каза си Джейс. Още една. Себастиян беше с гръб към него; той се бе съсредоточил върху Изабел.

Сигурно си бе помислил, че Джейс е вече мъртъв. И това по чудо още не беше така. Още една стъпка, повтори си той, но не можа да я направи, не можа да помръдне, не можа да се насили да направи още една стъпка напред. Пред очите му се спусна черна завеса — по-черна и от мрака на съня. Чернота, която щеше да изтрие всичко, което някога бе виждал и щеше да му донесе пълен покой. Мир. Внезапно се сети за Клеъри — Клеъри такава, каквато я видя последния път, заспала, с разпиляна по възглавницата коса и ръка под бузата. Тогава си беше помислил, че никога в живота си не е виждал нещо толкова спокойно, но разбира се, тя беше само заспала, така, както спи всеки друг човек. Не нейното спокойствие го беше впечатлило толкова, а неговото собствено. Спокойствието, което усещаше, когато бе с нея, не можеше да се сравнява с нищо друго в живота му.

Болка разтърси гръбнака му и той с почуда установи, че някак си, без усилие на волята, краката му сами се бяха придвижили напред и бяха направили решаващата последна стъпка. Себастиян замахна, камшикът проблесна в ръката му; Изабел лежеше сгърчена на тревата и вече не пищеше… дори не помръдваше.

— Малка уличнице — казваше Себастиян, — още тогава трябваше да ти смачкам фасона с чука…

И Джейс вдигна ръка, с кинжала в нея, и заби острието в гърба на Себастиян.

Себастиян залитна напред, камшикът падна от ръката му. Той бавно се обърна и погледна към Джейс, който с ужас си помисли, че може би Себастиян наистина не е човек, че все пак не може да бъде убит. Лицето на Себастиян беше бледо, омразата бе изчезнала от него, както и мрачният огън в очите му. Той вече не приличаше на Валънтайн. Изглеждаше… уплашен.

Той отвори уста, сякаш за да каже нещо на Джейс, но коленете му вече се огъваха. Рухна на земята, търколи се надолу по склона и падна във водата. Преобърна се по гръб, очите му бяха втренчени невиждащо към небето; водата шуртеше около него, понесла ивици от кръвта му надолу по течението.

Научи ме, че в гърба на човек има едно място, в което ако забиеш кама, можеш едновременно да прободеш сърцето му и да прекършиш гръбнака му, беше казал Себастиян. Излиза, че в онази година сме получили един и същи подарък за рождения си ден, батко, помисли си Джейс. Нали?

— Джейс! — Изабел, чието лице беше окървавено, се опитваше да се изправи в седнало положение. — Джейс!

Той се опита да се обърне към нея, опита се да каже нещо, но от устата му не излизаха думи. Отпусна се на колене. Нещо тежко притискаше раменете му и земята го зовеше: надолу, надолу, надолу. Той едва долови как Изабел го извика по име, после мракът го обгърна.

 

 

Саймън имаше опит от безброй участия в битки, ако в числото на битките влизат игрите на „Тъмници и дракони“. Неговият приятел Ерик се увличаше от военна история и именно той обикновено бе инициаторът на онези игри, при които се играе с дузини фигурки, движещи се по права линия върху поле, нарисувано върху картон.

Той си представяше битките именно така — или както ги даваха по филмите — хора, разделени на две групи, тръгнали едни към други, придвижващи се по равнина. Прави линии и напредване под строй.

Нищо общо с това в момента.

Това беше хаос, меле от викове и движения, а теренът не беше равен, а осеян с кал и кръв, образуващи плътна, хлъзгава каша. Саймън си бе представял, че децата на нощта ще ходят пеша до бойното поле и после някой ще ги поеме под командването си; представяше си, че най-напред ще гледа битката от разстояние и ще наблюдава как двете страни се сблъскват една с друга. Но нито някой ги посрещна, нито имаше открояващи се враждуващи страни. Битката просто избухна от мрака, сякаш ако, както си беше вървял по пуста улица, бе налетял на метеж насред Таймс скуеър — внезапно се появиха тълпи, които го заливаха като вълни, ръце, които го сграбчваха и го захвърляха встрани, а вампирите се разпръснаха, като се втурнаха в битката, без дори да погледнат назад.

И демони, навсякъде демони, които издаваха такива звуци, каквито той никога не си беше представял — писъци, рев и грухтене, и което беше по-лошо, звуци от раздиране, порене и настървение. Саймън искаше да изключи вампирския си слух, но не можеше, а звуците пробиваха тъпанчетата му като с ножове.

Той се препъваше в телата, овъргаляни в калта, обърна се да види дали не може да помогне с нещо и видя, че ловците на сенки в краката му бяха обезглавени. На фона на тъмната земя блестяха бели кости и въпреки че Саймън беше вампир, усети, че му се гади. Аз може би съм единственият вампир в света, на когото му се повдига при вида на кръв, помисли си той и в следващия момент нещо силно го удари отзад, той залитна и се претърколи надолу по калния склон на един ров.

Саймън не беше единственият озовал се там. Той се претърколи по гръб точно когато демонът връхлетя отгоре му. Приличаше на изображението на Смъртта от средновековна картина — оживял скелет, окървавена секира, стисната с костелива ръка. Той се метна встрани, когато острието се стовари само на десетина сантиметра от лицето му. Скелетът издаде разочарован съскащ звук и отново вдигна секирата… когато беше ударен отстрани с тояга от чепато дърво. Скелетът се пръсна като пинята^[1], пълна с кости. Те се раздробиха на парчета със звук, подобен на тракане на кастанети, и изчезнаха в мрака.

Един ловец на сенки стоеше над Саймън. Не го беше виждал преди. Висок мъж с брада и изпоцапан с кръв, който прокара мръсната си ръка по челото, като остави следа по него.

— Добре ли си?

Зашеметен, Саймън кимна и започна да се изправя, залитайки, на крака.

— Благодаря.

Непознатият се наведе и предложи ръка на Саймън да се изправи. Саймън я пое… и излетя от рова. Той се приземи на ръба му. Краката му се плъзгаха по мократа кал. Непознатият смутено му се усмихна.

— Съжалявам. Силата на долноземците… моят партньор е върколак. Не съобразих. — Той се взря в лицето на Саймън. — Ти си вампир, нали?

— Как разбра?

Мъжът се ухили. Усмивката му беше уморена, но в нея нямаше нищо недружелюбно.

— Вампирските ти зъби. Излизат по време на битка. Знам, защото… — Той млъкна. Саймън можеше сам да довърши неизреченото: Знам, защото съм убивал купища вампири. — Както и да е. Благодаря. За това, че се биете на наша страна.

— Аз… — Саймън искаше да каже, че реално още не е започнал да се бие. Нито пък е допринесъл с нещо за битката. Но преди още да успее да отвори уста, нещо огромно, ноктесто и крилато се спусна от небето и заби нокти в гърба на ловеца на сенки.

Мъжът дори не извика. Той отметна глава назад, сякаш за да погледне нагоре, чудейки се какво го беше сграбчило — а после изчезна, понесе се към пустото черно небе сред водовъртеж от зъби и крила. Тоягата му тупна на земята до краката на Саймън.

Саймън не помръдна. Всичко, което се бе случило от падането му в рова насам, бе продължило по-малко от минута. Той се обърна вцепенено, взирайки се в остриетата, които се размахваха в тъмнината, в режещите нокти на демоните, в точките светлина, които сновяха насам-натам в мрака, подобно на светулки, пърхащи в храстите… и тогава разбра какво е това. Проблясващите светлини на серафимски ками.

Той не можа да види нито някого от семейство Лайтууд, нито от Пенхалоу, нито Люк или който и да е познат. Той не беше ловец на сенки. А ето че онзи мъж му бе благодарил, благодарил за това, че участва в боя. Това, което бе казал на Клеъри, беше вярно — тази битка бе и негова, така че мястото му беше тук. Не човекът Саймън, който беше нежен и чувствителен и мразеше да гледа кръв, а вампирът Саймън, едно създание, което дори самият той не познаваше.

Истинските вампири знаят, че са мъртви, беше казал Рафаел. Но Саймън не се чувстваше мъртъв. Напротив, дори никога не се беше чувствал по-жив. Изведнъж усети движение от едната си страна, когато друг демон се изправи пред него: този приличаше на гущер, с люспи и миши зъби. Той се хвърли върху Саймън с разперени черни нокти.

Саймън се хвърли напред. Удари масивното бедро на съществото и го сграбчи, заби нокти в него, люспите падаха от железния му захват. Знакът на челото му затуптя, когато впи вампирските си зъби в шията на демона.

Вкусът бе отвратителен.

 

 

Когато стъклата спряха да падат, в тавана се бе образувала дупка, широка около метър, сякаш през нея беше минал метеор. През отвора навлезе студен въздух. Клеъри потрепери и се изправи на крака, като изтърсваше стъклата от дрехите си.

Магическата светлина, която осветяваше залата, беше угаснала: сега вътре цареше мрак, изпълнен със сенки и прах. Слабата светлина, идваща от изчезващия Портал на площада и процеждаща се през отворената входна врата, едва се виждаше.

Клеъри си помисли, че може би вече не е безопасно да стои тук. Трябваше да отиде в дома на семейство Пенхалоу при Ейлийн. Тя бе прекосила наполовина залата, когато по мраморния под се чуха стъпки. Сърцето й силно заби, тя се обърна и видя Малачи — издължена, осветена наполовина сянка — да се насочва към подиума. Но какво правеше той още тук? Не трябваше ли да бъде на бойното поле с останалите ловци на сенки?

Когато той се приближи до подиума, тя забеляза нещо, което я накара да запуши с ръка устата си, за да не извика от изненада. На рамото на Малачи се беше сгушила някаква тъмна фигура. Птица. По-точно — гарван.

Хюго.

Клеъри се спотаи зад една колона, докато Малачи се изкачваше по стълбите на подиума. Имаше нещо безспорно гузно в начина, по който той се оглеждаше ту на една, ту на друга страна. Видимо успокоен, че не е наблюдаван, той измъкна от джоба си нещо малко и блестящо и го нахлузи на пръста си. Пръстен? Той го завъртя и Клеъри си спомни как в библиотеката на Института Ходж, вземайки пръстена от ръката на Джейс…

Въздухът пред Малачи леко затрепери, подобно на мараня. От него заговори глас, познат глас, хладен и изтънчен, този път с лека нотка на досада.

— Какво има, Малачи? Сега не съм в настроение да ме занимаваш с дреболии.

— Господарю Валънтайн — каза Малачи. Обичайната му сприхавост бе заменена с мазна сервилност. — Преди малко Хюджин дойде при мен и ми донесе новини. Предположих, че вече се намирате при Огледалото и затова той ме е потърсил вместо вас. Реших, че може би ще искате да чуете това, което ще ви кажа.

Валънтайн каза рязко:

— Много добре. Какви новини?

— Относно вашия син, господарю. Другият ви син. Хюджин го е видял в долината с пещерата. Той може дори да ви е последвал през тунелите до езерото.

Клеъри стисна колоната с побелели пръсти. Говореха за Джейс.

Валънтайн изсумтя.

— Той видял ли се е там с брат си?

— Хюджин казва, че ги е оставил двамата да се бият.

Клеъри усети как стомахът й се преобръща. Джейс да се бие със Себастиян? Тя си спомни как при Гард Себастиян бе вдигнал Джейс и го бе захвърлил като перце. Вълна от паника я заля, толкова силно, че за миг ушите й писнаха. Докато помещението възвръщаше контурите си пред очите й, тя пропусна какво бе казал в отговор Валънтайн на Малачи.

— Това, което ме безпокои, са тези, които са достатъчно големи, за да им се слагат знаци, но не чак толкова големи, че да се бият — казваше сега Малачи. — Те не са гласували при решението на Съвета. Изглежда нечестно да бъдат наказани по същия начин, по който се наказват бойците.

— Взел съм това предвид — рече Валънтайн с твърд глас. — Понеже знаците на тийнейджърите са по-слаби, ще им отнеме повече време да станат бездушни. Поне няколко дни. Затова мисля, че процесът може да бъде спрян.

— Докато онези от нас, които са пили от Бокала на смъртните, ще останат абсолютно незасегнати?

— Имам работа, Малачи — каза Валънтайн. — Казах ти, че ти си в безопасност. Аз самият за себе си също разчитам на това. Имай ми доверие.

Малачи наведе глава.

— Имам ви огромно доверие, господарю. Засвидетелствал съм ви го вече толкова години, като винаги съм ви служил.

— И ще бъдеш възнаграден — каза Валънтайн.

Малачи вдигна поглед.

— Господарю…

Но въздухът бе спрял да трепти. Валънтайн беше изчезнал. Малачи се намръщи, после слезе с маршова стъпка по стълбите на подиума и тръгна към външната врата. Клеъри притискаше гръб до колоната, отчаяно надявайки се, че той няма да я види. Сърцето й лудо туптеше. Какво беше всичко това? Какви бяха тези приказки за бездушните? Отговорът просветна в ума й, но беше твърде ужасен, за да е истина. Дори Валънтайн не би могъл…

Изведнъж нещо подобно на черна вихрушка литна към лицето й. Тя едва успя да вдигне ръце, за да закрие очите си, когато нещото я перна по опакото на дланите. Разнесе се свирепо грачене и криле заудряха китките й.

— Хюджин! Достатъчно! — Беше резкият глас на Малачи. — Хюджин! — Чу се още едно грачене, последвано от тъп удар и после настъпи тишина. Клеъри свали ръцете си и видя гарвана да лежи безжизнено в краката на консула — зашеметен или мъртъв, тя не можеше да определи. Малачи изруга и изрита гарвана от пътя си, после тръгна към Клеъри. Той я хвана за окървавената китка и я дръпна да стане. — Глупаво момиче — каза той. — Откога стоиш тук и подслушваш?

— Достатъчно дълго, за да разбера, че и ти си от Кръга — тросна се тя, като се мъчеше да освободи китката си, ала хватката му беше здрава. — Ти си на страната на Валънтайн.

— Страната е само една. — Гласът му премина в съскане. — Членовете на Клейва са глупави, заблудени и покварени, щом се занимават с получовеци и чудовища. Аз просто искам да ги прочистя, да им върна старата слава. Това е цел, към която би трябвало да се стремят всички ловци на сенки, но не — те слушат глупаци и поклонници на демоните като теб и Лушън Греймарк. Ето и сега, изпратихте цвета на нефилимите да умре в тази абсурдна битка — безсмислена постъпка, която няма да доведе до нищо добро. Валънтайн вече е започнал ритуала си; скоро ангелът ще се появи и нефилимите ще станат бездушни. Само неколцина ще останат под закрилата на Валънтайн…

— Това е убийство! Той убива ловци на сенки!

— Не е убийство — рече консулът. Гласът му прокънтя във фанатична ярост. — Прочистване. Валънтайн ще направи нов свят от ловци на сенки, свят, в който няма да има слабости и корупция.

— Слабостите и корупцията не са в света — кипна Клеъри. — Те са в хората. И винаги ще бъде така. Затова светът има нужда и от добри хора, които да балансират. А вие се каните да ги убиете.

За миг той я погледна с истинска изненада, сякаш учуден от силата на гласа й.

— Добре казано от момиче, което изменя на собствения си баща. — Малачи я дръпна към себе си, като грубо опъна кървящата й китка. — Дали Валънтайн би имал нещо против, ако те науча на…

Но Клеъри така и не разбра на какво искаше да я научи той. Между тях се изпречи тъмен силует — разперени криле и нокти.

После гарванът посегна към Малачи с върха на нокътя си, като остави кървава резка по лицето му. С рев консулът пусна Клеъри и вдигна нагоре ръце, но Хюго отново се хвърли към него, като злобно го кълвеше с клюн и драскаше с нокти. Залитайки, Малачи заотстъпва назад, като размахваше отбранително ръце, докато не се удари силно в ръба на една пейка. Тя се преобърна с трясък и изгубил равновесие, той се просна върху нея с глух вик… и мигом притихна.

Клеъри се спусна към мястото, където лежеше Малачи, свит върху мраморния под, около него вече се бе образувала локва кръв. Той беше налетял върху купчина стъкла, нападали от счупения таван, и едно дебело парче бе пробило гърлото му. Хюго продължаваше да кръжи във въздуха над тялото на Малачи. Той нададе триумфален крясък, когато Клеъри вдигна поглед към него — очевидно не беше простил на консула ритниците и грубото отношение. Клеъри си помисли с горчивина, че Малачи е трябвало да внимава, когато си има работа със съществата на Валънтайн. Птицата бе не по-малко отмъстителна от господаря си.

Но сега нямаше повече време да мисли за Малачи. Алек беше казал, че около езерото има защити и че ако някой отвори Портал там, може да ги задейства. Валънтайн сигурно вече се беше добрал от Огледалото — нямаше време за губене. Тя бавно се извърна от гарвана и се втурна към външната врата на залата и блестящия Портал отвъд нея.